1. ХАРАКТЕР НА ЕВАНГЕЛИЕТО НА МАРКО

[Dela]

1. ХАРАКТЕР НА ЕВАНГЕЛИЕТО НА МАРКО

Евангелист Марко е свързан с най-различните групи на първичното християнство. Първичното християнско предание казва, че евангелист Марко е бил ученик на Петър. В Рим той дълго време е слушал проповедите на Петър и въз основа на тях е написал своето Евангелие. Легендата казва, че Марко е бил левит и че от Рим Петър го е пращал няколко пъти да проповядва Евангелието в Европа. По-късно го изпраща в Египет. От Александрия, където е бил неговият главен център, провел двугодишна дейност в Петрополис, в областта на старата Кирена, на северния бряг на Африка, намираща се между Египет и Картаген. Накрая по заповед на народа, по времето, когато в Рим Петър и Павел са понесли мъченическа смърт, той бил убит в Александрия.

Евангелист Марко е същият Йоан Марк, който се споменава в Деянията на апостолите и в Посланията на апостол Павел. Той е бил свързан и с Петър, и с Павел, и сътрудничил и с двамата. Той е син на Мария, сестрата на Варнава. У тях са отсядали Павел и Варнава при тяхното пристигане в Ерусалим. Там Марк се запознава с тях и те запалват у него огъня на новото учение. В последствие той придружава Павел и Варнава в тяхното пътешествие и проповеди.

Така Марк е ученик както на Петър, така и на Павел. У Петър преобладава волевият елемент, който се предава и на Марк. Неговото Евангелие е римско Евангелие, така, както това на Лука е гръцко и това на Матей - еврейско. Евангелието на Марко е Евангелие на магическата воля. То притежава онази форма, която му позволява да противопостави на магията на цезарите магията на Христа.

Както изживяването пред Дамаск на Павел премина върху Лука и послужи като основа на неговото Евангелие, така изживяването на Петдесятница на Петър премина върху Марко. Петър увлича Марк във видението на онова възвишено възпоменание и на вдъхновената воля.

Всяко Евангелие има като източник едно от великите събития на първичното християнство. Възкресението на Лазар е източникът на Евангелието на Йоан, слизането на Светия Дух е източник на Евангелието на Марко. Евангелието на Матей е плод на спокойното развитие на човешката душа, което Матей е имал всред ордена на есеите. Събитието пред Дамаск е източник на Евангелието на Лука.

Петър не е предал на Марко своя личен спомен, защото в последната част на Голготската трагедия той е изпаднал в душевен сън, а е предал на Марко своето вдъхновено видение. Също така важно е, че Марко създава своето Евангелие в света на древната египетска храмова култура. Волевите светове на Египет и Рим са, така да се каже, кумовете на

Евангелието на Марко.

Евангелието на Марко е най-краткото и сбито Евангелие. Но то не е кратко поради бедността, а поради богатството, което съдържа в себе си. Неговата краткост показва една мощна, волева концентрация. То показва по-малко неща от другите Евангелия, защото целта му не е да изрази мъдри мисли, а един импулс на сила. Затова Евангелието на Марко е Евангелие на воля.

Стилът на Евангелието на Марко се характеризира с много честата употреба на думата веднага на много малки интервали, която предизвиква впечатлението на едно бързо и бурно напредване в описанието.

Също така забележителна е първата дума, с която започва Евангелието, която е преведена с думата начало и на гръцки значи архее. Според познавачите на гръцки език, това е една от най-силните думи в него. Това е името на онези духовни същества, които по чин стоят над архангелите и обикновено се наричат Духове на Личността, Духове на Времето или Началства. Когато Евангелието на Марко изговаря думата Евангелие, с това не трябва да се разбира самото Евангелие като книга. Напротив, то означава едно ново състояние на света, понеже в думата Евангелие се съдържа думата ангел. Новото състояние на света се състои в това, че между царството на човеците и това на ангелите се създава една нова връзка, едно ново отношение. И това, което книгата-Евангелие ни описва, е настъпването на това ново състояние на света. И така в действителност, първият стих на Евангелието е едно величествено заглавие на цялата книга, в кратки, сбити думи се разлива силата на един импулс от космическите волеви светове на Духовете, ръководители на епохата.

Цялото Евангелие на Марко не иска да бъде нищо друго, освен описание за навлизането на една Велика космическа свръхземна воля в развитието на Земята и човечеството, и неговата първа дума архее-начало може спокойно да бъде преведена с думата импулс.

Марко, като премълчава за детството Исусово, с това той показва, че за него не е важен човекът-Исус от Назарет, а е важно Божествено-космичното Същество, въплътено в този човек. Той съвсем не възнамерява да пише биография на един човек. Той иска да опише Бога, станал човек, чрез което ставане целият свят бива увлечен в едно ново развитие. Единственият рождествен разказ, който привлича неговото внимание, това е Кръщението в реката Йордан, защото то е едно събитие, чрез което в човека Исус се ражда Христос. Докато Евангелията на Матей и Лука ни водят от Исус към Христос, то Евангелието на Марко още от самото начало е същинско Евангелие на Христос. Неговата тема не е Син Человечески, а Син Божи. Той поглежда към онези Висши същества - ръководители на човечеството, които са станали изцяло инструмент и съсъд на Сина Божи, на Божествената творческа сила на всяко развитие.

И затова в никое друго Евангелие Христос не се явява толкова много като маг, колкото у Марко. При изцелението на глухонемия Христос изговаря магическата матрична дума " хефата", а при възкресението на дъщерята на Яир изговаря магическа формула: " Талита, куми". Тези еврейски думи в гръцкия текст на Евангелието на марко носят нещо от настроението на египетската магия в себе си, също както латинските думи, които се явяват на много места в елинизирана форма, издават римския заден план на Евангелието. Например пазачът, на когото Ирод заповядва да отсече главата на Йоан Кръстител, се нарича спекула-тор, а монетата, която бедната вдовица пуска в Божията каса, е назована по римски начин кодрант.

Евангелието на Марко е Евангелие на изгонването на демоните. Тези изгонвания на демоните заемат тук много повече място и дават повече тон на Евангелието, отколкото в Евангелието на Матей. Зад и над изцеленията на Христа стават видими битки на духовете.

Между трите Евангелия това на Марко има най-изразен характер на свръхисторическо. То ни показва с извънредно голяма яснота свръхсетивните сили на човека. Най-важен пример за това са думате, които Христос отправя към бащата на болното момче в полите на планината на Преображението: "Ако би могъл да вярваш! Всички неща са възможни за този, който вярва." (9,23) Тези думи, които призовават човека към магията на обожествената воля, не се съдържат в никое друго Евангелие, освен в това на Марко.

Особено характерно за начина на изложението в Евангелието на Марко е повелята за мълчание, която тук Христос винаги отправя към онези, които биват изцелявани или които са били свидетели на тези изцеления. На всяка крачка в Евангелието на Марко се среща такава повеля. Това, което трябва да се разбира с тези повели за мълчанието, не може да бъде разбрано, ако останем в областта на едно обикновено човешко разбиране. Тук не става дума да бъдат скрити делата на Христос, но те трябва да действат като дела и да не бъдат разредени до думи и мисли. Делата са семе на развитието, а не думите.

В Евангелието на Марко е описано онова, което преминава над умовете и съзнанието на хората като силов импулс и като семе на космическо ставане чрез Христа в света. И когато постоянно чуваме, че хората не спазват заповедта за мълчание, от това можем да разберем, че хората не са били в състояние да приемат напълно космическата Христова сила. Те разреждат тази космическа сила до едно съдържание на човешката душа, като изказваха станалото с думи, защото знаеха да говорят само на езика на Словото, но не и на езика на мълчанието. Вярно е, че Евангелието на Марко говори с човешки думи, но неговата краткост и сбитост показват, че то е в състояние да говори с езика на мълчанието, което е всъщност езикът на космическите сили. Между думите, които са изговорени в Евангелието на Марко, навсякъде съзвучи цял един свят от думи, които са премълчани. Тези думи са именно истинската сила, която е присъща на Евангелието на Марко.

Едно привидно малко противоречие, което съществува между Евангелието на Марко и Евангелията на Матей и на Лука, може да ни доведе до една друга страна на особеността на Марковото Евангелие. При изпращането на учениците, както при Матей, така и при Лука е казано, че не трябва да вземат нищо със себе си из пътя и също да не носят никакви обуща на краката си. Напротив, в Евангелието на Марко се казва, че не трябва да вземат нищо със себе си, освен тояга и обувки на краката си. Това не е случайно. В отхвърлянето и на обущата в Евангелието на Матей и Лука се съдържа изискването да се откъснем от това, което ни свързва със Земята, и да се стремим към духовното. Това се дължи на факта, че Евангелието на Матей и Лука започват от земното, от детството Исусово и отиват към Христа. И затова е този зов за освобождаване от земното. Евангелието на Марко има обратно направление. То започва от равнището на Христос и показва как Христос напътства учениците да не изгубват почвата под краката си с предадените им свръхземни сили. Какво ползват всички свръхземни дарби и сили, ако те не могат да бъдат пренесени и приложени в света на волята и делата на физическия свят.

Евангелието на Марко не е богато на притчи. По отношение броя на притчите, то далеч не може да се мери с Матей и още по-малко с Лука. Обаче в притчите, които Марко предава в своето Евангелие, се изразява цялата същност на възгледа на Христос. Евангелието на Марко съдържа четири притчи. Три от тях се намират една до друга в четвърта глава, а последната се намира в 12-та глава. Първите три Христос казва на народа в Галилея при брега на морето. Последната Той отправя срещу своите противници в Юдея, в храма на Ерусалим. Първите три притчи са притчи на посев. И трите говорят за зърното и семето. Последната е притча на жътвата.

Трите притчи за посева на Марко са: притча за сеятеля, притчата за саморастящото семе и притчата за синаповото семе. Централната притча тука е втората, за саморастящото семе. Върху нея, така да се каже, се спират останалите две.

Идеята на тази притча е, че един път посято, това семе не изисква повече грижа от човека. То се развива от са-мосебе си. С това Марко насочва погледа ни към сферата, където царува космическият растеж, който е по-велик от човека и към който човек не може да допринесе нищо, защото той се захранва от Висшите извори. Семето, което е посято и расте от самосебе си и далеч над главите на хората, е Христовият импулс. Чрез Тайната на Голгота в Земята е посято семето на едно космическо преобразование и развитие и Евангелието на Марко ни говори за това развитие, което е напълно независимо от това, дали и доколко човек го подпомага чрез своята воля. Според Марко същността на религията не е поддържането на Преданието, а правилното приемане и възрастване на един нов Импулс, на едно вечно възобновяващо се Начало.

Особеното богатство на Евангелието на Марко се състои главно в три малки места: притчата за растящото от самосебе си семе е първото от тези три места. Второто място е краткият разказ за изцелението на един сляп от Витсаида, който е разказан накрая на двете нахранвания. При това изцеление не става дума за едно чудно изцеление, а за един процес на ставане, на развитие, който минава през степени и етапи. Това е свойствено на Марка. Другото, което е скрито в този разказ е, че изцеленият най-първо проглежда в етерният свят и след това във физическия.

Третата и най-загадъчна част от особеното богатство на Евангелието на Марко ние намираме в разказа за улавянето

на Христа в Гетсимания. Когато гонителите хващат Христа и учениците се разбягват, казва се, че го следвал един момък, който бил облечен с бяла ленена дреха. Когато гонителите се опитват да го хванат, той оставя в ръцете им ленената си дреха и побягва гол. От него гонителите задържат само дрехата. Смъртта на Христос не е като смъртта на един обикновен човек - в един единствен момент. Както въплъщението на Христа в човека Исус при Кръщението в реката Йордан, така и Неговото освобождаване от смъртта при събитията на страданията и тези на Голгота, е една неимоверна голяма загадка. Отделянето на Христовото Същество от човешката обвивка не става чак при Разпятието, то започва по-рано и означава едно съзнателно пожертване на Христовото Същество. Още самото учредяване на Тайната Вечеря има своята сила в самораз-даването и разливането на Христовата душа. В Гетсимания това отделяне напредва още повече, но към него се прибавя и нещо друго: тялото, в което в течение на три години беше обитавала свръхсилата на едно космическо Същество, застрашаваше да се раздроби преждевременно и беше необходима една от най-дълбоките борби в душата на Христа, за да не остави смъртта да вземе надмощие. Смъртта не трябва да дойде отвън чрез разрушението на тялото, а отвътре, чрез пожертването на Духа. Следователно, в Гетсимания Христос води борба, щото въпреки започнатото отделяне на тялото. Неговата душа да бъде задържана в тялото, докато бъде завършено делото. Когато гонителите Го хващат, тази борба е вече издържана. Те именно Му помагат да остане още в тялото. Но въпреки това Той не е вече Този. Когото те искат да хванат. Процесът на отделянето е започнал. Това. което държат в ръцете си. е един съсъд и една обвивка. от която съдържанието е започнало вече да изчезва. Гонителите държат в ръцете си дрехата, обаче Този. Който беше облечен в дрехата, се изплъзва от тяхната власт. Това вътрешно състояние на нещата се явява като духовни видения пред душата на евангелиста в загадъчната сцена с момъка, който побягва гол оттам. Както навсякъде в първите три Евангелия, така особено в Евангелието на Марко, в събитията на физическото поле се примесват свръхсе-тивни събития. В този младеж евангелистът иска да ни покаже младия космически Христов импулс, който сега вече започва да се отделя от Своето въплъщение в един човек, за да се въплъти в цялото Битие на човечество и на Земята. По-нататък ни се обръща внимание, че в разказа за Възкресението Евангелието на Марко не говори за един ангел, както Матей, нито за два ангела, както Лука и Йоан. а говори за един младеж, който става видим при гроба, облечен в бяла дреха. Това е същият младеж.

Цялото Евангелие на Марко се движи между две Тайни, тези на въплътяването и на обезплътяването на Христовото Същество. Тайната на въплътяването е изразено с разказа за изкушението. Този разказ при Марко се състои от едно единствено изречение. Той казва само следните думи: "Веднага Духът Го отведе в пустинята и Той бе в пустинята четиридесет дни. и бе изкушаван от Сатаната. Беше при животните и ангелите Му служеха" (1.13). Тук не ни се описват опасностите за човешкото същество в техните различни прояви, както го описват Матей и Лука. а изпитанието. което лежи само по себе си в човешкото битие. Човек стои между животното и ангела. Но тази среда не може никога да бъде нещо спокойно, неподвижно. Тя .може да бъде извоювана и утвърдена в непрестанна борба за развитие. Щом тази борба спре. човекът потъва надолу до животното. Човешкото достойнство се основава само в непрестанно извоюваното равновесие. В това се проявява и величието на Евангелието на Марко, че тук. където трябва да бъде описано човекоставането на Христа, той намира класическия израз на Тайната на човешкото битие. Когато Христос става човек. Той изведнъж се намира в средата между животното и ангела и заедно с всички други човеци трябваше да издържа изпитанието на постоянно възобновяваното равновесие.

Както започва с Кръщението в реката Йордан, така Евангелието на Марко завършва с едно кратко показване на Възнесението. Така се образува рамката, в която е изложено цялото Евангелие. Евангелието на Марко изпъква със своята първична, собствена особеност в разказа за Възнесението. Този разказ не е изложен богато и подробно. Отново и тук имаме точно обратното. Обаче героичното, волево победно тържество, което иначе изпъква в цялото Евангелие на Марко, тук. в краткия разказ за Възнесението достига до своя последен връх. Победата на Христа над смъртта се състои в това. че точно сега Той се свързва със земното битие, като Семе на една нова Вселена. Това е, което Евангелието на Марко се стреми да опише.

Евангелието на Марко е проникнато от още една Тайна - Тайната на Йоан Кръстител. Както Съществото, Което при Кръщението се въплъти в човека Исус от Назарет, едно Възвишено космическо Същество, за което Учителят казва, че е най-възвишеното от йерархията на ангелите, така и Йоан Кръстител е повече от човек. В него е въплътено едно същество, което принадлежи на царството на ангелите. Казано е в Писанието: "Ето, изпращам ангела Си пред Тебе". Още с първите думи Евангелието на Марко започва с надчовешкото равнище на ангелите. Ето защо у Марко Йоан Кръстител не се явява като един проповедник. Той не е проповедник на покаяние, както го описва Матей, нито Учител на Пътя, какъвто го описва Лука. У Марко не намираме нито думите за секирата, която е поставена при корена на дърветата, нито поучението, което дава на митарите и войниците. Тук Йоан изказва единствено думите за по-великия от него. Когото той предхожда. Така че, важни са не думите на Йоан, а неговото битие. То е свръхчовешко и ни говори за стоящия още по-високо от него.

Една от най-важните Тайни на Евангелието на Марко е, че през цялото Евангелие се описва съдбата на съществото, което беше въплътено в Йоан Кръстител, независимо от това дали името на Йоан се споменава, или не.

Въпреки, че Евангелието на Марко навсякъде говори чрез събитията, които описва, и премълчаването, то все пак описва някои сцени с такива подробности, както никое друго Евангелие. Тук трябва да причислим и разказа за обезглавяването на Кръстителя и неговото по-нататъшно действие в кръга на учениците Христови като невидим. Кръгът на учениците е една общност, благодарение на това, че те стават тяло на едно по-висше същество, а това по-висше същество е душата на Йоан Кръстител. Той действа с тях и чрез тях. Той се е свързал с тях като техен патрон, ръководител и като техен духовен помощник. Той по такъв начин възкръсва в тях.