ГОРИЛАТА

[Hristo Vatev]

ГОРИЛАТА

Работех в голям колектив, ръководех строителна бригада. Работата беше напрегната, тежка, условията трудни.

Идва един ден при мене началникът и ми казва:

– Майсторе, виждам, че не вземаш от общото ядене.

Казвам:

– Месо не ям, а мас не употребявам.

– Можем ли с нещо да те улесним?

– Ако може да наредите да ми се сваряват няколко картофа на печката в кухнята, ще бъде добре.

– Може, разбира се, ела с мене!

Заведе ме в кухнята, извика главния готвач:

– Ще туряш канчето му на печката, да се сваряват картофите!

Готвачът ме гледа навъсено. Той е голям, едър, лицето му е грозно, страшно, погледът му свиреп. Той беше избухлив, нервен, сприхав, невъздържан на думи – всички се страхуваха от него. Беше с едно ухо. Веднъж разливал храна, а един му се оплакал: „Ти пък на мене не тури мръвка.“ Горилата грабнал ножа, отрязал ухото си и го хвърлил в канчето: „Нà ти мръвка!“

Явно беше, че сега не е доволен от намесата в работата му. Гледаше ме изпод вежди, но нищо не каза. Оставих канчето и отидох по работата си. Наобед отидох да си взема канчето.

– Повече няма да донасяш канчето си тука!

Не възразих нищо. На началника не казах. Взех си канчето и си отидох. Картофите хвърлих – лошите чувства са като отрова, хората не подозират какво зло си причиняват с тях. Много болести се дължат на лоши чувства. Оттогава не се мярнах в кухнята.

След 5–6 дена развалиха се фурните на голямата печка в кухнята. Настана голяма суматоха – не ще могат да пекат гювечи, а те бяха любимата храна и най-лесно се приготовляваха.

Идва началникът при мене:

– Майсторе, фурните се развалиха, можеш ли да ги поправиш?

– Мога.

– Какво ти трябва?

– Материали и трима помощници.

– Имаш всичко на разположение!

Почнах работата; съборих старите фурни, иззидах ги наново, разширих пътя на огъня, смених изгорелите тръби, наредих ги според правилата, облякох фурната отвън с фаянсови плочки. Поправих и печката. Като запалиха фурната, тя печеше по-хубаво от първата.

Прибирах си инструментите вече, когато Горилата дойде, бутна ме с лакът и каза:

– Носи си канчето тук.

Не казах нищо, приех го естествено и почнах да си нося канчето редовно. Картофите ми бяха винаги сварени, запазени горещи, при това – един чайник гореща вода имаше на мое разположение. От време на време Горилата ми правеше малки содени питки – като се научи, че ги обичам; обвие питката с чиста кърпичка и я мушне под мишницата ми, за да не видят другите. Понякога разменяхме по две-три думи. Обръщах му внимание колко страдат хората и колко са нещастни, и все намирах да насоча погледа му към нещо хубаво. Той като че не беше виждал досега слънцето, цветята, облаците – сам той като че се размразяваше. Гласът му беше груб, като че ръмжеше звяр. Но колко трогателно беше усилието му да покаже разположение – тогава в гласа му трепваха свенливо нежни нотки, като че камъкът се готвеше да заплаче.

Откак почна нашата дружба, той се смекчи и към другите хора – не беше тъй груб, роди се в него едно съчувствие, като че сега за пръв път ги виждаше.

Веднъж той ме покани:

– Ела да видиш какво правя.

Заведе ме в стаята си. Учуди ме редът и чистотата – въздухът беше чист, миришеше на бор. На полиците по стените бяха наредени детски играчки, къщички и други, направени от борово дърво. На масата – инструменти и други материали. Останах учуден – как можеха тези грамадни, груби ръце да работят толкова нежни, деликатни работи! Той ги раздаваше даром на децата.

Разгледахме ги заедно. Дадох му някои съвети, Горилата разцъфна – за пръв път видях усмивка на лицето му.

Вие може да не сте виждали, но аз съм виждал камъкът да се усмихва и да плаче.

Какви съкровища крие човешката душа! Какви нежни чувства е скрил Бог в нея. Там те растат, а у един поет се раждат образи, идеи, мисъл. Тук е силата, а там е изкуството да ѝ се даде образ.

Чуден е Животът – Един, единен и неделим. Как се прелива той в безбройните форми – видими и невидими!