ПОСЛЕДНАТА БОРБА

[Hristo Vatev]

ПОСЛЕДНАТА БОРБА

Ех, тези пролетни празници, тези пролетни празници, каква неукротима сила има в тях! Народът ги нарича Лазарини, може би защото ставаха около Великден. Тук всеки бързаше да покаже какво има и какво може. Народът беше отпочинал през зимата и сега беше богат и силен. Радостта от живота беше пълна – песни, разговори, сърдечни срещи. Всички празнично облечени, особено момите – в най-хубавите си премени, и то изработени от тях самите. Какви сукмани надиплени, с шарени кутнии долу и златни кенари, ризи и ръкави, извезани с цветни плетеници с вещината на художник. Сърцата преливаха от най-добри чувства, лицата грееха. Празнуваше един здрав и чист народ. И старците бяха тук на почит; подхванати от общата вълна, и те се чувстваха млади. Спомняха си далечните години… бурен живот бяха минали те.

Лазарините ставаха на големите ливади, долу, край реките. Горите се бяха разлистили, тревите кипнали, реките преливаха от много води, навсякъде се носеше дъх на младост. От Балкана слизаше свеж планински въздух, радостта от живота изпълваше всичко. Разбира се, на първо място бяха хорàта – гъдулките, зурлите, гайдите. Тук свиреха майстори! И над всички се чуваше гласът на Индж³то – прочут гъдулар. Пък и какви хорà бяха те! Каква сила, каква лекота, какви стъпки чудновати! Че ръченицата, че ситната, че всевъзможни още, сложни хорà… Музика имаше в този народ! В нея можеха да се доловят старинни мотиви. Този народ беше учил в миналото, святи хора го бяха учили… Срещнат се двама, единият каже: „Добър ден!“ – пожелание; другият отговори: „Дал ти Бог Добро!“ Това са формули, мъдреците по този начин са запазили правилата за живота и те хиляди години не са се загубили. Пък и какви певци и певици имаше! И какви песни! Народ, който има такива песни, не може да се изгуби. В тези песни се чуваше ритъмът на водите, звънът на стадата, вятърът в горите, гласът на потоците, веселият смях на младостта.

Никой не липсваше от празника: тук беше и Дудата с шарените шекери, и баба Каля с мекиците (пържеше ги с орехово масло), пък и какви гевреци и банички се разнасяха! Тук беше и Кольо Сака с печените семки и пандишпана… Бележити хора бяха те!

След хорàта почваха борбите. Те бяха важни, очакваха се с интерес – силата беше на голяма почит в ония времена. Нямаше професионалисти, борците излизаха от самия народ. Старо изкуство е борбата.

Под големите липи и брястове Къню беше стъкмил кръчмата – временни маси и пейки, скарите вече печаха. А какви вина имаше тоя Къню! От собствени лозя, сам ги приготовляваше; той имаше лозя от старите, преживели филоксерата и подновили се. Неговият тъмен пелин беше прочут, и особено малагата му – вино, варено с билки и подсладено, то се държеше в специални изби. Къню беше винаги усмихнат, разположен, на всякого намираше да каже добра дума.

Под старите липи на първо място седяха чорбаджиите, с достойнство; те изискваха почит и уважение. В средата – чорбаджи Тихол, почетният председател. До него от дясно беше седнал Къртипъня. През изтеклата седмица Къртипъня беше спасил внуците му, пет-шест дечурлига в една талига: конете силни, буйни, подплашили се от нещо и хукнали; тъй както се бяха засилили с талигата, на големия завой при стария мост всички щяха да отидат в пропастта! Ала тук се намери Къртипъня. Той се хвърли, хвана конете за юздите и ги задържа. Извика високо, конете се изправиха на задните си крака, но се спряха. Чудна власт имаше Къртипъня над животните. Дотичаха и други, свалиха децата. Дотича и чорбаджи Тихол, той видя всичко, прегърна Къртипъня и го целуна. Затуй сега Къртипъня седеше от дясната му страна.

Мезетата бяха вече турени, очакваха печеното. Къню вече наливаше от голямата пръстена кана пелина, пред всеки от гостите стоеше голяма пръстена паница, шарена. Къню наля паниците. Виното играеше като живо и пръскаше искри. Поп Досю разчупи хляба и благослови, когато от към хорището се надигнаха плач и жалби – идеха жените начело с Цона Момчето и викаха на висок глас: „Този турчин развали празника ни! Помръкна веселието ни! Изпотръшка всичките наши борци! Няма вече кой да излезе насреща му! Зурлите и гъдулките на него свирят – победителя! Сега той ни гледа надменно. Няма ли вече кой да излезе насреща му?“ Народът беше смутен – нямаше ли мъжка сила в Балкана?!

Къртипъня даже не отпи от паницата – сложи я внимателно на масата и се измъкна заднишком от пейката, отиде към хорището. Турчинът ходеше гордо и чакаше противник. Гъдулките свиреха на него, победителя. Къртипъня го гледа малко време, после разбута народа и застана пред него. Турчинът го огледа, усмихна се и му подаде ръка – това значеше, че приема борбата. За един миг мълвата се пръсна из събора: „Къртипъня ще се бори с турчина!“ Гъдулките засвириха друга песен – „опознаване“; борците се хванаха за ръка и почнаха да обикалят в такта на музиката. Това бяха древни церемонии, в тях имаше тържественост. Борците се поклониха един на друг и борбата почна.

Къртипъня не бързаше, той проучаваше противника си. На младини беше прочут борец, но отдавна не беше се борил. Беше учил това изкуство при старите пехливани, които бяха обиколили света, знаеха секретите на всички видове борби, пък имаха и свои. Къртипъня беше минал тази строга школа. Сега беше предпазлив, внимателен, държеше се в отбрана. Турчинът беше нападателен, но не можеше да хване противника си както му се искаше. Изведнъж Къртипъня тласна турчина, снижи се, сграбчи краката му, вдигна го и го тръшна на земята. Народът нададе възторжени викове. Турчинът стана, поклони му се и му подаде ръка. Зурлите и гъдулките пак засвириха – почна втората борба. Сега и двамата бяха нападателни. Борбата имаше трудни моменти и за единия, и за другия. Турчинът беше силен и гъвкав като змия, а Къртипъня отстояваше, непоколебим като канара. Борбата продължи дълго, употребиха се много хватки и чалъми. Напрежението достигна крайни предели; и двамата изпадаха в трудни положения; народът се задъхваше, някои се задъхваха като че те се бореха. Къртипъня падна на колене, като остави турчина да вилнее около него, но в един момент той подмъкна едната му ръка, после полека подмъкна турчина под себе си. Това беше такова напрежение на силите, че народът се изпоти. Къртипъня пусна противника си и се изправи.

Третата схватка започна при голямо възбуждение. Сега се приложиха последните секрети и похвати. И двамата бяха нападателни. При едно нападение Къртипъня отскочи неочаквано, пропусна край себе си турчина и преди онзи да се оправи, той го сграби и го тури на земята. Народът нададе рев. Къртипъня се изправи. Той като че беше замаен, отърси се, усмихна се и подаде ръка на турчина. Донесоха им вода да се измият и те се отправиха към масата. От новите дрехи на Къртипъня не беше останало помен, но Неда се усмихваше. Къртипъня покани турчина на трапезата, представи го на чорбаджиите и го покани да седне до него. Къню напълни паниците, донесе мезето, тури печеното. Народът ликуваше. Чорбаджи Тихол извади от силяха тежка кесия, развъртя гайтаня, бръкна с голямата си шепа, отброи дванадесет златни турски лири и ги тури пред Къртипъня. И другите чорбаджии не искаха да останат назад, даваха щедро, че и народът също – жените даваха дрехи, кърпи и каквото имаха. Къртипъня раздели парите и тури половината пред турчина. После го покани да му гостува.

Вечерта, на софрата, го запита:

– Ти си отдалеч, кой ти каза да дойдеш тук?

Турчинът се замълча и после на най-чист български език каза:

– Майка ми! Тя е от вашия народ.

Къртипъня се замисли. Припомни си далечната история. И сега каза на турчина:

– Като идеш при майка си, кажи ѝ: Спах в къщата, където ти си се родила. – Далечната история оживя в спомена му…

На сутринта той изпрати турчина през Балкана, подари му хубавия, як кон, разделиха се като братя.

На своите приятели Къртипъня рече:

– На шейсет години съм, няма вече да се боря.

Тъй завърши последната борба.