Jump to content

Родопското село Устово


Recommended Posts

Родопското село Устово

Ако запитате старите жители на Устово за произхода на именованието на тяхното селце, те ще ви го обяснят с образуваното устие при вливането на двете реки. Отговаря ли това на истината, трудно е да се каже. Приемливо е обаче да допуснем, че именно тук, в недрата на горда Родопа, чрез тези две реки се дава символичен израз на онази тържествуваща борбеност на родопското население и превъзмогването на тъмните сили от светлото начало, вместо противопоставяне и взаимоунищожение на две поляризирани същности - черното начало - злото и бялото начало - доброто. В този родопски кът природата е подсказала как чрез преливането на двете начала в една всеобемаща същност може да се получи единството на противоположностите. Двете реки, взаимно обединили се, образуват устие, което може да бъде схванато като символ на ново начало от по-висока степен.

В турските официални книги и между мохамеданското население в Родопите Устово се е наричало Четак или Читак и затова някои1 считат, че етимологически името Устово е произлязло от турската дума четал (раздвоение, устие) още повече, че мястото, където се събират Бяла и Черна река е известно всред народа като „Четала". Ето още една етимологическа версия, която по своя символизъм не би била далече от първото тълкувание.

Пролетта трябваше да настъпи, но далечните върхове на планината, както и горният край на хълма, по който са накацали проглушените къщички на село Устово, още бяха заметнати с бялата покривка на зимата. В здрача на едва пробуждащите се дни се виждаше как тук-там светкат малките квадратни очички на ония къщурки, в които стопаните са вече будни. На някои места пушат и комините и в безветреното утро възлязват към небето сини струйки дим.

Родопа е тайнствена планина. И когато мълчи в безбурните дни, наметната с огромни борови гори като с тъмнозелена гуня, или в нощите, когато над гигантската й снага преминават звездните стада, пробуден някакъв слух в душата на човека долавя нейния говор, въздишката й заедно с едва дочут и отронен някъде звън на нощуващо стадо. Тези шумове, това дихание заедно с кроткия напевен звън идват от вечно будната, никога не затворила очи и в робското време душа на българския народ.

Константин Дъновски е роден в Устово, понастоящем квартал на гр. Смолян. Къщата, където прекарва детството си, е кацнала на една чука от южния склон на височините, които ограждат Устово от север. За да стигнете до нея, трябва да минете покрай църквата Св. Богородица, да заобиколите училището и да се отправите по малката уличка, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се достигне старата къща, където се е родил Константин Дъновски. Тя е разрушена, като от нея са запазени само каменните й основи, върху които е надстроен нов етаж. Там сега живее семейството на Никола Игнатов Видов, родственик на Константин Дъновски.

Една от къщите в това населено с чисти, добродушни и умни люде село, е винаги между първите, които със светлинка прорязват мрачината на стопяващата се в здрача планинска нощ. Скромна благочестива фамилия живее в този дом. Един от синовете - Константин (роден на 20 август 1830 година) има буден дух и чист, непокварен нрав. Изучил той вече буквените знаци на кирилицата и още в зори, на мигащата пушлива светлина на боринката или на малкия светилник, чете книжки, взети за някоя и друга неделя от свещеника или от благосклонния служител при църквата „Свети Архангел Михаил".

Първоначалното си образование Константин Дъновски получава в килийното училище в Устово. През това време особено влияние върху неговото развитие и интереси оказва един светогорски монах, при когото той се учи в Устовското училище. Тази преценка е направена лично от Константин Дъновски при разговор с проф. д-р Петър Ников. Освен това проф. д-р Ников изтъква влиянието на майка му, която съзнателно го насочва към духовен живот и мистично себевглъбяване. Това възпитание оказва силно въздействие при формирането на характера му. С особена благодарност и въодушевление, свидетелствува проф. д-р Ников, си спомняше Константин Дъновски за своя някогашен първоучител монах. Той е бил светогорски таксидиотин, възпитан в духа на строгите канони на монасите от Света гора. Напускайки отшелническата си обител, не напразно се установява в Устово, за да се отдаде на просветна работа и да даде духовната насоченост на младия Константин. Този монах е имал според тогавашните мащаби значителна библиотека. Добитите от него напътствия и внушения, по всичко изглежда са били от решително значение за по-нататъшното развитие на Константин Дъновски. Паралелно с мистичния дух този монах е повдигал и патриотичното чувство на младия Константин, заложено в страниците на „История славянобългарская", написана от другия светогорски монах, който става факел на нашето възраждане. Не е ли правдоподобно да допуснем, че учителят монах на младия Константин Дъновски е бил непосредствен следовник на делото на Отец Паисий?

След като завършва първоначалното си образование в родното си село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в тамошното гръцко училище. Въпреки че тогава гръцката култура и наука са се считали за ведущи, младият юноша търси корените2 на българската просвета и скоро след това се отзовава в Пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време просветител Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши" знания на питомците си.

В атмосферата на такъв културен подем 16-годишният Константин Дъновски става учител в село Горно Райково, в непосредствена близост до родното му село, където учителствува една година. На следващата година той се премества и учителствува в родното си село Устово - едно от първите килийни училища в Ахъчелебийско, което заедно с църквата „Свети Никола" води началото си от 1830 година. По едно съвпадение това е и рождената година на Константин Дъновски.

Още много млад, този уважаван от съселяните си човек проявява неутолимо желание да чете, да изучава Светото Писание и да дава умни, винаги спасителни съвети на хората, които се допитват до него за разни неща. Нерядко този млад човек спасявал със своята съобразителност и далновидност люде от селото, подгонени и обвинявани в непокорство на турската власт. Защото тази власт е искала да направи Родопа най-послушното място от владенията на падишаха и да замени чистото благочестие на християнската й вяра с фанатическото служене на исляма.

В тази устовска къща често, но скришом влизаха синове и дори внуци на верни българи, които се учеха на четмо и писмо от този просветен, обичлив и вдъхващ вяра млад човек. Той им разказваше за едно славно минало, за царете, велможите, разказваше им за солунските просветители светите братя Кирил и Методий, четеше им от псалтира и от евангелието и ги учеше както на добродетелите, които изисква християнската вяра, така и на родолюбие и устойчивост в запазване на народността.

Една много характерна черта на родопчаните от този край е тяхната тясна връзка с музиката. В цитираният неколкократно труд на Ст. Н. Шишков се казва, че „ако родопчанинът скърби, утешава се с песен, ако ли е весел и радостен, развлича се пак с песен. Било в гората за дърва, било на работа или разговор, родопчанинът започва с песен и завършва пак с песен. Песнопението характеризира типичния нрав на родопските жители". По отношение характера на родопската песен в този край същият автор дава следната преценка: „Напевът на песните е провлачен, романтичен, еднообразен и никак не прилича на напевите на другите български песни. Като веднага допълва, че „всички песни са взети от живота"3.Тази музикалност на родопчанина събужда непринудено асоциацията ни за чародейния певец Орфей, който преди няколко хилядолетия броди из същите дебри и усои, като укротява с песен дивите зверове и разговаря с птиците. Както ще видим по-долу, с големи музикални заложби е и Константин Дъновски, който възсъздава вдъхновени песнопения в източноправославното църковно служене. С не по-малко музикални заложби е и Учителят Петър Дънов, автор на много песни, които се пеят от неговите последователи.

Младият човек, който се отличаваше с буден ум, имаше и всестранен интерес както към живота на поробената рая, така и към близкото и по-далечно минало на народа, особено в родния родопски край. Научил се той още невръстен, че само няколко години преди раждането му султанското ираде заповядало на всички абаджии и гайтанджии в Ахъчелебийския край да не продават вълна на ничии чужди търговци, защото шаекът и гайтаните са били потребни за войската, особено за низамите. Седем-осем годишен бил, когато това ираде било отменено, а бедният народ близо десет години работил и ден, и нощ не за друг, а за тях, които го държали в робство. Не стигнало това, но над всичко отгоре гръцкият владика наредил до родопчани да плащат и владичина, защото така било установено от патриката в Цариград, който ловко се подмилквал на падишаха и дори му помагал. Ще правят, ще струват, но и тоя данък ще трябва да се събере от бедната кесия на народа, защото всеки отказ ще се счита за непокорство както към верските задължения, така и към султанската спогодба.

- С нашия ли тежък труд ще напълним султанската хазна? - казваше Константин на людете, които идваха при него за едно и друго. - Да плащат гърците тази тегоба на патриаршията. Стигат ни царските вергии.

Една част от селата в Ахъчелебийската каза (област) са могли да се запазят чисто християнски, други са приели мохамеданството, а трети са били смесени. Селата Устово, Райково, Долно и Горно Руеново оказват такъв непоклатим отпор на насилниците турци, че са успели да запазят вярата си4. Едно от селата с най-чисто българско население, запазило вярата си, е било село Селище, сегашното Устово. То никога не се е огънало пред нашествениците.

Дух на непокорство, но заедно с него и дух на обич и мъдрост имаше в думите на Константин Дъновски. Народът се пробуждаше от робския сън, когато идваше в допир с него. Затова и малко, и голямо в Устово го търсеше и за съвет, и за утеха.

Населението от родопския край дълги години не можеше да види нито аршин от прочутите ахъчелебийски и дардеренски шаеци. Всичко отиваше за потурите, антериите и абите на султанската войска. Повече от седемдесет хиляди топа аба беше дадена от околиите на Ахъчелебийско и Дардеренско. Малко ли нещо е това?

И за тия неща ставаше дума, когато младите хора го посещаваха да ги учи на четмо и писмо. В ранните часове, когато всичко наоколо спеше, или пък когато изморените занаятчии, дървари и чобани почиваха по къщя и кошари, Константин приведен до светлинка, следеше как някой от младите чете славянското писмо.

„В начале сотвори Бог небо и землю - сричаше младият човек земля же бе невидима и неустроена: и тма верху бездны. и Дух Божий ношашеся верху воды. И рече Бог: да будет свет: и быст свет."

- Не забравяйте ни род, ни своето слово българско, казваше Константин при завършването на урока. - Не изоставяйте и вярата Христова, за да не бъдат дните ви пусти и горчиви, дорде сте на земята.

По-късно през средните векове като израз на свободолюбие и правдивост родопските българи спонтанно изявяват симпатиите си и привързаността си към богомилите. При царуването на цар Петър (927 - 969) в Родопите се разширява извънредно много богомилската ерес5. Родопските богомили открито обвинявали гръцкото и българското духовенство в поквара, извратеност и лицемерие, като мъжествено са отстоявали нанасяните им удари от църковните отци и гражданските власти.

- И за даскал го бива, и за поп - говореха си помежду старите устовци.

Така минаваха дни, седмици, месеци. Пролетта довеждаше щърковете и лястовиците, а есента ги изпращаше. Когато през дългите зимни нощи младият човек не можеше да спи, често си мислеше: Добре ли е човек да преживее живота си марцина? Не е ли по-добре да го дадеш за своя народ, за своята вяра?

Запазването на чисто християнски села в този край на Родопите през цялото отоманско робство е било истински героичен подвиг, тъй като тази област е била в непосредствена близост до Цариградската порта и Одринския вилает. Въпреки тези неблагоприятни условия, жителите на Устово не са дали младенци за турските еничерски отряди. За героичният отпор срещу асимилационния натиск за масово помохамеданчване на тези родопчани свидетелствува обстоятелството, че в Смолян - съседно село на Устово, е просъществувала самостоятелно българска епископия до 1669 г. Тази упоритост е характерна за българското население от тази област. Край на героичната отбрана на българската църковна независимост е бил поставен със съсичането на последния български епископ Висарион Смолянски6. Тези бележки привеждаме за характеристика на патриотичната среда, в която се ражда и израства юношата Константин Дъновски.

Природата в Устово е чудесна. На могъщата Родопа са дадени всички красоти на Божието творение. Огромни планински масиви, вековни гори и шум на обилни води. А има и места с дълбока тишина, в която нечут глас говори на душата. Намереше ли малко свободно време между катадневната си работа, Константин ходеше из гората, чуваше провикванията на бързо прелитащите птици, унисаше се в говора на потока. В такива часове на размисъл още повече се усилваше у него жаждата да направи живота си смислен и да го подари за някое добро дело.

Раздвиженото национално самочувствие в скоро време приема форма на едно спонтанно народно противопоставяне срещу робската действителност. В кратко време разрастващият се протест на българския народ намира свои изразители, които го повеждат към революционен бунт и въоръжено въстание. Различните форми на потисничество стават причина да се обособят два революционни фронта - единият, насочен срещу султанския деспотизъм и спахийско-феодалната система на отоманските турци, който се изразява във въоръжената борба, и другият фронт, въставащ срещу гръцката цариградска патриаршия и народностното потискане на българщината. Вдъхновител на първия фронт става Г. С. Раковски, който тласка българския народ към въстание и под чието ръководство и организация се провеждат браилските четнически бунтове през 1841 г. и дейността на българската легия в Белград, формирани са и четите на филии Тотю (1862) и Панайот Хитов (1867), на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868) и др., за да завършим с героичния подвиг на Христо Ботев. Това революционно движение в последствие минава под ръководството на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

Другият фронт, на който воюват българските възрожденци, е публицистичното поприще на нашата патриотична интелигенция, изразяващо се в разобличаване на турските зверства срещу българския народ, от една страна, и борбата за отхвърляне на гръцкото църковно робство, упражнявано от Цариградската гръцка патриаршия и бунт срещу елинската асимилация, от друга страна. Естествен център на втората група възрожденци става Цариград, където начело застава Иларион Макариополски. Гръцкото духовно робство води началото си от Средновековието, когато турските власти, за да улеснят отношенията си към църковния и духовен живот на християнското население в Отоманската империя, признават за верски ръководители на това население гръцката патриаршия в Цариград в квартала „фенер", от което води прозвището си фенерското духовенство и производното от това - фанариоти.

Константин Дъновски се ориентира към втория възрожденски фронт, като отдава всичките си сили в борбата за отхвърляне на гръцката църковна зависимост. Той има щастието да пожъне успехите на преследваната цел, като доживява ликвидацията на фанариотската зависимост. Той е щастлив, както ще видим по-късно, да види и Освобождението на България. Без да скръсти ръце, неговият неспокоен дух след Освобождението се отправя към осъществяването на по-високи общочовешки идеали - обединението на славянството, която кауза той преследва до края на живота си.

Неведнъж и дваж в ума му се мяркаше мисълта да иде в манастир. Къде? Чувал бе той за Светогорския манастир, но това не беше нито дребна, нито лесна работа. Къде е Света Гора!...


1 Атанас Примовски. Бит и култура на родопските българи, изд. БАН, София, 1873 г., стр. 169.

2 Д-р Петър Ников. Иконом Константин А. Дъновски, сп. „Духовна култура", 1920 г., кн. 1-2 стр. 115.

3 Ст. Н. Шишков. Устово - Ахъчелебийски окръг, Пловдив, 1885 г. стр. 18, 22, 23.

4 Ан. Поптодоров . Из миналото на Родопа, ист. бележник за потурчването на родопските българи, сп. „Родопски преглед", 1931 г. кн. ,1-2 стр. 11-12

5 Атанас Примовски . Бит и култура на родопските българи, издание на БАН, София, 1973 г. стр. 12.

6 Христо Попконстантинов . Спомени, пътеписи и писма, издание „Христо Г. Данов", Пловдив, 1970 г. стр. 195 .

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...