Jump to content

ПЪТЯТ КЪМ ИЗГРЕВА


Recommended Posts

ПЪТЯТ КЪМ ИЗГРЕВА

1919 г.

Сестра ми заговори за Учителя.

- Аз не съм видяла още Учителя - ми каза тя - но аз познавам няколко от неговите ученици. Те се наричат помежду си „сестри" и „братя". - И с все по-голямо и по-голямо увлечение моята сестра продължаваше разказа си за Учителя, за учениците на Учителя, за новите

хора, които ражда Учителя с Великото си учение. Сестра ми беше учителка в с. Ачларе, Карнобатска околия, а ние, цялото семейство, живеехме в нашия роден град Карнобат. Баща ни беше чиновник, майка ни домакиня, а ние, децата, едно след друго завършихме

образованието си и ги освободихме от грижи. И седнали около масата или по-късно около печката, с интерес слушахме разказа на сестра ми за Учителя. А той беше дълъг, безкраен и крайно интересен, и то още преди моята сестра да види Учителя.

Моята сестра, тази, която за първи път заговори за Учителя, се казва Мара. Тя е първородната в дома. Втората съм аз - Теофана, а нашият брат - най-малкият - се казва Петър-Асен. Майка ми - доста чист юпитеров тип - се казва Тодорка, а моят баща - Сава. Той е роден в същата година, в която е роден Учителя, слънчев тип и затова скоро разбра кой е Учителя и доброволно му отстъпи децата си. Употребявам думите „доброволно" и „отстъпи", защото Учителя не получаваше много лесно условията, необходими му при провеждане на великите си идеи за реализиране на Божието дело на земята. Но това ние разбрахме много по-късно, а по това време само слушахме и се възхищавахме от хубавия разказ на сестра ми.

В Ачларе моята сестра имаше за колеги Надежда и Иван Жекови - сестра и брат, и тяхната леля Тошка, която им помагаше и ги крепеше - всички вече ученици на Учителя. Другата част от тяхното семейство - Жечо и Люба и тяхната майка Руска, живееха в гр. Бургас. Голямо беше увлечението на това семейство по Учителя и с голяма любов го предаваха на моята сестра. Аз слушах с интерес хубавия разказ на сестра ми за

Учителя. Бях вече чула от нея няколко от песните, които тя беше научила от своите колеги. Но моята сестра не беше виждала още Учителя, а аз не бях виждала даже неговите ученици. Бях вече опитала за малко време учителството, опитвах и чиновничеството, но желанието ми беше да продължа образованието си и вече се интересувах от София. Все около това време аз сънувах три интересни съня. Направиха ми впечатление и ги запомних.

Сънувах първо, че една луна се смени с друга. Изтълкувах го, че ще има някаква смяна в религиозните убеждения. Но не го разбрах. Сънувах после, че баща ми, не моя роден баща, последователно, в три различни съня, е потънал в кладенец и прави усилия да излезе. Силно впечатление ми направиха и дори се изплаших за човека, който едва дишаше. Наскоро след това аз сънувах най-хубавият си сън, - че намерих в Гетсиманската градина нещо мое, което там съм изгубила.

И вече се приготовлявах за София.

- Ще видиш Учителя! - радваше се сестра ми, когато тръгнах за София. - Зная номера - 66, но как се казва улицата? Когато говорят за дома на Учителя (от-нася се за нейните колеги), казват „66". Но аз ще науча улицата и ще ти я съобщя. А ти иди! Ще го видиш и ще ми пишеш.

Още във влака аз видях „братята". Няколко младежи студенти се качиха от Стара Загора, влязоха в същото купе, в което бях аз, и седнаха. И след малко запяха. Така тихичко, но топло и дълобоко запяха. - Позната песен! - помислих гласно и заговориха братята с мене, и научих улицата, на която живее Учителя - „Опълченска" - и кога, и къде говори.

 

1922 г.

 

Сестра ми вече знаеше повече за Учителя. През тази пролет в Ачларе бяха отишли няколко „братя" - младежи студенти, за да помагат в полската работа на своя брат Жечо - земеделец от същото село. Тя беше разбрала тяхната култура - много по-голяма от културата на онези хора, които тя имаше възможност да срещне дотогава през своя живот и се възхищаваше и вдъхновяваше от тях. Те бяха: Кръстю Тулешков, Борис Николов

и Христо Койчев, които бяха дошли най-рано, малко след тях - Коста Константинов, Асен Кантарджиев и Александър Стрезов, когото аз бях срещала във влака, и след тях - Георги Томалевски и Георги Радев. Сестра ми беше видяла ентусиазъма, с който работеха, беше почувствувала Любовта, с която говореха и вършеха всичко заради Учителя. Тя изпитваше вече привързаност към него и силно желаеше да го види. - Да го видя само и ще ми мине! - ми каза тя, когато дойде през ваканцията на 1922 г. в София. И го видя.

Още на следния ден излязохме с нея из града. Тя би отишла веднага на „Опълченска" 66, но не познаваше града. Аз пък не бързах, но „случаят" бързаше. Пресичайки ул. „Търговска", извиках: „Ето го!" Учителя във файтон минаваше по същата улица. - Само косата му видях! - каза със съжаление сестра ми, защото файтонът отмина, докато тя разбере накъде да погледне. Докато отидем в къщи, тя констатира: - Знаеш ли, че болката премина? - И продължи: Аз знаех, нали и на тебе казах: "Само да го видя и ще ми мине". От този момент моята сестра се изпълни с радост и още на следния ден беше при него.

Аз бях ходила вече на „66". След моето идване в София наскоро дойде и моят брат. През един зимен ден двамата отидохме при Учителя. Малката къщурка, която се отличаваше по своята „малкост" от големите софийски сгради, беше затрупана от сняг. От пътната врата не се виждаше говорителя, но по заслушаните хора пред къщата беше лесно да се открие къде е той. Ние пристъпихме тихо, макар че снегът сериозно поскърцваше под краката ни, и се спряхме пред Учителя. Учителя говореше, а аз не се бях сетила да взема лист и молив, за да запиша нещо от чутото. Но все пак

той каза нещо, което се отнасяше за нас. Аз го запомних, но не можах по него да намеря беседата, която Учителя е говорил в този ден. Вероятно стенографите намериха, че тази дума е вметната току-така, казана случайно, и не я дешифрираха. Тогава аз не знаех, но после разбрах, че Учителя никога не произнася една дума без значение или ей така, да бъде казана. Но изглежда, че другите не разбираха това, не го разбираха и по-късно, и много по-късно, и дешифрираха, и коригираха, и стилизираха, така да се каже, беседите, за да ги приведат в определен съвременен стил. А защо Учителя говореше именно по този начин, а не по някакъв друг начин? Това е негово право. Това е свободата и разбирането на Учителя. Но той имаше и друга свобода. И аз, като съм недоволна от моята небрежност да отбележа първата беседа, която съм слушала, която слушахме с моя брат, изказвам моето недоволство и към стилизацията на беседите. Защото стилът на Учителя има свой чар, който се губи в голяма степен от тези стилизации. А в първите отпечатани беседи, озаглавени „Сила и живот", стенографирани от Гълъбов, той е запазен. Наред с мъдростта на Учителя,

читателят поглъща и неговата Любов, която той така умело внедрява в своите слушатели. Но - мълчание. Дотук, лятото на 1922 г. ние, двете сестри Мара и Теофана и нашият роден брат Петър-Асен, се радвахме на великата привилегия да видим и чуем Учителя. Нашите родители бяха все още в Карнобат.

Моята сестра беше обикнала Учителя, преди да го види, имаше вяра в него, преди да го чуе, и сега, щом научи где е „66", тя беше вече там. Тя биваше много често при Учителя, защото в това време той устройваше своето общество и членовете, пристигайки, заемаха своето място. По това време на „Опълченска" 66 имаше комуна. Едно малко общество се беше приютило около Учителя и се радваше на великата привилегия да бъде с него на обяд. Сутеренът на малката къщичка, в която той живееше и където говореше, се състоеше от 2 стаи и малък вход между тях. Този вход именно беше приспособен за кухня, по-голямата стая - за трапезария, а по-малката за склад и същевременно там беше плетачната машина на сестра Василка от гр. Айтос. Столът се беше образувал импровизирано. Използуваха съдовете на собственицата на къща та кака Гина и на тези, които участвуваха. Някои братя купиха чинии, други - провизии, и толкова много радост се яви! Един интензивен живот закипя! Скромни отвън, а богати, толкова богати отвътре! Ако е имало някъде общество, устроено с Любов, то е малкото общество около Учителя на ул. "Опълченска" № 66 през годините 1920, 1921 и 1922. Няколко възрастни сестри приготовляват обеда с най-голямата Любов, която имат, няколко братя студенти долетяват за обеда с най-голямата Любов, която имат, и Учителя присъствува на този обед с най-голямата си Любов. Има винаги и гости. Било някой нов

член на Обществото, било някои сестри и братя от провинцията. А колко е радостно това за Учителя! - Да приюти, да съгрее душите на децата, пръснати по студената земя, неразбрани и неподпомогнати един от друг. Студената земя „тъй студена и за самия мен" - би казал той, но той мълчи.

Една сестра разказва: „Приготовлявам обеда в кухнята и поглеждам, без да искам, през прозореца. И изведнъж виждам Учителя. Минава по улицата и отминава. Гледам гозбата и пак поглеждам през прозореца. И пак виждам Учителя. И не се сещам, че може да търси мен, че може да търси моя дом. А преди няколко дни, излизайки от събрание на площад „Славейков", моето момиченце, което ме придружаваше на вечерните събрания, падна и се беше сериозно ударило. Учителя веднага видя, даде наставления какво да направим, ние го направихме и му мина. Момиченцето ми беше почти здраво. То стои в другата стая, а аз в кухнята и не подозирам, че Учителя идва у дома. И когато се позвъни и отидох да отворя, какво да видя - Учителя. Той търсил нашия вход. Осведоми се за малката, даде и други наставления и постоя доста. Беше вече обед, когато той си тръгна. Аз

го изпратих до къщната врата, а не до пътната и се прибрах. И влязох пак в кухнята. И чак тогава се сетих, че можех да поканя Учителя на обед. А обед бях приготвила, богат и пребогат. Но го изпуснах."

Студена земя. А къде ще обядва в този ден Учителя? И в следващия? Той, който се храни само с чиста, вегетарианска храна, а такава по гостилниците няма? Но пак е радост за него, че е приютил, че постоплюва душите на измръзналите. А там, в „66" е топло... От най-голямата Любов на сестрите, които приготовляват гозбицата, от най-голямата Любов на братята, които прелетяват като птички, от най-голямата Любов на Учителя, винаги между тях. Там е топло.

-Учителя отиде във Велико Търново. Там ще има събор - ми каза един ден моята сестра

- А ти?

- Не зная. На събора се отива само с покана, а аз току-що съм дошла.

Един ден се връща в къщи много радостна и казва:

- Отивам в Търново! На събора! Имам покана и то специално от Учителя! Брат Стоименов ми каза.

Аз бях виждала вече Учителя. Бях слушала една беседа, бях се запознала с няколко сестри и братя, но нямах още това разположение, както сестра ми, и за мен следователно беше рано да отивам на събор. Не отидох на събора, но уших на сестра си нова рокля за събора. А не бях шила никога. Бях виждала само как се шие. Взех плата, после ножицата, после иглата и стана рокля.

- Много ми я харесаха - каза сестра ми, когато се върна. И ме питаха кой ми я ушил.

Това бе награда за мен от събора.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...