Вечният закон на развитието – G. Nordmann

[Hristo Vatev]

Georg Nordmann

ВЕЧНИЯТ ЗАКОН НА РАЗВИТИЕТО

През багрите на всички светоразбирания, през сложните постройки на коя да е философия, окото на един търсещ ще открие, че в живота - навсякъде, във всички кътчета, властно царува законът на развоя.

Ако наблюдателят е естествоизпитател, той ще се натъкне неминуемо и много бързо на това, защото съвременното естествознание, в кое да е от многобройните му разклонения, е наука за развитието. Различните геологични епохи - от най-далечно време - там дето не може да проникне нашият разум, са епохи, в които животът на земята се е манифестирал по специфичен начин, като постепенно, с общата промяна на земната кора, той е изоставял едни форми, за да оживи други, като е моделирал все по-успешно и по-целесъобразно външната картина на света.

Не ще бъде излишно да прелетим бързо с нашата мисъл над оня тайнствен и страхотен път от преди милиони години, когато в небесното пространство, запратена от незнайни космични сили, е летяла земята - огнено червено кълбо, пламнало в своята буйна младост. По нея са пропътували като кервани отдалечените от нас геологични епохи, но ето над пламналата ù в руменината на моминство гръд, се изливат първите дъждове, които буйно се изпаряват и отново падат над нея. Това продължава, докато при установеното вече относително равновесие, тя се обвива в гъста облачна обвивка, която затуля слънцето и другите светила в небесното пространство. Земята тръпне и лети по вечния си път около огненото сърце на своя баща - слънцето. Каква бурна младост! С каква стихийна сила лумват из топлата ù снага необятните сили на живота! Никой сега не може да ни бъде свидетел за тоя далечен живот на нашата прамайка, освен сладката и неукротима тревога в сърцата ни, която сме наследили от нея.

Днес геолозите възстановяват с доста голяма точност вълшебната картина, когато лицето на земята е било покрито с гигантски по размери и необятни по пространство лесове - тайнствени, мрачни, пълни с топла влага, из които е кънтял като знамение чудовищният рев на допотопните зверове. След това неописуемите катастрофи, наводнения и вулканически ерупции, които погребват несметните растителни богатства, с които ние днес насищаме огнените уста на парните машини.

Ако преминем бързо, стихийно през тия епохи на земята, край адския рев и тътнеж, излязъл от грамадните уста на чудовищно големите млекопитаещи, ще дойдем до края на третичната ера, когато из тия лесове - космато, грамадно, възправено на двата си крака, крета между стволовете едно странно същество, в което съвременното природознание сочи нашите далечни роднини.

Дали южните области на Азия, където е намерен питекантропусът, или северните полярни области, за които се предполага, че са по-рано изстинали и затвърдили в земна кора, са прародината на човека, това не се знае с положителност.

Сред грандиозната природа - стихийна и неумолима, всред грамадните дървета, срещан често от дивите слонове, хипопотами, носорози и други зверове, човекът търси и проправя пътя си към своето превъзходство над тях, с малката, едва блещукаща искрица разум, която неизменно му помага и го напътва. Успял да хване в своите чудовищно силни ръце по-слабото животно, той го разкъсва и изяжда, както всички останали зверове, но един ден той се сеща и хвърля върху плещите си кървавата кожа на своята жертва. Тогава той стъпва вече върху нанагорния път на развоя, извършил вече първото дело на човешката култура, колкото и странно да звучи това. Един ден, това странно двукрако същество със зверския блясък на глада, отразен в очите му, напуща високите равнини, за да се скрие в мрачните пещери на планините, където се укрива от внезапните стихии на бурната природа, където със сухожилията от изядените животни и с кремъчното острие прави първата си дреха. Подчертаваме още веднъж, че от деня, когато тоя пещерен звяр е откъртил късче от острия кремък, за да го стисне в силната си лапа и да го почувствува като свое оръдие, той прави значителна стъпка в своето културно развитие.

Постепенно, това същество се измъква от суровите убежища на първобитния си живот и тръгва да дири своите подобни, за да направи "общество", чиято потребност е вече почувствувал. Денят, когато той е успял да извади из недрата на земята метала, бележи една граница, до която мрачната бездна на неговото съществувание се нарича предисторичен период и от който ден започва истинската история.

От направените по-горе бегли бележки става ясно, че човекът е подложен на един развой, който като невидим и мощен двигател го изтиква из дивия му стадий, за да го доведе до днешното стъпало, което според нас не ще е последното.

Ако обърнем на второ место поглед към безкрайно-голямото - макрокосмоса, ще установим, че и той като цяло е подложен на закона за развитието. След като в модерната физика проникна идеята за разграничение абстрактното от физическото пространство, учените не говорят вече за последното, освен като за крайно, с определени размери (радиус) физично пространство, но със строго определени свойства. Евклидовото пространство е прогонено от модерната физика, която е релативна, и която за вселената мисли, че макар и безгранична, все пак е крайна. Едно ново нещо, което прибавиха към твърдението, че вселената е в един определен обем физично пространство, е и нейната непрекъсната разширяемост. Расте ли всемирът? Подложен ли е той като цяло на непрекъснатите промени на вечно текущия живот? Как изглеждат тия промени „наблюдавани" през едно грандиозно око от далечината на тоя всемир? Ето смисълът на въпросите, които си бяха поставили физиците преди няколко години в British Association. Тоя въпрос си задават и сега във връзка с някои нови наблюдения. Имена като тия на Артур Едингтон, Джеймс Джийнс, Абат Леметър, Сър Оливер Лодж и др., са достатъчна гаранция, че разгледаният въпрос е бил обхванат всестранно и с подобаваща сериозност. Бяха поставени на преценка понятията пространство, време и всички други останали от класическата механика ценности. След тая работа се дойде до заключението, че всемира се разширява като един самостоен организъм, който живее свой собствен живот. Не е местото тук да дадем едно макар и бегло изложение на направените по случая разсъждения. Ще посочим само резултатите: Сър Артур Едингтон твърди като резултат на своите математични проучвания, че първоначалният радиус на вселената е бил само 1068 милиона светлинни години. (Светлинната година е път, който светлината изминава за една година, като се разпространява с 300 хиляди километра в секунда). Сега, според Едингтон, вследствие установеното разширение на всемира, тоя радиус се удвоява всеки 1000 милиона години!

И всемирът, следователно, е във властта на един грамаден космичен процес. И тука следата от общия закон на развоя!

Ако на трето место спрем поглед на човешките общежития, ще установим, че те също подлежат на промяна, която най-добре е отбелязала историята, и която най-добре можем да проследим. Човек в известен смисъл е социално животно. Един голям фактор в неговото развитие е средата, спрямо която той някога се нагажда, други път претворява или се стреми да догони в непрестанните ù промени. И човекът е властен и свободен само в среда, която го разбира и е сродна с неговите стремежи. Нашата надареност, маниер или благородство, изразени по един начин, са понятни само в една среда. Другаде, при други условия и начини на живот, тя е чужда, незавладяваща. Ако ние бихме могли да се пренесем назад в някоя отдалечена епоха и бихме се явили всред отбраното общество, нашите възгледи за естетика, нашият морал и маниер, с който се отнасяме към хората и проблемите на времето, биха били чудовищни, защото и те са били подложени на развитие.

Забележително, обаче, си остава едно: хората и до днешен ден се заблуждават относно преимуществата на епохите и времената в общото развитие. Смешно и нелепо е да се съпоставят такива разнородни неща, като отделните епохи на човешкото развитие и да се казва: днес човечеството стои по-високо във всяко отношение от някога или обратното - някога човечеството е било по-високо във всяко отношение от нашите западнали и извратени времена. И в двата случая се прави една голяма грешка, ако не се прибави едно разяснение, което да установи „в какво отношение" или в що по-горе или по-долу.

Ако имаше някакъв начин, който би ни позволил да се отдръпнем като безучастни зрители в перспективата на времето и ако развоя на човешкия род би оставил никаква следа като огнена линия върху мрачния фон на вековните панорами, ние ще останем изненадани от това, че тая следа не е една наклонена линия, която започва от някаква „нула" и се стреми нагоре към безкрая, а една вълнова линия или спирала с много слизания и качвания, общата тенденция на която е все пак нагоре. Диаграмата на развоя не е една проста стълба, която изкачва човешкият род гладко, а път с мъчителни възходи и бурни слизания, път с трагически минимуми и блестящи точки на съвършенство във всеки от тия извитъци - епохи, човечеството е докосвало нови, непознати дотогава неща и е живяло под един знак на своето време, който макар и невидим, властно го е направлявал и е бил негова неуловима духовна същност. във всяка историческа епоха, във всяка нова цивилизация, която се е явявала като еманация от световната душа, човечеството догонва и достига нещо, което никога вече не ще може да се повтори със същия чар, блясък и заразяващ ритъм.

Човек може да сгреши като гледа сияещата светлина на някоя отминала цивилизация, която е имала друг зенит и други задачи на своето време, като рече да я сравни със своето време, което се намира под своя знак и догонва съвсем други идеали. Ще сгреши, защото привидната нищета все пак не ни показва, че светът е изостанал или върви назад. Обратно, и при най-нерадостната картина около нас, ние сме по-напред от някога. Може миналото да ни надхвърля с нещо - ние сме пак по-напред в общото развитие. На пътя ни може да има страшни препятствия и съсипии. Слънцето може да е скрито зад тъмни облаци, земята може да изглежда като место, което е събрало всички беди и противоречия, така както е сега - ние трябва да знаем, че се намираме пред един нов възхождащ ден, че изживяваме последните трагически усилия на едно ново раждане.