Jump to content

Към нова съдба. Чорбаджи Атанас Георгиев


Recommended Posts

Към нова съдба. Чорбаджи Атанас Георгиев

Когато Константин се прибра в гостоприемницата, където беше отседнал с другарите си, когато подробно и внимателно разгледа Антиминса, разбра какво съдържа той. Затворен в стаичката, в която се отдели, той прочете всичко и разгледа отпечатъка. Антиминсът представяше икона - Христос снет от кръста, а около него майка му, жените, учениците и Йосиф от Ариматея. Те всички го приготвят за погребението му. В тази икона се крие символика. Христос е разпнат и сега ще бъде погребан, за да дойде възкресението. И християнският свят е разпнат, сега е погребението му, но след това идва възкресение.

Първи разпространители на Антиминса са били монасите от Атонските манастири. Те са го считали като символ на надеждата надеждата за възкресението. Думата „Атон" на староегипетски значи слънце или изгрев. Атон е първият и единствен Бог на Египет. Дори имало е фараон, който се наричал Ехнатон.

Константин свърза прочетеното във Варна върху пергамента, донесен от Тодор, с онова, което му разказа старецът, и с това, което прочете върху самия Антиминс.

Истината е, че в манастирите на Халкидика живеят българи, сърби, гърци, румъни и руси. Повечето от тях са синове на поробения от турците народ. Тези монаси са отивали там поради даден от родителите им обет, че ще пратят първородния си син служител на Бога, който ще се моли освен за спасението на своята душа, но и за своя народ. В Атон ставало и организирано молебствие. Монасите се събирали тайно, като се молели за освобождението на християнските народи от агарянско иго.

Немалко е било и теглото на тези монаси, тъй като на няколко пъти манастирите са били ограбвани и опожарявани от турците.

Константин разбра, че Антиминсът се предава от ръка на ръка на верни и изпитани люде и почувствува гордост и благодарност към Бога, че съдбата го удостои да има и той до сърцето си този свещен знак и символ.

При един разговор с човек, когото срещна в гостоприремницата, отиващ за Атон, той разбра и това, че някои монаси от манастира били изпращани да събират помощи. Досети се, че много от тези монаси са били от изпитаните и верните на „заговора". Много внимателно и ловко те са успявали да заангажират вниманието и сътрудничеството не само на духовни, но и на мирски люде за святото дело на свободата. Някои от тях вероятно са носели и Антиминса, но действували така умело, че тайната е била запазена до Освобождението от турско робство. Толкова са били верни, скрити и внимателни атонските монаси. Единственият провал е бил оня с патриарх Григорий, който бил издаден на турците от неговия протосингел.

Другарите на Константин - Белю Пинин, Тодор Хаджимаврудиев и Петър Атанасов продължиха пътя си за Халкидическия полуостров. Константин не счете за потребно да им разказва всичко, което се случи с него. Те вероятно си помислиха, че куражът напусна техния приятел и спътник, поради тежките преживелици из морския път, а пък монашеството може да му се е сторило трудно. Излязоха умни и корави в своето решение тези младежи. Ако е писано от Бога, те сами ще се ориентират там за всичко - помисли Константин. Дори и не поставиха открито въпроса за отказа му да продължи с тях.

Сбогуваха се сърдечно и се разделиха. Константин преседя след заминаването им два дни в Солун и като намери търговски кораб, който тръгваше за Цариград, заплати пътя според това, което му поискаха и така съвсем без нищо, а само с торбичката, която успя да намери в разрушената гемия на Леонис, потегли на изток.

Седнал на дървената пейка в парахода, той мислеше, че се пробужда от някакъв невероятен сън. Денят бе хубав, морето съвсем притихнало, а южното пролетно слънце изливаше над него радостно сияние. Понякога се замисляше за това дали добре стори, че се връща назад, но веднага си представяше вдъхновеното лице на стария служител и огненото сияние над главата му. Тогава отново добиваше кураж и притискаше с ръка сгънатия Антиминс в пазвата си, наблизо до сърцето.

На другия ден още рано взори се очертаваха вече на хоризонта силуетите на джамиите и големите сгради на Цариград.

В отоманската столица размислите върху онова, което се случи, не се промениха. Константин ходеше все така приятно замаян и пред очите му стоеше тайнственият образ на монаха. Дори величествената джамия на Сюлейман Великолепни с четирите извисени към облаците минарета и многото обковани в мед куполи, не привлече вниманието му. И Света София, за която бе чувал толкова пъти, и синеещата се лента на морето при Златния рог не го отклониха от онова състояние, в което се потопи, докато пред него не се изправи човекът, който подсказа съдбата му.

Дълго обикаля той из търговския квартал, където бяха дюкянчетата и големите маази на търговците. Там той срещна неколцина българи, които не можеха да разберат защо тръгна към Халкидика и защо се върна обратно. Пари ли нямаше, мъка за родното ли село го налегна или пък нещо друго, което те и в кратките разговори с него не успяха да узнаят.

Така изминаха още два дни и на третия ден, когато се отби в една мааза на български търговец, който купуваше и продаваше стока за вътрешността на Турция и който имаше уреден керван за пренасяне въглища от Кърклисе за Стамбул, той срещна един човек, който сякаш беше натоварен да продължи това, което му бе предсказано в църквата „Свети Димитрий".

- Ти ли си младежът, за който ми казаха, че пътувал за Солун? веднага заговори непознатият.

- Аз съм - отвърна Константин и погледна човека в лицето. Пред него стоеше облечен в шаечни дрехи мъж на около петдесет години - здрав, приличен, с открито лице и умни, съвършено добри очи.

- Добре, че се видяхме. Казаха ми, че си тръгнал за манастирите в Атон, но си се върнал обратно, така ли е?

- Така е, байчо.

- Е, защо не отиде, за където беше се запътил?

- Поразмислих се за някои неща, домъчня ми за село и ми се стори, че в българско ще бъда по-полезен на народа.

Посви вежди непознатият, понаведе глава, погледна напред и мисъл някаква озари лицето му.

- Ти, млади момко, нали си грамотен?

- Да, грамотен съм. И в село учех младежите на азбукето.

- Това е много добре. Ела там настрани да отидем на пейката и да не пречим на минаващите мущерии. Има да си поговорим с тебе.

Седнаха на дървената скамейка, оставена от чорбаджиите за гости, които има да си кажат някоя и друга дума насаме. Свали непознатият българин шарената и привързана с гайтани торба от рамото си, сложи я малко встрани при ъгъла и като прекара длан през черните си едри мустаци, проговори:

- От кое си село?

- О Устово, в Родопа.

- А, а! Чувал съм за тия села. Аз пък съм от другия край на нашата земя. Е, е! Там недалеко от морето, варненския санджак. Хатърджа се казва селото ми.

- Аз познавам Варна. И за селото ти съм чувал. Живях известно време във Варна при вуйко си.

- Така ли? Още по-добре. Чуй сега какво ще ти кажа. Ти тръгна по един път, а сега се връщаш. Мислиш ли, че ще те гледат с добри очи хората, като се върнеш обратно?

- Защо?

- Защото... ей така. Не обичат людете такива, които тръгват по един път, а после го изоставят.

- Имаше причини...

- Каквито и да са причините, не те съветвам да се върнеш в селото си. Във Варна може да отидеш, но не веднага, а малко по-късно.

- И аз не знам какво да правя. Исках да стана монах, като си мислех, че така ще бъде най-добре и за мене и за нашите хора и за това дето сме в робия.

- Ти сега може да бъдеш повече полезен, отколкото ако се бе покалугерил.

- И друг така ми каза...

- Слушай мен, момко. Ти си още млад, но окото ми не лъже. Паметен човек си ти и ми се струва добре ще разбереш това, което ще ти кажа. Ти не ме познаваш, но няма да сгрешиш, ако приемеш моя съвет. И аз съм с тия люде, които са много загрижени за нашите работи, за народните, искам да кажа. Имам си имот - земя и дом. Мога да преживея добре живота си. И турците не ме закачат, защото на тях не съм сторил зло, но може ли да е спокойна душата ми, като гледам как тънем в мрак и как отпада и народността, и вярата? Върху народността е стъпил турският крак, а върху нашата вяра - тукашният гръцки патрика.

Поспря за минутка човекът - поразмисли се и някак с благ тон продължи.

- Да не мислиш, че съм тръгнал по търговия, за печалба. Не такава мисъл ме доведе в Цариград. На тебе мога да ти доверя всичко. Ти ми се понрави още в първата минута. Искам всичко да ти кажа, но някак ми е трудно да говоря, защото е греховно човек да хвали себе си. За Божиите дела и за народните работи хвалба не бива, нито сам да прави човек за себе си, нито пък да позволи друг да го хвали. Но все пак трябва да ти кажа всичко, защото инак не би разбрал за какво говоря и за какво съм намислил да те взема със себе си. Ей, младежо, като че Господ нареди да се видим. За народна работа дойдох тук, а като че е трябвало теб да срещна.

image013-Antiminst.jpg

Антиминс - Всепрестолие

- Така изглежда, байчо, защото и моята съдба е цяла приказка; кажи това, което си намислил, аз пък зная кое е хвалба и кое не.

- Радвам се, че ме разумеваш още от първите думи. Щом като си ходил във Варна и Варненско, без друго си чул за живота на народа там. Не си дете да не знаеш, че тукашната патриаршия прави всичко, за да си нямаме своя народна църква.

- Как да не зная това!

- Така, много добре, но българската църква е вече основана. Нашият духовен първенец Иларион Макариополски е рекъл, че българската църква е продължение на Търновската патриаршия и на Охридската архиепископия.

- Това не знаех, байчо.

- Казвам ти го, да го знаеш. Видиш ли тази торба? Увита в мукавена кутия в нея носех просба до Високата порта, с която жителите на Варненския вилает молят да бъде призната българската църква и да бъде позволено на нашето духовно началство да урежда всичките си работи по епархията.

На Константин направиха особено впечатление тези думи. Мина му веднага през ума, че има някакво съвпадение между работата на този човек, дошъл в Цариград не по търговия, и неговата предстояща работа, за която му бе изяснено в Солун. Не е ли това - рече си той - ръката и разума на провидението?

- Е, с какво мога аз да ти помогна, байчо?

- Ще ти кажа, но най-напред ще те науча как да ми казваш. Името ми е Атанас Георгиев. Всички ми казват чорбаджи Атанас, но аз на чорбаджилъка си не държа. То си е само дума. Родното ми село е Голица, Месемврийско. Преселих се аз от това село в Хатърджа, на което по-рано казваха Деде Бунар. Напуснах родното си село веднага след Кримската война, към 1829 година. Семейството ми е също в Хатърджа. Не съм зле, зачитат ме хората, но аз не съм от много мирните.

- Какво искаш да кажеш с това?

- Като походиш малко с мене, ще разбереш.

В това време от вътрешната страна на дюкяна се чуха гласове. Там имаше нещо като преградена стаичка със стъклен прозорец, в която се събираха по-близки приятели на стопанина, пиеха кафе и разговаряха за разни работи. Оттам излязоха трима също така възрастни мъже, добре облечени. Двамината бяха в по-нови дрехи, а третият бе по-простичко облечен. Той имаше широк ланец на шаечната жилетка с килнат малко встрани фес и с игриви хитри очи.

- Елате да се запознаете с един младеж от нашите места - провикна се чорбаджи Атанас на хората, с които видно беше от по-рано познат.

- Кой е той - запита един от двамата мъже, които имаха по-чорбаджийски вид.

- Родопчанче е, но е живяло във Варна.

- Така ли? - запита същият.

- Да, живял съм известно време при вуйко си и работех в бакърджийския му дюкян - обади се Константин.

- А после?

- Е, после... ей така. Дойдох насам с намерение да ида до Атон, но случи се така, че трябваше да се върна.

- Разкая ли се?

- Не, друго нещо...

- Да оставим това - пресече разговора чорбаджи Атанас, като видя, че младежът се смущава. Друго е по-важно. Родолюбив, умен младеж е той и е писмен. Чете и пише по славянското писмо.

- Това е много хубаво. Ашколсун, младеж!

- И ми кажете, лошо ли ще е да го взема с мене? Нали и без това търся даскали.

- Как да е лошо! - каза един от двамата мъже. - Тебе, чорбаджи Атанас, съдбата ти го изпрати.

- Как мислиш за това, което ти дума чорбаджи Атанас? - запита първият господин, а по-дребното старче с ланеца, като сложи на носа си едни очила с пиринчени рамки, загледа го, като че ще го купува и му рече:

- Хей, младежо! Днес късметят ти дойде на крак. Ако питаш мене, не губи нито минута и тръгвай!

- Нали все пак човек трябва да поразмисли.

- Не е за мислене тази работа. Не виждаш ли, че съдбата нагласява тук всичко? Пък ако не знаеш кой е чорбаджи Атанас, аз ще ти разкажа.

Като каза това, той сложи ръка на рамото на младия човек и го доведе до приградената стаичка.

- Слушай мене - започна сухичкият човек с будните подвижни очи - не се отделяй от чорбаджи Атанас. Той е не само добър човек, но и знатен българин. Всичко, което е направено във Варненския санджак, е негово дело. Ако все още се намират свестни и будни българи из оня край, пак на него трябва да благодарим. И езици знае човекът, и думата му е на място. Той сам ще отвори училище. Ей така, на свои разноски. Дава ли всеки парите си за людските деца? Но той го прави. Мило му е за народа, за езика, за вярата. Както е започнал работите и църква българска ще отвори. Казвам ти, иди с него. Щом си грамотен, ще те направи даскал, а после и поп ще станеш. Нали знаеш черковното писмо?

- Зная го. И от Псалтира чета и от всяка църковна книга.

- Тогава всичко е наред. Чорбаджи Атанас затова е дошъл тука толкова далече. Той търси между писмените синове на нашите люде тук младежи, за да ги отведе във варненския край. Но нашите тука по-мъчно се отделят от децата си. Особено пък ако животът им върви добре.

Наново се замисли Константин върху чутите думи. Стори му се, че всички са се наговорили да му говорят едно и също нещо.

Раздвижиха се хората в другия край на дългата мааза и се готвеха да тръгнат. Чорбаджи Атанас им показваше нещо увито в дебел табак, което пак сложи в торбата.

- Е, наприказвахте ли се с бай Михаил? - запита един от господата.

- Наприказвахме се - отвърна Константин. - Разправи ми човекът за всичко.

- Не само му разправих - обади се сухичкото старче, но съм сигурен, че работата ще стане.

- Дано! - отвърна чорбаджи Атанас.

- А - подвикна пак човекът и се наклони към Константин - забравих да ти кажа, че чорбаджи Атанас знае турски, гръцки и румънски. През онова мурабе1 , което водеха турците с руснаците, той беше като преводач на руските войски. Те без него не можеха да се справят. Казвам ти, да знаеш с какъв човек имаш работа.

Докато се прибираше в своя хан, Константин все мислеше за това, което чу от тези люде. Та нали и той говореше в Устово за тези неща? Не е ли настъпило време да направи сам това, за което е приказвал и мечтал? Не е ли настъпил денят, когато ще трябва да премери силите си с гръцкото влияние в онзи край, който по всичко личи става за него съдбовен?

- Не ми се вярва, че се разделяме за дълго - каза чорбаджи Атанас на младежа, когато си подадоха ръка при ъгъла на една от чаршийските улици.

- И аз мисля така, чорбаджи Атанас.

- Но аз забравих да те питам за името - каза Атанас.

- Константин Дъновски се казвам, а моето село е Устово в Родопите. Не зная точно кой санджак е, но чини ми се да е Ахъчелебийско.


1 Бой, война (б. р.).
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...