Jump to content

ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ НА БОГОМИЛИТЕ


Recommended Posts

ВИСОКИЯТ ИДЕАЛ НА БОГОМИЛИТЕ

Кое е онова в богомилското учение, което така ревностно се възприемало от средновековния човек и което го е подтиквало да умира с радост за това, което е по-ценно от живота му? — Това е въпрос, който трябва да си зададе всеки изследовател на Богомилството. Защото ако учението на богомилите било една заблуда и лъжа, както го изкарват съвременните му критици, или ако то е било преповторение на павликянството или манихейството, или на кое да е друго учение, то хората не биха били толкова глупави да приемат една лъжа за истина и да са готови за нея да жертват живота си. Ако това учение е било заимствано от други учения, то самите тези учения би трябвало да имат същия дух и разпространение, както Богомилството. Всеки знае от опита на вековете, че човек е готов да жертва живота си за един висок идеал, за една велика идея. Христос се пожертва за една велика идея — повдигането на човечеството. Мъчениците на християнството се пожертваха също за тази велика идея, а не за някаква заблуда и лъжа. В по-ново време Джордано Бруно, Ян Хус и още много други пожертваха живота си за една велика идея.

Тогава и жертвите, дадени от богомилите, трябва да са стимулирани от една висока идея, от един висок идеал, който ги е вдъхновявал и им е давал сила да пожертват живота си и да останат верни на идеала си.

Коя е тази идея, за която богомилите бяха готови да жертват живота си? — Това не може да бъде дуализмът, който се приписва на богомилите, защото това е една изопачена идея, която им се приписва, което се споделя от почти всички съвременни изследователи на Богомилството. Но това говори за непознаването й и за повърхностност в изследването. Французинът Морис Maгр издава в 1930 година една книга, в която разглежда Богомилството в нова светлина, базирайки се върху новооткрити документи и факти. В своя предговор с трогателни думи той излага подбудите, които са го накарали да напише тази книга. Той констатира голямата неправда, която е била извършена спрямо албигойците, която и до днес не е поправена, и тя пълни сърцето му с мъка. Той пише: „Скромни хора, които живели в 13-ти век в Южна Франция и които имали за практическо правило бедността и за идеал — любовта към своите ближни, били убивани до последния и тържествуващата клевета заличила даже спомена за тях. И тази клевета е била толкова активна и остра, че потомците на тези хора са в пълно невежество за благородната история на своите бащи и когато искат да я изучават, предлагат им я по такъв начин, че те се червят от едно тъй славно минало." А Морис Магр пише тази книга, за да може с нея да хвърли един лъч светлина върху живота на тези, които са умирали за един висок идеал. Той, опирайки се на най-новите изследвания върху Богомилството, го представя в съвсем нова светлина. Ето какво пише по този въпрос: „Почти всички автори, които са изучавали Албигойството /Богомилството/, са твърдели с голям авторитет, което говори за тяхното невежество, че албигойците са били една манихейска, т.е. дуалистическа секта или някаква католическа ерес, каквито християнската религия даде много. Но те са се лъгали."

Тогава коя е тази светла и възвишена идея, този висок идеал, който е давал сила на богомилите да жертват живота си?

— Тази възвишена идея, която хората са прегръщали с радост, е била идеята за общочовешкото братство, за това, че всички хора са братя и равни като деца на един Баща. Това е учението за любовта към Бога, към ближния и за разпределяне на благата като между братя. И богомилите са живели с тази идея и са отричали частната собственост като са живели в братски задруги.

Това е външната страна на високия идеал на богомилите. Вътрешната страна на този висок идеал, това е възможността, която е давало богомилското учение на човека да се издигне над обикновения живот, да придобие безсмъртния, вечния живот по пътя на една специална тренировка и дисциплина. Този път е водил богомилите до връзка с духовните същества на Космоса, която именно връзка им е давала сила и крила и ги е вдъхновявала в разпространението и приложението на учението.

Така че, това, което е давало сила и крила на богомилските идеи, е фактът, че те са били във връзка с възвишените същества на Космоса, откъдето са получавали своите идеи и че тези идеи са били пряко свързани с живота и са били прилагани във всекидневния живот, а не са били една спекулативна философия, която няма отношение към живота. Защото само едно учение, което е свързано с живота, може да стимулира и да вдъхнови хората да се жертват за него.

Така че, великата идея, високият идеал, който е вдъхновявал богомилите, е била идеята за общочовешко братство, която е идеал на човешкото развитие. Те са работили за идването на Царството Божие на Земята, те са работили за падането на стената, която отделя физическия от духовния свят, за да влязат хората в общение с възвишените духовни същества. С други думи, те са работили за одухотворяването на живота на Земята, за да стане израз на високата Божествена идея, с което са живели. Те са притежавали едно знание, което е било достояние на всички окултни братства на миналото, с помощта на което са могли да извършват трансформация на своя живот, да го превърнат от човешки в Божествен. Морис Магр в своята книга казва: „Според албигойците възвръщането на човечеството към Божественото се извършва чрез последователни прераждания." И немският историк Гьорингер и други потвърждават, че богомилите са знаели и са проповядвали учението за прераждането като закон за човешката еволюция.

От всичко изложено дотук се вижда, че Богомилството е едно окултно учение, пратено всред българския народ да го повдигне в неговото развитие, за да стане авангард на европейската култура. Богомилите имали за задача да пробудят съзнанието у българите, че зад този сетивен свят има друг, духовен свят, с който трябва да влязат във връзка, за да черпят сили и енергии да обновят и одухотворят живота на Земята и с това да дадат един нов подтик на европейската култура. Те имали за задача да подтикнат човешкия ум към мисъл, за да може да проучва природата и живота и да сложи началото на една обективна наука, осветена и подкрепена от връзката с духовния свят, за да доведат хората до познаване на великата Истина, която ще ги освободи от всички заблуждения и ще ги постави в правилния път на тяхното развитие. Но тъмнината била голяма, реакцията била силна и богомилите водили героична борба в течение на три-четири века и привидно бяха победени, но само привидно, защото от жертвите, които те дадоха, избликна светлина, която озари Запада и породи Ренесанса и Възраждането и положи основите на Западноевропейската наука и култура. По такъв начин Богомилството като феникс възкръсна от пепелищата на кладите в нова форма още по-мощно и по-крепко, за да бъде факлоносец на пробуждащото се човечество, което ще потърси Светлината и Истината. Богомилството се прероди в Розенкройцерството, което стана център, от който излязоха всички подтици за развитието на Западноевропейската култура

За да имат пози висок идеал и да разполагат с това знание и сила, които притежавали, богомилите имали пробудено едно по-друго съзнание от обикновеното — те имали връзка с разумните същества на духовния свят и същевременно тяхното съзнание било надхвърлило границите на обикновеното самосъзнание, в което живее съвременният човек в своя буден живот. За да разберем по-добре състоянието на тяхното съзнание, ще цитирам един пасаж от Щайнер, в който той обяснява състоянието на тяхното съзнание от окултно гледище. Той казва:

„При събуждането си съвременният човек не осъзнава етерното си тяло, през което минава, и осъзнава направо физическото тяло. Човек бързо преминава през усещането на етерното тяло — просто не забелязва етерното си тяло и веднага се потопява долу във физическото тяло.

Съзнанието на хората от ранното християнско време не е било като съзнанието на съвременните хора, а е било по-друго. Когато са се събуждали от сън, те са имали ясно следното схващане: Аз влизам в едно двойствено същество — етерното тяло и физическото тяло. Те са знаели, че най-напред човек преминава през осъзнаване на етерното тяло и след това влиза във физическото. Така те са имали много картини от техния минал земен живот. Те по-другояче са гледали на природата и все още са виждали етерните сили, които са обгръщали растенията и астралната аура на животните. Навсякъде във външната природа те все още са възприемали работата на духовните същества.

Когато съвременният човек заспива и Азът и астралното тяло напускат етерното и физическото тяло, Азът много набързо абсорбира астралното тяло. И когато Азът застане лице с лице срещу Космоса без никаква подкрепа и бидейки неспособен в настоящия си стадий да възприеме нещо, човек като заспи, престава да получава възприятия. И малкото, което изскача като сънища, е твърде разпиляно. Това, обаче, не е било така във времената, за които сега говоря. Азът веднага не е абсорбирал, астралното тяло. То е продължавало да съществува, независимо в собствената си субстанция дори и след като човешкото същество е заспивало. И до известна степен това е продължавало цялата нощ. И така, на сутринта човешкото същество не се е събуждало от абсолютна тъмнина на съзнанието, но с чувството: аз съм живял в един свят, изпълнен със светлина, в която всевъзможни неща се случват. Човекът от онова време е имал едно междинно усещане между съня и събуждането. Това усещане е било леко, интимно, деликатно, но то все пак е съществувало. Това състояние продължило до началото на 14-ти век, когато това състояние напълно се прекратява у цивилизованото човечество. Когато човекът от онези времена е заспивал, астралното му тяло не е било веднага абсорбирано от Аза. При такова състояние самото астрално тяло се е изпълвало със звуци и при събуждането човек е имал твърде реалното усещане: тези звуци сa езикът на духовните същества в изпълненото със светлина пространство на Космоса, в което и аз бях между моето заспиване и моето събуждане. След като са минавали през вратата на смъртта и докато са били още в етерното тяло, те са имали чувството, че в целия духовен свят, който обгръща нещата и процесите в Природата, Словото на Бога Отца говори. След няколко деня, когато етерното тяло вече бъде изоставено и човек започва да живее в астралното тяло, той е усещал онова, което астралното тяло е изпитвало всяка нощ през време на земния си живот и си казва: Ето в това мое астрално тяло живее Христос. Тогава човек е знаел, че дотогава докато трябва да се връща на земята Христос не ще го изостави, защото Христос е бил в неговото астрално тяло.

Друго последствие на всичко това е било, че човек е гледал на природата като на проява на Славата на Бога Отца. И той е чувствал: този свят по времето, когато се явил Христос на Земята, е имал належаща нужда от Него. Това била нуждата Христос да бъде приет в субстанцията на Земята за благото на човечеството. По отношение на всички процеси на Природата и на цялото царство на Природата човек все е имал чувството за живия Христов Принцип. Но това, което той е могъл по този духовен начин да види, е било вземано за истина. И тази истина е, че невинността царува в царството на Природата.

Но друго нещо, което той е чувствал вътрешно — чувство, което имал след събуждането — че в съня си той е бил в един свят на светлина и на звучащи духовни същества — той е имал чувството, че там са могли да обитават добри или зли същества. Той е чувствал, че когато звуците са излизали от дълбочината на духовните същества, говорили са добрите духове, но и лошите духове също са говорили. Той е чувствал, че добрите духове са искали само да повдигнат на по-високо ниво невинността на Природата и да я запазят. Но злите духове са искали да фалшифицират невинността, невинните сили на Природата.

Навсякъде, където са живели такива християни, каквито ви описах сега, те са чувствали силите на доброто и злото чрез самия факт, че когато човек е спял, техният Аз не е привличал и абсорбирал астралното им тяло. Но не всички, които по онова време са наричали себе си християни, или които по някакъв начин са били близо до Християнството, са били с такова състояние на душите си. Но все пак, имало е много хора, живеещи в южните и средните райони на Европа, които са казвали: Наистина, моето вътрешно същество, което живее своя независим живот от момента, когато заспя, докато се събудя, принадлежи на областта, където живеят добрите и лошите същества. И хората дълбоко са размишлявали върху силите, които са носили доброто и злото в човешката душа. В иай-първите векове на Християнството такива усещания и преживявания са били още налице в южните и средните области на Европа, като в петото и шестото столетие те започнали да се проявяват все по-често и по-често, особено сред онези, които са получавали знанието и обучението си от Изтока /както знаем такива учения от Изток са идвали по много пътища/. Тези настроения на душите се събуждали и това е било особено много разпространено в онази област, на която се е дало името България, след време по странен начин името продължило да се употребява, въпреки че доста различни народи са населявали тази област. И така, в по-късните векове и в действителност за много дълго време в Европа онези, у когото това настроение на душата е било силно развито, били наричани булгари, което значи свързани с Бога. Булгарите бяха човешки същества, които най-силно биваха засягани от тази опозиция на доброто и злото като космични духовни сили. По цяла Европа намираме името булгари да се дава на хората, като тези, които описах. Душите, за които говоря били в по-голяма или по-малка степен точно в това душевно състояние.

Тези души са били наистина последните в европейската цивилизация, които са запазили поне малко от това ясно схващане за етерното и астралното тяло в будно състояние в сън. Познавайки се едни други по тези странни качества на своя вътрешен живот, обикновено те са живеели в братски общества.

Но всред другите християни, които все повече се привързвали към Рим, те се считали за еретици. Еретиците тогава не са се осъждали така строго, както в по-сетнешните векове. И все пак те са били считани за еретици. Другите винаги са ги гледали с известна тайнственост и дори с ужасяващо чувство. Те все още имали чувството, че тези хора са виждали повече отколкото останалите. Като че ли те по друг начин са били свързани с Божественото, поради факта, че са възприемали състоянието на сън по друг начин, отколкото хората, всред които са живели. Защото тези другите отдавна са били загубили тази си способност и са били съвсем близо до душевното състояние, което станало всеобщо в Европа през 14-ти век.

Когато тези човешки същества, които са имали ясни възприятия за астралното и етерното тяло, са преминавали през вратата на смъртта, и тогава те били по-различни от другите хора. Така, както ние оттук гледаме на небето, така между смъртта и новото раждане човек гледа надолу от този свят към Земята. След времето, което току-що описахме, християнският свят в Европа поддържаше своето съществуване при предположението, че човек вече няма никакво знание за своето астрално и етерно тяло. Християнството се подготвяше да говори за духовния свят, без да бъде вече в състояние да има конкретно познаване за него.

Когато душите, на които все още е могло да се говори с живото слово, минавали през вратата на смъртта, те гледали отново надолу към Земята и виждали вечерния здрач на Живото Слово долу. След техния живот в седмото, осмото и деветото столетие или може би по-рано, когато отново са преминавали през вратата на смъртта и са поглеждали надолу към Земята, те са чувствали: там долу на Земята е вечерен здрач на Живия Логос и в техните души е живяло Словото: И Словото стана плът и живя между нас. Но човешките души все по-малко и по-малко са били в състояние да предложат дом на Словото, което трябва да живее в плътта, което трябва да живее на Земята. Това е било доминиращото чувство всред тези души, когато са живели в духовния свят между седмото и деветото столетие. Те, които са били дамгосани като еретици през земния си живот, това чувство оставало у тях и през време на пребиваването им в духовния свят след смъртта на тялото и тези човешки души виждали от духовния свят, че на земята е бил загубен...* ( * в оригинала не се чете ) Дух."

От всичко гореказано можем да заключим, че още преди появата на Богомилството в България имало готови души, които са имали съзнателна връзка с духовния свят и когато се явява импулсът на Богомилството, те с готовност посрещат новото послание, което се праща от Слънцето. На това се дължи онзи силен устрем и готовност за жертва, който са имали богомилите. От тази жива опитност е произтичал техният висок идеал и непреклонна воля за подвиг и борба, за тържеството на идеята за любовта и братството между хората и народите. В тези редове ни е показано, какво е било тяхното душевно състояние, както когато са били в плът, така и когато са напускали при смъртта тялото си и са живели в духовния свят.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...