Jump to content

Изпитанието. Бурята.


Recommended Posts

Изпитанието. Бурята.

Хитрият Леонис с помощта на свои приятели, каквито имаше по всички пристанища, успя да прекара гемията със своите пътници през всички митарства. Разбира се, за това помогнаха и череците1 от алтъните, които младите хора бяха успяли да скътат за тези решителни дни. Както митничарите и разните пазачи по брега, така и шарещите гемийки на турски и гръцки рибари прикриха гемията на Леонис и тя не се разпозна между другите гемии и малки корабчета в голямото пристанище. Какво ли не могат да постигнат умелите, безстрашни, а при това много хитри моряци.

В Цариград открай време живеят много българи. Има тук търговци, заселени от много години, отворили магазини, където печелят добра пара, а немалко от тях работят с каквото могат и за своето отечество. Срещат се в Цариград люде, които са побегнали от родината, защото ги е подгонила властта за непокорство или пък затуй, че са отказали да дадат аба или шаек за аскера. В този град, където се срещат разни народности и вери, срещат се и пропагандисти на разни верски мисии, едно, за да проучат отблизо вярно ли е това, което се говори за живота на поробените от Баязид народи, а от друга страна, да проповядват и печелят съмишленици за разни учения и църкви.

През 1840 г. по препоръка на българина Н. Дорев турското правителство се съгласило да изпрати в Лондон и Бирмингам на издръжка от евангелски мисионери няколко българчета от Самоков да се учат и да специализират в областта на металната индустрия. Константин, който заедно с другарите си по време на престоя в Цариград бе успял да обходи много кътчета и да научи доста неща, разбра какви са намеренията на търговците и мисионерите и макар че имаше възможност да влезе във връзка с тях, никак не се съблазни от немалкото изгледи за успех, защото носеше в душата си непроменената и здраво утвърдена воля да се отдалечи от блазнещата суета на живота в големите градове и да отиде в манастир.

След като разгледаха града и някои от неговите забележителности една сутрин те напуснаха гостоприемницата и като успяха да съгласят Леонис да продължи пътя, тъй като без него трудно биха се промъкнали през Мраморното море и Дарданелите, те тръгнаха, все така прикривани между голям брой рибарски платноходи и лодки. Леонис, разбира се, турна в джоба още някоя и друга жълтичка, защото си мислеше, че в Солун ще направи някоя изгодна сделка.

От пристан на пристан с гръцкия и турския език гемиджията напредваше и вече платното на гемията се ветрееше из Бялото море. Макар че при напредналата вече пролет се очакваха повече вълнения, и Бялото море ги прие дружелюбно. Те заплуваха на юг, а после на запад към главната цел - Халкидика, където младите хора си мислеха, че ще заживеят привидно спокойния, но пълен с вътрешни подвизи живот на монашеството.

Едно морско пътешествие обаче е невъзможно да мине без трудности и изпитания. Не срещнаха препятствия нито при плаването по Черно море, нито в Цариград, но когато след дълги дни и нощи, спирайки по разни пристани, където Леонис все намираше начин как да се справи с някои неудобства, те минаха над остров Самотраки и решиха да се спуснат на югозапад към Светогорския полуостров, през нощта небето се смрачи, просветна нещо в хоризонта и от юг задуха внезапно страшно силен вятър. Не мина и половин час, вятърът се превърна в ураган и морето закипя като гигантски котел. Гемията започна застрашително да се издига и още по-ужасяващо да пада в отворената бездна между две вълни. Леонис вече изтърваваше командата. По мокрите изпънати въжета бурята като върху струни свистеше злокобни химни. А платната плющяха и се увиваха, без да имат вече някакво значение при плаването.

Леонис успя да превърже някои от въжетата и остана при кормилото с малката надежда, че може да помогне поне малко при тази борба между живота и грозящата ги гибел. Лицето му беше бледо, ужасено и това усилваше страха у младежите, които във всяко отношение бяха по-неопитни от него. Гемията, старият изпитан моряк, както и четиримата младежи бяха вече изключително в ръцете на съдбата. Единственото нещо, което остана като мъничка надежда в този страшен час, беше това, че вятърът идеше от юг или по-точно от югоизток и гемията вместо да бъде тласкана навътре в морето, където за нея не би имало никакво спасение, се приближаваше към бреговете. Леонис прецени, че ако излязат читави на брега, то ще бъде някъде към Карабаир и Орфано.

С жаловит, понякога ужасяващ шум скърцаше корпусът на неголямия плавателен съд и сърцата на бедните пътници изтръпваха от ужас, че всеки миг биха могли да станат жертва на бурята и то така близо до целта и след толкова преживяни мъки из дългия път. Младежите се оглеждаха с широко отворени очи, осъзнали че нищо освен небето не би могло да им помогне. Тогава те почнаха дружно да се молят кой както знае. От време на време между шума на вълните, които се разбиваха в гемията, се дочуваха думи: „И остави нам долги наши, яко же и мыоставляем..." Думите загиваха, изчезваха в свирепия вой на урагана, но мислите никой не можеше да спре. Те излитаха нагоре, несмущавани от бурята.

Преваляше нощта, но бурята все още не стихваше. Сякаш невидими конници се надпреварваха в смраченото пространство. Но когато тъмата малко се поразреди, пътниците забелязаха, че на север се издига хълм.

- Брегът! - извика Константин.

- Брегът! - повториха Леонис и другите.

- Може би ще стигнем до него, ако ни е писано да живеем.

- Каквато е Божията Воля - отговори Константин.

Гемията с голяма скорост се носеше към брега, който вече се виждаше добре, но отведнаж нещо изтрещя, залюляха се хората и някой падна на мокрите дъски.

- Отвържете лодката от борда! - извика с всички сили Леонис ударихме се в подводна скала.

Вече се беше доста разсъмнало, за да се види ясно, че от една странична дъска нахлуваше вода. Всичко в гемията бе разбъркано. Бурето се търкулна и едва не удари Леонис в гърба. Гемиджията освобождаваше веслата.

- Дигайте спасителната лодка, но не изпускайте въжето от ръце - викаше все така тревожно Леонис.

Младежите вдигнаха лодката по двама от двете страни и с голяма мъка я пуснаха във водата, а Леонис пое въжето в своите ръце. Така лодката беше задържана до потъващия вече корпус на гемията и всички влязоха в нея, макар с мъчителни усилия, тъй като вълните я мятаха на всички страни.

Гемиджията остана последен, той извърна глава и погледна за последен път любимата си „Калиопа" и скочи в лодката. Лицето му беше обляно във вода. Може би той плачеше за своята любима и верна приятелка, но никой не можеше да познае сълзите по мокрото лице.

Леонис загреба с всички сили и не минаха повече от двадесет минути и лодката спря в брега. Едно малко селце се мерна пред очите им, а до него и близо до мястото, където слязоха, беше устието на доста голяма река. По-късно те разбраха, че това беше Струма.

Изморени, мокри, изтерзани от бурята, те паднаха на коравата земя, която Константин целуна с благодарност.


1Една четвърт от бяла меджидия, пет гроша (б. р.).
Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...