ОРЕЛЪТ

[Hristo Vatev]

ОРЕЛЪТ

Влязох при моя ковач да си поръчам сечива. Докато правех поръчката си, в ковачницата влезе млад човек, на ръката му – орел, кръстат орел. Голяма, красива птица! Видът ѝ изразяваше гордост и достойнство. Но погледът ѝ! Погледът ѝ беше насочен към мене. Този поглед говореше ясно и разбрано: „Пак се срещаме. Виждаш ли в какво съм положение! Помогни!“

Той гледаше само мене, и то право в очите. Не са само думите, чрез които можем да говорим.

Питам човека:

– Откъде го имаш?

– Аз съм шофьор. Като прехвърлях Балкана, видях го паднал край гората. Трябва да е ранен или си е навехнал крилото. Не може да лети.

– Къде го носиш?

– Ще му направя халка за крака – ноктите му са много силни, но и човката му е опасна.

А погледът на птицата, насочен към мене, говори ясно. Някакво далечно родство се чувстваше между нас – прилика, подобие, но не в прекия смисъл.

„Помогни!“

Казвам на шофьора:

– Къде ще го носиш, само ще ти пречи. Продай ми го.

– Че, да ти го продам.

Дадох му 50 лева и взех Орела.

Той премина на моето рамо. Отнесох го вкъщи. Поставих го на покрива – остана там свободен. Хранех го редовно и му оставях чиста вода. Сутрин и вечер отивах при него, говорех му като на човек. Е, думите не ще разбере, но по интонацията на гласа разбираше всичко. Прегледах крилото му, опипах го внимателно. Видях, че е навехнато – опънах го и го наместих. Това е болезнено, но не ме удари с клюна – разбираше, че го лекувам. Той тъй свикна с мене, че ме очакваше сутрин и вечер.

Така започна нашето приятелство. След три месеца той правеше вече опити да лети. Издигаше се съвсем леко – няколко замаха с крилете и после се оставяше на въздушните течения да го носят. Като правеше големи кръгове, издигаше се високо, после се спущаше и кацаше на рамото ми. Видът му казваше: „Сега вече мога да летя! Радвам се!“

Дойде времето на моето редовно пътуване из Балкана. Взех и Орела. Той седеше на рамото ми или на раницата; и да излиташе, пак се връщаше там. Балканът му припомняше нещо родно. Буките се разлистваха. Въздухът – ароматен, чист, свеж, усещаше се дъхът на божиката, в гората цъфтеше синята тинтява и игликата. Колко е прекрасен светът, в който живеем!

Вървяхме по онези едва видими пътечки по билото на Балкана. Над нас – голямо небе, необятен простор! На юг и на север – безкрайни далечини. Достигнахме върха Големият Бухал. Тук беше моят бивак. Тук прекарвах всяка година по десетина-петнадесет дни, на самия връх, между скалите.

Орелът се изви, обиколи няколко пъти върха, разгледа скалите. Усетих, че му допадна това място. Запалих огъня между скалите, а Орелът се вие и оглежда нашето царство. Да, не е изгубена съвсем Райската градина!

Сутрин Орелът се извисяваше много нагоре и от висините идеше глас: „Чан, чан, чан.“ Имаше радост в този глас!

Прекарахме две недели на върха. Трябваше вече да си отивам. Орелът хареса това място. Усещах, че ще остане тук.

Той ме изпрати надалеч. Виеше се все над мене, докато се скрих в Равната Гора.

Разделиха се приятели. Но чудното е това, че на следната година, като отидох на върха, Орелът беше там. Той се спусна до мене. Беше възмъжал и се беше разхубавил. Отново прекарахме заедно дните. Ред години това се повтаряше.

Някой пита: Има ли приятелство между човека и животните? Има!

Да чувстваш родството и с малкия живот, и с Големия – да ги чувстваш един живот, свой живот – това ще рече да живееш в този прекрасен свят, който Бог е създал за нас – да го разбираме, да го обичаме, да се радваме и да благодарим.