Jump to content

БЕЛИТЕ СКАЛИ


Recommended Posts

БЕЛИТЕ СКАЛИ

Нея година октомври премина в дъждове, мъгли, студени ветрове, даже преваля сняг. Времето прогони всички от Балкана – и овчари, и говедари, и дървари. Настана тишина. Шумната човешка дейност секна. Планината си отдъхна. Останаха плахите сърнички, дивите глигани, които се угояваха с буковия жълъд, изобилен тази година. Мечките бродеха из горите и край потоците, риеха корени, ядяха билки и насекоми – минаваха подготвителния режим преди зимния сън. Това беше тайно знание на техния род. Всеки си имаше своята работа, своите грижи и беше погълнат от тях. Птичките също бяха се оттеглили и в Балкана царуваше тишина.

Гората пожълтяваше бавно – невидим художник с четката си правеше чудеса. Тук Природата разказваше приказката за живите тонове на всички жълти, портокалови, червени, кафяви и сиво-черни цветове. Сега тя разкриваше, че всяко дърво има свои особени цветове и следователно свой особен живот, и се облича в съответна дреха. Царството на дърветата не беше общо казано „гора зелена.“ Всяко дърво беше различно, говореше по нов начин за себе си, с езика на цветовете и формите – вълшебен, пленителен език на светлината!

Ноември навлезе неочаквано с летни дни – ясни, тихи, слънчеви, топли, нито помен от мъгли. В Балкана слезе гальовна, кротка есен. Земята посетиха добри, любящи същества от далечни светове и донесоха чуден мир. Настанаха празниците на Природата!

Скитника не пропускаше такова време. Той се засели в дърварската колиба над Лешница и прекара там целия месец. По цял ден скиташе из своето царство, разговаряше със своите видими и невидими приятели на онзи всемирен език без думи – езикът на Големия Живот. Сложен език, но който се предава непосредствено и затова е разбираем и дълбоко затрогващ. Човек има не само малък, личен, но и голям, космичен живот – далечни родствени връзки го свързват с човечествата във Вселената. Животът е един във всички същества.

В подножието на скалите беше изворът, водата изобилна се лееше от скалата със сладък ромон. Наоколо мъховете бяха винаги росни, тревите и цветята свежи, въздухът укрепителен, с дъх на здравец. Само ангели могат да създадат такова кътче! Колибата беше край самата гора, пред нея поляна, оттук скалите се отсичаха отвесно 20–30 метра. От изобилната влага и топлото слънце тревите се бяха подновили и нови цветя разцъфтяха. Само поет можеше да избере такова място за колиба! И какъв простор!

Виждаха се сложните вериги на Балкана, разделени от дълбоки долини, и зад няколко от тях – Белите скали. Те се простираха в продължение на няколко километра и се издигаха над тъмните гори. В ясни звездни нощи по тях минават светлини, като че невидими криле се размахват. Те сякаш отразяват звездната светлина – вестител на Големия Живот, който ни обгръща. А в тъмни нощи сами светят с фосфорно сияние. Народът ги е заселил с чудновати същества и вечер край огньовете се разправят чудни приказки и легенди за тях.

Скитника отдавна желаеше да проникне в Белите скали. Те се издигаха над горите, после отстъпваха и отново се извисяваха на още стотина метра. Бяха отвесни, гладки, като полирани. В тях се виждаха пещери и дупки. Народът ги наричаше Змейови дупки. Много легенди витаеха там наоколо. Старите стругари и овчари по реките разправяха, че са виждали вечер Змея да се прибира като огнено кросно в пещерите. Народът тук има живо въображение и сладък език. Вечерните огньове разполагат за приказки. Умореното тяло се отпуска, огънят приятно топли, горещата чорба се насипва в голямата обща паница, хлябът се препича на жарта или от пепелта се изважда прясна погача. Вкусната вечеря съживява, създава разположение, павурчето с греяна ракия минава от ръка на ръка и всеки смукне. Ето, настава часът да се разправят приказки. Из гората бродят сенки, от тъмата гледат очи, звездите огряват с трепетен зрак – малко се вижда и много остава скрито, какво ли има там! Не съм срещал другаде такива сладкодумни разказвачи, както в Балкана.

Този път златката показа на Скитника пътя към Белите скали. Той вървеше в тяхното подножие, всред вековната гора, гледаше с почуда и възхищение мощните буки със сребриста кора, когато пред него изскочи пъргава златка. Зверчето тичаше с големи, грациозни скокове. То дойде до голям вековен бук, изкачи се по него с лекота, достигна най-горния му клон и се прехвърли на скалите. Тогава Скитника видя, че там канарите се навеждат и образуват ръб. Може би по него беше възможно да се проникне в Белите скали?

Като си направи кука от тънко дръвче, Скитника я закачи на най-долния клон на бука и по нея се изкачи до разклоненията. Мина от клон на клон, по пътя на златката и се прехвърли на скалата. На този ръб можеше да се закрепи човек, и макар и трудно, да стигне до терасата. Тревите на терасовидния отстъп бяха буйни, ненагазвани и толкова гъсти, че кракът не достигаше земята. И много цветя! Ширината на терасата беше 30–40 крачки. След това скалите пак се издигаха отвесно, още по-високи. На това място като че ли не беше стъпвал човешки крак. Скитника поседна, пое дълбоко дъх и се огледа. От тук се разкриваха далечните върхове и вериги на Балкана. Все познати му бяха – това беше неговото царство! От долините идеше шумът на реките. От висините, като описваше широки кръгове, го приветстваше неговият приятел Орелът – „чан, чан, чан!“ Това беше дълбоко, искрено приятелство. То има своята история!

Като си почина и закуси, Скитника тръгна да разглежда новия свят.

Откъде се бяха взели тези варовици сред гранитите? Долните пластове бяха по-меки и стихиите бяха изваяли странни форми: вдлъбнатини, пещери, дупки. Природата е майстор да създава чудновати и мощни форми.

Той вървеше по терасата, когато изведнъж се спря, крайно учуден: пред него в тревата лежаха два вола. Те бяха като живи, като че си седяха спокойно и преживяха. Той се приближи и ги докосна с ръка. Големите парчета варовик бяха паднали отгоре, но кой беше ги изваял? Тук беше работил голям майстор! Всичко беше изработено до най-малки подробности и съвършено – позата, главата, очите, цялата фигура изразяваха търпение, примирение, тъга. Скитника си помисли: не е ли това образ на народа, поробен и унижен?

Няколко крачки по-нагоре се виждаше входът на пещерята. Към него водеха три стъпала, големи, безспорно изсечени пак от човешка ръка. Самият вход беше оформен правилно – пак работа на човека. Вътре – обширен сводест салон; разположени от двете страни, два сталагмита бяха издялани като колони, в строго античен стил. Колоната е математическа формула, тя действа с размерите и повърхността си, от нея се излъчва сила, тя внушава идеи.

Скитника се учудваше на това изкуство. Спомни си, че в легендите се говореше за ваятеля Спир-Димитър, художник и цигулар, неразделен приятел на Вълчан Войвода…

Отдясно, встрани, в хубаво оформена ниша, се виждаше седнал турски кадия с чалма на главата, пред него – отворена книга. На лицето му беше придаден строг, важен израз и с една надсмешка над човешките закони. На отсрещната стена беше изваяна друга фигура: поп на кон, с китка босилек в ръка, вдигната да миросва и благославя; конят в буен бяг, а попът с развято расо, под което се подаваше ятаган и от пояса му стърчаха пищови и кама. Но какъв израз беше придаден на лицето му – свиреп, буен, неукротим! Брадата му разчорлена – цялата му фигура изразяваше бунт, протест и непримиримост. Скитника съобрази: ето го поп Мартин, за чиито подвизи се разправяха истории край огньовете! Не само легенди бяха тези подвизи!

Извътре се откройваха галерии, но за тяхното разглеждане беше нужна светлина.

Скитникът излезе пак на открито. Беше в плен на далечното минало и неговите сенки. Миналото не изчезва без-възвратно. То може да бъде извикано и човек пак да се срещне с него. Много тайни крие още животът.

Малко след пещерята скалите се огъваха и даваха място на тясна и къса долинка. Оттам се чуваше шум на вода. Водопадчето беше толкова високо, че водата падаше на роса. Под това пръскало, точно там, дето падаше водицата, имаше издялана костенурка, а на десетина крачки по-напред – рак. Чрез тях, ясно, беше означена най-малката и най-голямата вода.

Оттатък водопада имаше издялан ловец, арнаутин, вдигнал шишането на прицел: на отсрещната стена – паднала на предните си крачета, ранена сърничка. Това беше среща на жестокостта с милостта. Каква тъга и болка имаше в позата и в погледа на сърничката! Как хубаво беше постигнал художникът-ваятел всичко това! Изображението му напомняше за жената – слаба, безпомощна, и все пак неизменно рамо до рамо с мъжа. Контрастът беше силен, вълнуващ. Скитника не можеше да се откъсне от този образ!

По-нататък, барелефно върху чистата, гладка стена беше изразяна квачка с пиленца и две змии около тях. Квачката беше настръхнала – разперила криле, тя събираше пиленцата си, готова да ги брани с цената на живота си. Змиите изразяваха самоуверена жестокост и коварство. Майчината любов видимо ги респектираше. Пиленцата бяха малки, безпомощни, те се надяваха само на майка си. Ще ги опази ли тя? Тази картина беше иносказателна – за двойното робство на нашия народ.

Още по-нататък беше изваяна мечка с мечкар. На халка, прекарана през горната ѝ устна, висеше синджир. Тя играеше, застанала права на задните си лапи, издигнала предните. Мечкарят държеше тояга и удряше дайре. Изображението беше внушително, човек потръпваше от неговата сила. Изпълнението беше съвършено.

Там някъде, под скалите, извираше извор. Над извора, като жива, беше изваяна мома в народна носия, с менци на рамо. Беше току-що изправила кръшна снага, а от менците ѝ се плискаше вода.

Скитника се загледа прехласнато: колко хубост беше предадена, с каква любов беше работил художникът! Изразът, изразът на лицето – тук бяха съчетани смелост и сила с целомъдрието и чистотата на девицата!

Той прочете издълбаните под образа думи: „мома Рада“. Легендата разправяше, че тя е била момичето на поп Мартин, което следвало четата заедно с баща си.

На същия край на скалата беше изваяна глава, с такова трагично изражение и воля, съчетани в едно, че Скитника потръпна. Под образа имаше само една дума: „Воеводата“.

Той прихлупи лицето си с ръце. В него нахлуха образи и картини, пламнаха спомени, един живот възкръсна и го изпълни. Това беше негов живот. Миналото го обзе!

Животът не отминава безвъзратно. Той има свои цикли и когато настане време, пак се явява. И миналото пак застава пред човека като едно ново бъдеще!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...