МОЛИТВАТА НА ЩЪРКЕЛИТЕ

[Hristo Vatev]

МОЛИТВАТА НА ЩЪРКЕЛИТЕ

Правехме едно от обичайните си пролетни пътешествия. Пътувахме с жадни, отворени сърца. Радвахме се на живота, който се връщаше, дишахме с пълни гърди, гледахме с благодарни очи – пролет! Гости от един невидим свят изпълваха нашия.

Първи се бяха пробудили върбите – още преди да се разлистят, тънките им гъвкави клончета бяха се раззеленили. Златистите цветчета на подбела изведнъж се появиха отвсякъде. Потоците преливаха от сила. Песента им се носеше навред, пълна с надежда: „Не се страхувайте! Имайте вяра! Животът не се губи, животът вечно се обновява!“

Всъщност всичко идеше от Слънцето!

Пътувахме пешком. Замръкнахме до някакво ханче край пътя и понеже бяхме изморени и гладни, решихме да пренощуваме тук.

Сутринта излязох да се поразходя, но времето се беше променило. Духаше студен североизточен вятър. Валеше сняг на големи мокри парцали, като че ли зимата се връщаше.

Изведнъж се спрях. На полянката пред мене стояха ято щъркели. Те бяха се наредили в правилни редици – всички обърнати към вятъра, с глави наведени и клюнове забодени между краката. Картината беше тъжна, трогателна. Птиците стояха неподвижни, мокрият сняг се трупаше върху тях. Щъркелите се молеха безмълвно. Застанах зад тях и се присъединих към молитвата им.

Не мина много време – вятърът спря, снегът престана. Слънцето изгря, небето пак се усмихна – върна се пролетта!

Когато тръгвахме, ятото се изви край нас и продължи пътя си.

Животът има незнайни области. От тях иде към нас милост и благоволение. Един любящ свят ни обгръща и ни пази. Той е отзивчив и за най-малките ни нужди.