Jump to content

НИКИФОР ЗВЪНАРЯТ


Recommended Posts

НИКИФОР ЗВЪНАРЯТ

Никѝфор изкара три войни една след друга, без прекъсване. Накрая се уволни.

Докато беше още в окопите, имаше много време да направи преглед на живота си – да прецени кое струва и кое не. Беше заможен търговец на жита, търгуваше с Египет. Холерата отнесе близките му. Остана сам. В ада на войната, като лежеше в окопите, той си даде обет: ако остане жив, да посвети живота си на Бога.

Когато облече непривичните цивилни дрехи и се изправи под небето, той си спомни обета, който беше дал. Раздаде половината от имота си на сиромасите, другата половина раздаде на женския манастир и на манастиря, където отиде и стана калугер.

Никѝфор имаше едра, кокалеста фигура и мощен глас, като водопад. Имаше низини, каквито никой друг нямаше – можеше да слиза, да слиза, и когато помислиш, че няма повече накъде, той изведнъж слезе още една октава надолу. Във войните, по време на атаките, гласът му надвишаваше гърмежите на общата врява и внасяше ужас и паника в противника.

Когато постъпи в манастиря, току-що се беше поминал отец Матей, звънарят, и той зае неговата длъжност. Отец Матей беше стар, грохнал, звънеше с една камбанка – вяло, анемично, само съобщаваше, че службата започва или свършва.

Никифор не можеше да се задоволи с такова нещо. Той беше живял дълго всред гърмежи и викове, движение и напрежения. Беше слушал военна музика и сам пееше хубаво. Само че, когато пееше с други, като се позабравеше и отпуснеше гласа си, заглушаваше всички останали. И баба Неда ще го смушка: „Обуздай го малко, от него не се чуват другите.“ Никифор срамежливо ще задържи гласа си, но след малко пак се увлече…

Звънарницата се намираше в един открит павилион, над самата пропаст и гласът отиваше безпрепятствено далеч в пространството.Никѝфор я поправи и я укрепи, подреди я по свой вкус.

– Една камбанка – какво е това?!

Той слезе в селото до Къню. Къню беше майстор на камбани, звънци и всякакви инструменти. При него идваха от далечни градове и села. Славата му се носеше по цялото прибалкание. Никѝфор поседя у него няколко дни, поръча и избра каквото му трябваше. Направиха и прощалния обед. Канеше се вече да тръгва, когато видя до стената дървена витринка и вътре – две клепала висяха на въженца.

Никѝфор се спря пред тях. Къню му обясни:

– Те са правени от дядото на моя дядо, преди двеста години.

Той отвори джамлъка, откачи дървеното чукче и лекичко удари по клепалото. Излезе глух звън, като въздишка, но тъй сладък, сърдечен, топъл, задушевен – като прегръдка. Къню каза:

– Правят се от специално дърво, то се избира между хиляди. Но най-важното е обработката: като се изрежат, дъските се киснат във вода пролетно време, когато се топят снеговете. Това се прави десетина-двадесет години наред. После се сушат сто години. Виж какъв глас, като човешки!

– А защо трябва да се киснат в снежна вода?

– Защото снежната вода изсмуква каменната част от дървото и остават само нишките, те са, които пеят. Тъй обработваме и дървото за гъдулките, затова нашите се славят навред. Ценят ги и ги търсят. Дядо ни Дойно беше прочут гъдулар и майстор на гъдулки. Но в цялото прибалкание се знае със сигурност само за две гъдулки, че са правени от него – на Индж³то и на Кара Колю, прочути гъдулари и сега. Но те ги пазят като очите си.

Никѝфор се спря пред клепалата и вече не можеше да се откъсне от тях. Чукна леко, после по-силно – глас човешки! Говор!

– Искам да ги купя! За манастиря.

– Щом са за манастиря, подарявам ги! – каза Къню и въпросът се реши.

Никѝфор се върна богат. Дълго време работи в звънарницата – гласи камбанките, тури клепалата на отделна страна. Беседката беше шестоъгълна. Както я беше подновил, гласът от нея отиваше надалеко.

Когато първата неделя се разнесе звънът, всички останаха учудени. Това беше песен! Празненство! Манастирят оживя. А какъв ритъм – жив, подвижен, като че ли ангели пеят! Жените прехласнато слушаха и очите им се наливаха от умиление. Звънът стопляше сърцата, разтопяваше грижите, разведряваше погледите, говореше за друг, хубав свят, откъдето иде мир. Вярата оживяваше. Такъв звън прави човека по-добър. Той зовеше: „Къде сте? Какво правите? Елате, елате, къде се губите – чакаме ви!“ Гласът благовестваше, радостно призоваваше. От селата започнаха да идват повече хора.

Тъй Никѝфор работи пет-шест години. И изведнъж започна силно да го боли главата. Болката се усилваше, не можеше да си намери място. Лекарите опитаха всички средства, билярите също, не помогна нищо – Никѝфор ослепя. Един от лекарите поясни: „Това е последица от затрупването.“ През войните Никѝфор беше на два пъти затрупван от бомби и последния път го изровиха едвам жив.

Калугерките от женския манастир го взеха под своите грижи. Добре го гледаха – беше винаги чист, спретнат, добре облечен, килийката му грееше от чистота.

Като изживя кризата и свикна с новото си положение, Никѝфор пак се залови за работата си. Водеше го малкото кученце Пухчето: той държеше връвчицата и то го довеждаше до звънарницата. Но където и да се намираше, Никѝфор се ориентираше по гласа на манастирската чешма – насред двора имаше чешма с осем чучура обилна вода. Тя се чуваше навсякъде. По нея Никѝфор знаеше всякога къде се намира и накъде трябва да върви.

Той се отдаде на работата си с цялата си душа. Измисляше все нови и нови ритми и песни. Неговият звън никога не се повтаряше, всякога беше различен. На два празника той не звънеше еднакво, всеки път измисляше нов звън – според празника, според духа на празника беше и звънът. Какво беше за Великден? Радост! А какво беше за Коледа? Тържество! Всяка неделя имаше нов звън. Той идеше непосредствено от душата му, от преживяването на празника. Отец Йероним, който служеше, разбираше този порив на душата му и макар някой път Никѝфор да се увличаше и да звънеше дълго, никога не му правеше забележка.

Никѝфор пееше и в манастирската черква. Неговият дълбок бас тъй се схождаше с гласа на отец Йероним, че двата гласа се прегръщаха и изпълваха храма с благоговение – като че ли ангели Божии слизаха на Земята! Това беше повече от проповед. Те си подаваха по време на службата. Понякога Никѝфор се позабравяше, увличаше се, отпускаше гласа си. Тогава прозорците на кубето звъняха и пламъчетата на свещите и кандилата се люлееха. Отец Йероним казваше на шега:

– Не ми е чудно, че са паднали Йерихонските стени. Ако Никѝфор пусне всичкия си глас, може да събори черквата!

Зимно време, когато паднат големите снегове и камък и дърво се пукат от студ, службата не се прекъсваше. Богомолци нямаше, но все пак, със същото усърдие и ревност, отец Йероним изпълняваше служението си. Само Сава, неговият послушник, внасяше мангалчето с разпалени въглища в олтаря да си посгрее ръцете, когато премръзнат – отец Йероним беше над осемдесет години.

В такива мразовити дни Никѝфор биеше само клепалата. Техният глас тъй подхождаше на смълчаната природа! Той се хлъзгаше по снеговете и отиваше по-далеч от звъна на камбаните. Набожният народ се прекръстваше: „Молят се за нас…“ И му ставаше по-добре, леко и умилно. Добродушният планински народ се трогваше от това.

Но какво беше на големите празници? Никѝфор почваше да звъни един час преди службата, за да може да пристигне навреме народът от селата. В неделни дни църквата беше препълнена. За отец Йероним това нямаше значение – той служеше винаги еднакво вдъхновено. За него молитвата и служението бяха необходимост – той дишаше чрез службата, разговаряше с Бога, предаваше Неговото благословение на человеците. Душата му се окриляше, добиваше сила. Това вдъхновение се предаваше и на хората. Те излизаха просветнали, вдъхновени, обновени, готови за всяка добра постъпка.

Денят завършваше с вечерната служба и Никѝфор възвестяваше това със специален звън – бавен, спокоен, той приканваше към почивка: „Завършихме работата си за деня, сега можем да си починем.“

Никѝфор се прибира – Пухчето върви напред, а той държи връвчицата и го следва. Никъде не се отбива, не се спира, с никого не разговаря и на поздрави не отговаря. Той е в друг свят и не иска да го напусне така бързо. Сяда на пънчето пред килийката. Опира глава на тояжката си, а Пухчето ляга в краката му. Настава вечерният мир, който той тъй обича…

Понякога, ако минавате наблизо, може да чуете как Никѝфор разговаря с някого. Сляп за земното, в някакъв друг свят гледаше той, за който ние нямаме очи.

Никой никога не беше чул Никѝфор да се оплаче. Неговият звън пробуждаше хората, правеше ги по-добри, усилваше вярата им, отваряше затворените човешки сърца. Това беше неговото служение пред Бога.

Тъй Никѝфор намери своето място в „Дома Господен“ – в Големия Живот.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...