37. КОРЕСПОНДЕНТКАТА N 13 ПО ЕСПЕРАНТО И РАЗОЧАРОВАНИЕТО

[Hristo Vatev]

 

37. КОРЕСПОНДЕНТКАТА N 13 ПО ЕСПЕРАНТО

И РАЗОЧАРОВАНИЕТО

 

Един ден получих писмо от Емилия Вилумсон, чрез което ме помоли да попитам Учителя има ли условия тя да дойде в България, да се види с Учителя и с мене. Аз намерих време, отидох в София и поставих въпроса на Учителя. Той каза: „Ще й пишеш да не идва в България! Условия няма. И ако тя въпре­ки всичко дойде вашата работа за Бога, която провеждате с нея, веднъж за­винаги ще престане". (Аз не бях казал,нито писал на Учителя, че изпращам резюмета.)

 

Разбира се, аз веднага й писах мнението на Учителя. Тя обаче, отговори, че въпреки това, пак ще дойде, но чувствувала, че като се срещнем, аз съм щял да се разочаровам от нея.

 

Отговорих й, че ако тя дойде и се представи като някоя красива госпожица, може да се разочаровам. Но ако дойде в качеството на сестра, гърбава да е, добре дошла да бъде, не само за мене, но и за всички.

 

През ноември 1931 година тя пристигна. Не отидох в София на посрещането, но изпратих пари на леля Гина Гумнерова да й ги даде, да разполага на първо време с български пари.

 

В салона на Изгрева й устроили топъл братски прием.

 

Емилия беше вече 8 месеца в София, но още не бяхме се видели. Само от време на време си пишехме.

 

Първата ни среща стана на Езерата през август 1932 година. Бяха пристигнали от Латвия и сестрите N 11 - Анна Мазурс и N 12 - Амалия Вайланд. Заварих лагера на обяд. Емилия отдалече още ме познала и дойде да ме посрещне.

 

След обяд веднага времето се влоши. Спусна се гъста мъгла и заваля дъжд. Ние четиримата - гостите от Рига и аз се оттеглихме в една палатка на разговор.

Моята кореспондентка - Емилия Вилумсон от пребиваването си на Изгрева цели 8 месеца, получила големи разочарования от Братството също и от Учителя.

„Това ли е, казва, - Учителят? Според Крижановская Учителят трябва да бъде вечно млад. А защо той е остарял, освен това му липсва един зъб, ко­сата му е побеляла?" Отговорих й: „Така, както поставяш въпроса за Учителя показва, че не си ученик. Защото, ако беше ученик ти непременно щеше да знаеш защо Учителят има вид на стар човек и пр. Това е, защото Учителят се раздава (жертвува) за нас. Също както Христос попита: „Кой се допря до мене?" Отговориха му: „Народът те притисна". „Не, каза Исус - почувствувах, че сила излезе от мене". Тогава жената, която се беше допряла до Исуса по­лучила изцеление се изправи пред Исуса и си изповяда постъпката. Това „си­ла излезе от мене" е своего рода даване, раздаване от себе си. Но тия неща може да ги разбере само ученикът, който познава Учителят си по дух".

 

Разговорът ни продължи в този дух на есперанто около два часа. Не зная дали Емилия е останала доволна от обясненията, които направих, но другите две сестри бяха много доволни. „Това бе за нас, казаха те - извън­редно ценна беседа, която никога при други обстоятелства нямаше да чуем."

 

Следващата ни среща с Емилия стана на Изгрева в София. През 1933 година когато поради прекратяването на работата при Горска индустрия, бях освободен от длъжността, на път за Арбанаси се отбих в София на Изгрева.

 

Най-първо поисках да се срещна с Учителя и тръгнах към приемната му стая. Още отдалеч той отвори вратата и ме повика. Влязох. Първите думи на Учителя бяха за Емилия. „Тя, каза той - е дошла да се жени за тебе, но ти като ученик, ще трябва да й дадеш един добър урок. Между много други ней­ни слабости тя не спазва и закона за хармонията между вземането и даването. Тя всичко изисква и взема за себе си, а нищо не дава и си спечел­ва антипатията на Братството."

 

Тъкмо излязох от стаята на Учителя и ето и тя насреща ми: „Kien viiras? „Еn la urbon". (Къде отиваш? В града). Тръгнахме заедно. Аз, имайки предвид казаното от Учителя се постарах да й поговоря, да я посъветвам. А тя ми отговори: „В тебе говори човешкото аз. Как да не работя? Нали пиша стихо­ве" и пр.

 

С нея никога не можехме да се разберем. Накрая тя каза: „Аз имам не­що специално да ти говоря, но това ще стане, когато дойдеш в Мъглиж".

 

Наскоро тя отпътува за Мъглиж. Отседна в дома на Станчев, дето прес­тоя близо една година.

 

1933 година, месец октомври. Отпътувах за Арбанаси. Но тъй като ос­танах без работа, а всички задължения от комуната бяха все на мое име, трябваше да работя и да ги изплащам.

 

Писах на братовчед си - Петър Николов Камбуров дали бих могъл да отида да работя като словослагател в тяхната печатница. Той ми отговори да отида и аз веднага отпътувах. Бях настанен на квартира и пълен пансион у тях - у чичо ми Никола.

 

На няколко пъти с приятели от Казанлък ходихме в Мъглиж, дето в са­лона на Братството се срещах и с Емилия. На два пъти там се състоя и брат­ска среща, в която участвува и брат Боян Боев. Имаше гости от Стара Загора, Ямбол и околните села. Тия срещи ще останат паметни завинаги. Не бих могъл да опиша ранните часове на зазоряване, когато от всички страни на селото, дето бяха разквартирувани, братя и сестри се отправяха през бо­ровата гора, към поляната, наречена „Равно".

По пътеката, по която се изкачвахме ние с брат Боян и други приятели, настигнахме старата Мария от Мъглиж. 90-годишна, леко приведена, с бас­тун крачи към „Равна".

 

„Добра стига, бабо Марийо! И ти си решила барабар с младите тази сутрин да излезеш на „Равна", подвикнах аз. „Е, синко, благодаря на Бога, рекох да дойда и аз да видя и чуя хубавкото. Е, благодаря на Бога, краката още ме слушат. Пък си и похапвам още сладичко, та Господ ми дава силички. Е, благодаря на Бога, неграмотна съм, но квоту чуя." „Дерзай, бабо Марийо, ти си придобила една наука, каквато малцина познават." „Каква наука, бе сине, та аз съм неграмотна. Не мога и да се подписвам." „Човек, който се е научил да благодари на Бога за всичко, както ти благодариш, той не е неграмотен. Има много учени хора, които знаят колко звезди има на небето, колко държави има в света и пр., но тяхното знание не може да ги спаси. Истинското знание е да знае човек да благодари на Бога за всичко."

 

Оставихме баба Мария да крета отподире, а ние засилихме крачките. На „Равна" прекарахме няколко часа. Играхме гимнастическите упражнения, Паневритмия, чете се и беседа. Късно към обяд се прибрахме в братския салон. След обява и почивката брат Боян изнесе хубава сказка. Имаше мно­го песни, музика до късно вечерта.

 

Научихме, че Емилия Вилумсон скоро щяла да отпътува за Латвия (Рига) и казанлъшкото братство събра известна сума. Аз и брат Цено Чугарски отидохме в Мъглиж да й предадем сумата- и да я изпратим. Чак то­гава тя пожела да ми говори насаме и да ми открие чувствата си: че имала намерение да се омъжи за мене и да остане в България. Но се сбъднало ней­ното предчувствие, за което ми беше писала: „Чувствувам, че ти ще се разо­чароваш от мене".

 

На следния ден тя си отпътува за Латвия и както каза Учителят: „Вашата работа за Бога ще спре веднъж завинаги", се изпълни дословно. Повече нито се чухме, нито си писахме.

 

А сестра Амалия Вайланд (N 12), за която Учителят каза най-хубави ду­ми стана ръководителка на братския живот в Рига.