Jump to content
Светулка

12. Ильо - метеоролога на връх Мусала

Recommended Posts

12. Ильо метеоролога на връх Мусала

За един 7-и ноември отидох вечерта на хижа „Мусала", за да се кача на другия ден на върха и до вечерта да се върна в София. В хижата заварих Димитър Костов, Илия Узунов и Крум Въжаров, които бяха дошли преди мене с колата на Димитър. Те имаха също желание да се качат на другия ден на върха. Решихме заедно да пътуваме нагоре - да станем в 3 часа сутринта и да тръгнем. Преди да си легнем, в хижата дойдоха трима спасители, за да свалят Ильо метеоролога от върха, който имал силна бъбречна криза. Те останаха да преспят в хижата. Станах в 3 часа и събудих приятелите. Навън имаше силна буря със северозападен вятър и обилен снеговалеж. Беше наваляло повече от половин метър навсякъде. Брат Илия Узунов се отказа да тръгне с нас. Крум Въжаров каза, че не е екипиран за такова време. Тогава аз им казах, че тръгвам. Митко Костов заяви: „Къде ще ходиш сам? И аз ще дойда с теб!"

Излязохме от хижата и се потопихме в снежната хала. Поехме по зимния маршрут, по телефонните стълбове, които не се виждаха в гъстата мъгла. Като минавахме през рекичката, изтичаща от езерото, Митко хлътна във водата и намокри десния си крак, но пак продължи да ходи. Предложи той да води. Скоро аз му заявих, че не върви по правия път, а завива наляво. /Понеже сърцето на човека е в лявата страна на тялото, когато се движи - той винаги завива все наляво./ Дълбочината на снега, който беше до колене, започна да са увеличава и стигна до кръста и накрая до гърдите. Ние спряхме. Не се чувахме от шума на бурята.

Обърнах се назад и видях, че в халата нещо светва и угасва. Помислих, че това са планински огньове, които се образуват от излизането на газ пропан-бутан от недрата на планината и в съприкосновение с въздуха се запалват. Решихме да видим каква е тази светлина. Тръгнахме към нея и след известно време се намерихме на нашите стъпки, по които бяхме тръгнали, а светлината била от запалената лампа пред хижата, която от виелицата ту се виждаше, ту изчезваше. Митко веднага предложи да се приберем. Аз му казах, че отивам нагоре. Той започна да ме убеждава, че когато човек не успее в нещо, трябва да се откаже. Аз му казах, че и три пъти да се опитвам и да не успея, пак ще продължа.

Тръгнах нагоре сам и се концентрирах. Започнах да намирам стълбовете един след друг. Минах улея, Алековото езеро, Палеца. Времето беше доста студено. Ходех бавно и с най-големи подробности си припомнях всеки участък от пътя, който знаех почти наизуст. Много мъчително и бавно напредвах нагоре. При езерото Окото се зазори и успях за изгрева да се кача на върха. Слънцето изгря във виолетова светлина. По това време се строеше космичната станция от група трудови войници, ръководени от един капитан.

(Същата година с брат Петър Филипов бях на връх Мусала за Петровден и помолихме да ни позволят да се подслоним в новата сграда. Те ни разрешиха, но на сутринта по нареждане на капитана стреляха над главите ни няколко пъти. Ние не се уплашихме, станахме и отидохме на Маричините езера.)

Като се качвах на върха, същият капитан с Ильо метеоролога и жена му Станка са в кухнята и говорят, че в такова време никой не може да дойде на Мусала, дори и спасителите, тръгнали в помощ на Ильо, са останали в хижата. Аз бях замръзнал отвън от студа и дрехите ми скърцаха, а отвътре бях целият мокър и точно по време на разговора им влязох в кухнята. Ильо каза: „В това време само Светозар може да дойде. Той казва, че Учителят е с него и от нищо не го е страх."

Преоблякох се, напих се с гореща вода и закусих. На Ильо му беше минала кризата и нямаше болки. След като си поотпочинах, се сбогувах с домакините и заслизах надолу, към хижата. Срещнах тримата спасители и им казах: „Защо не се качихте веднага да помогнете на Ильо, човекът можеше да умре, но сега е добре и няма да има нужда да го сваляте надолу." При Палеца срещнах тримата братя, които отиваха към Мусала, и им пожелах приятно прекарване на деня. Слязох в Боровец и се прибрах в София.

Дълги години ходихме на Мусала, като използвахме стария заслон, в които имаше печка, и до него много дърва. В зимните условия, които се случваха, ние бяхме на топло и сутрин отивахме на върха и посрещахме изгрева. Срещахме се с групата от Казанлък на Кирил Господинов, Гергана и двете им деца и много други. Някой път се събирахме до 40 души и изкарваме нощта прави един до друг. Дори и след построяването на заслона „Еверест" ние пак използвахме стария заслон за преспиване. Обикновено спяхме в хижата и сутрин рано тръгвахме за върха. При зимните условия, които често се случваха през пролетта, този път беше дълъг и много мъчен. Заслонът се явяваше като едно отлично помагало. Там бяхме свободни да четем беседи, да пеем нашите песни, докато в хижата това беше почти невъзможно. Много пъти се налагаше да водя групи приятели от хижата до върха.

  • Like 1

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×