Jump to content

КЪРТИПЪНЯ


Recommended Posts

КЪРТИПЪНЯ

Лешница е девствена долина в сърцето на Балкана. Тя е тъй хубава и свежа, като че току-що е излязла из ръцете на Твореца. Вековни буки покриват склоновете на планината, които се спущат, стръмни и мъчно проходими, към реката. Тук и пътеки даже няма. Хората избягваха да минават през тези места, пък и добитък не докарваха – имаше много змии-усойници. Те се подкрадваха тъй неусетно, че човек можеше да ги намери даже в дрехите си. Не беше добре от тях и на овцете, и на козите – и те често пострадваха. Овчарите отбягваха тази долина.

Лешница е дива, дивна, девствена река. В бистрите ѝ води се въдеше най-хубавата балканска пъстърва, на червени капки. Тя си живееше тук – нямаше много охотници и за нея. Някои от стругарите си ловяха понякога, но не с въдици – кой ти има време да виси над вировете с пръчката? Те просто отбиваха някой ръкав на реката и в поизпразнените вирове си събираха риба колкото искат, като подбираха едрата, а дребната оставяха – да расте. При това никога не ловяха повече, отколкото им трябваше. После пускаха пак водата да си тече.

Реката имаше и тази особеност, че на някои места се изгубваше под земята и по-долу пак излизаше изведнъж на открито.

И друга бележитост имаше в тази чудна долина: тук се намираше стружнята на дядо Колю Къртипъня. Беше наречен тъй заради голямата му сила – нейната граница не се знаеше. Легендата я украсяваше и прибавяше още, защото човек чувства нужда да въплъти онова, което обича, в някой образ.

От долния край на големите Ветрополски поляни, където почва рекичката Озан дере, като навлезете в гората, може да попаднете на малка пътечка; народът я нарича Пътеката на дядо Колю Къртипъня. Тя се вие безгрижно по стръмния склон, около вековните буки, между скали и поляни, и слиза при реката, до самия струг. Разправят, че онези, които могат да слушат в миналото, и сега чуват песните на Къртипъня, които са огласяли тези места. Защото Къртипъня беше прочут певец и гъдулар, познат на целия Среден Балкан. През зимата, когато всички се прибираха в село, не можеше да стане сватба, празненство или събор, без да присъства Къртипъня с гъдулката. Той беше веселяк и не се уморяваше да пее и свири. Народът го обичаше.

И тъй, Къртипъня имаше струга си долу, в Лешница. Отиваше с двама другари през пролетта, по Георгьовден, и се връщаха по Димитровден. Ще съборят през годината три-четири големи бука (те разбираха какви, защото има червен бук и бял бук), ще ги нарежат и ще работят с тях цяло лято. Правят гаванки, танури, софри, цепят дъски, приготвят и други домашни потреби. Работа много, работа хубава, работа чиста! И как да няма песен, когато всичко наоколо пее! Тук водите пеят, стругът пее, птиците пеят, какви ли не мелодии се чуват в тази обща песен – най-после и човек пропява. Стругът е до Големия вир и водопадите, а тяхната песен не стихва ни денем, ни нощем. Във въздуха се носи ситничка роса, която освежава. А какви билки! Какви ли не аромати има в този въздух! Той е лечебен, не допуска болест да се приближи до човека.

В единия край на стружнята се работи, а в другия се живее. Мекият буков талаш „мирише на младост“, в него се спи сладко. Има голямо огнище, иззидано с камъни, над него – отвор. Тук огънят не загасва. На стената, във вулия от агнешка кожичка, виси гъдулката. Това е чудо-инструмент, предаван от деди и прадеди. Под пръстите на Къртипъня излизаха чудни мелодии, въпреки тежката работа те не губеха своята подвижност.

Къртипъня беше прочут и с друго – не се страхуваше от нищо. Той излизаше сам срещу най-свирепата мечка, и то само с един нож. Но неговият начин беше опасен, изискваше смелост и сила. Напълни чувал със слама, проучи дупката на мечката добре, тури чувала пред дупката, а той легне под него и започва да лае като куче. Мечката излиза, стъпи върху чувала, а отдолу Къртипъня с ножа – право в сърцето. Но той убиваше само стръвница, която е убивала човек. „Човек не ти се позволява да убиваш! Добитък… може“, казваше той.

Една пролет те пристигнаха малко по-рано от обикновено. Туриха в ред струга, запалиха огъня на огнището и тъкмо се готвеха да събуят цървулите, пепелта от огнището започна да се надига – пух, пух, пух – и от нея започват да излизат змии, усойници!

Къртипъня не убиваше змия, не позволяваше и на други в негово присъствие да убиват. Никога не казваше лоша дума за змиите, а ги наричаше с най-ласкави имена. Това беше родов обет, кой знае от кои езически времена останал. Той извади шарена торба и я подаде на Илия, а сам започна да събира змиите и да ги пуска в нея. С една малка вилка притисне главата на змията, хване я за врата и я пусне в торбата, като произнасяше някави странни думи. Змиите бяха още сънливи и не много подвижни. А все продължаваха да излизат, нагрети от огъня. Така събраха стотина. Къртипъня завърза торбата, а Илия я отнесе надолу по реката и ги изтърси в камънаците. Всяка година дядо Колю даваше змия да го ухапе, след това ги ловеше с ръце; но пиеше и някаква билка и казваше заклинания – и оставаше невредим.

Първата вечер мина с това приключение. Спаха сладко, защото бяха изморени. На сутринта, като раздигаха завивките, намериха още три змии.

Два-три дни те се климатизираха – ловяха риба, беряха гъби, тъкмо излизаха кладниците. Чорба от кладници гъби, или печени – такова нещо който е ял, не може да го забрави!

Много работа имаше още, но те не бързаха – дните бяха пред тях. Да, трябваше да се стегне и сушилнята, където сушеха гаванките. С каква сладост се работеше тук! Турбината беше направена от цяло дърво, издълбано – водата изтичаше от долния край през тесен отвор и въртеше перките на струга. Мъжете сами си правеха всичко. Брадвите им би трябвало да видите – яки дъбови дръжки, като полирани, а остриетата им – винаги остри, като бръснач. И каква грижа за тях! Ако са работили с брадвата през деня, на топло, вечер не я оставяха вън на студено, или пък да я потопят в студена вода – не, ще я завият, ще я оставят при тях до леглото.

Конете и магарето пущаха свободни. Те бяха под грижите на Черпак – голямо куче порода Овчарка, умно като човек. То съобщаваше за всичко, което става наоколо: кой иде, познат ли е или чужд, опасно животно ли се навърта или не. И всичко това предаваше с интонацията на гласа си и с ритъма на лаенето. Слух и обоняние имаше съвършени. За дребния дивеч и за сърничките мълчеше.

Лешница беше долина на птичките. В ранни зори почваха косовете, дроздовете, сойките и кукувиците, а след тях и целият птичи народ. Това бяха песни пролетни, песни на живота.

Нощем ставаше страшно – ако е облачно, не се виждаше нищо, ако е звездна нощта, светеха звездите. Звездната светлина е много нежна и сложна, а като се отразява в бистрите води и водопадите, получава се чудна тъкан! Звездната светлина разказва за Великия Всемирен Живот. Че животът не е само на Земята, е известно… Но какво чудно нещо са водата и въздухът, каква благодат са те за нашата малка, хубава Земя – уютна и топла! Да благодарим за нея и да живеем в мир!

Тук нощта настъпваше бързо. Слънцето залязва по-рано – долината е дълбока. Лек ветрец минава понякога, свеж и ароматен – божиката е цъфнала. Тук всичко е първично, чисто, здраво. През време на вечерята ще мине, разбира се, и павурчето с греяна сливова ракия, ей тъй, само за аромат. Тогава Къртипъня погледне към Илия и ще каже само: „Илия…“ Илия знаеше – ще откачи внимателно от стената вулията с гъдулката и ще му я подаде. Къртипъня я изважда полека и я пипа с такава нежност и любов! Това е чуден инструмент, изработен кой знае от кога от незнаен майстор и предаван от ръка на ръка, от деди и прадеди. Никой не може да допусне, че тези грамадни, силни ръце могат да пипат тъй деликатно и нежно! Къртипъня примижава, дръпва лъка по струните, наглася ги… Тегли дълги лъкове – да влезе гласът в лъка, след това пробягва по тънките струни, за да раздвижи пръстите. Потокът приглася на гъдулката… Тя, песента във Всемира е една… Окашля се късо, притвори очи и се забрави… Песни ли? Къртипъня можеше да свири и да пее месец, без да спре. Глас зрял, улегнал, спокоен – много поколения пееха в него. Какъв глас! Всичко затихваше и се заслушваше, даже нощните птици не смееха да се обадят. А потокът пригласяше…

„Изпей някоя по-весела!“ – Илия, който беше тъжен, обичаше весели песни. Певецът не чакаше да го канят.

Тъй минаваха благатите дни и нощи. Да, тука живееха щастливи хора.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...