Jump to content

Свещеник Константин Дъновски и гърците


Recommended Posts

Свещеник Константин Дъновски и гърците

През 1858 г. в село Хатърджа се случиха едновременно три събития: беше вече изградена новата църква, която макар и много скромна на вид, радваше душите на селяните от това будно село, на което бе отсъдено да застане начело на българското възраждане във Варненския санджак. Нито народът, нито историята ще забравят името на чорбаджи Атанас Георгиев, който стана стожерът, около който се движеше всичко и в ръцете на когото беше кормилото на българското възродително дело в този край.

Впоследствие в единия край на църквата, която представляваше продълговата и ниска постройка, беше отредено помещение за училището, отделено от църквата само с една тънка стена. Там децата на родолюбивото село щяха да изучават кирилицата, да четат редове от псалтиря и да смятат отначало до десет, а после и до сто. Там ще слушат разказите на младия даскал Константин Дъновски, който така увлекателно знае да разказва за миналото на нашия народ, за славата на царе, войска и писменост.

Третото, макар и затворено в дома на чорбаджи Атанас събитие ще се приеме добре от много хора. Бащата беше сгодил дъщеря си Добра за Константин и беше получил съгласието на двамата варненски свещеници да дойдат и да извършат полагаемата се церемония.

Константин Дъновски беше вече стъпил на свои нозе. Имаше дом и близки, започна народна и мечтана от него работа и за другар в живота си щеше да има кротката, свенлива и предана душа Добра, с която скоро щеше да се венчае.

*

Не мина и цяла година от изграждането на църквата-училище, будното село Хатърджа първо последва решението на Цариградските българи да се отделят от патриаршията. Главен помощник и дясна ръка на Атанас Георгиев стана Константин Дъновски - неговият зет, който е вече учител и свещеник в селото. За голяма радост на чорбаджи Атанаса и на всички в селото младият Константин се оказа още по-ревностен и по-делови и от своя тъст. На няколко пъти той ходи във Варна, срещна се там с близките люде от рода на вуйко си Йоргаки, намери по-събудени българи и сформира в града българска училищна община, след което и там бе открито първото българско училище.

За известно време свещеник Дъновски е назначен в митрополската църква „Свети Атанас". Той прие това назначение с оглед на свои замисли. Това му положение го улесняваше да бъде по-близо до варненци, на които той искаше да премахне вродената им мудност и нерешителност. Често при литургията той си позволяваше да произнася някои ектения на славянски, а дори имаше случай, когато той прочиташе на църковно-славянски и евангелието.

Гръцката администрация знаела за възраждането и подема на българския дух по другите български земи, но не могла да допусне, че и в гр. Варна, който се считал за сигурен и безспорен гръцки център, ще започне да се заражда същият опасен за гърцизма процес. Гръцките и турските власти искали да задушат всяка подобна проява още в самия й зародиш. Това принудило свещеник Константин Дъновски да напусне активната си черковнослужителска дейност в храм „Света Богородица" и да се прехвърли като служител във Варненската митрополия. Разбира се, това е станало само благодарение на големите симпатии и благоволение на гръцкия владика Порфирий.

Раздвижване на тягостната атмосфера над българите във Варна и Варненско се почувствува след идването във Варна като руски вицеконсул на Александър Викторович Рачински.

Александър В. Рачински пристига във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и по-специално българофил, той бил добре запознат с борбите на българския народ за национално освобождение още от времето на своето пребиваване в Македония1.

Измежду представителите на европейските държави във Варна отпреди Освобождението Рачински става най-ярък защитник на българщината, като е полагал най-големи старания за защита интересите на онеправданите по онова време негови еднокръвни братя българи от преследванията на турци и гърци. Тази негова дейност се простира и по времето на неговото пребиваване в Македония. С идването си във Варна той поема в свои собствени ръце грижата за цялостната защита на българското население2.

Идването на Рачински във Варна съвпада по време с фактическото отхвърляне от страна на Иларион Макариополски в Цариград властта на гръцката патриаршия и борбата за независима българска национална църква. Това значително облекчило дейността на Рачински и внесло самоувереност сред раздвижените духове на българите.

Още с пристигането си във Варна Рачински установил най-близки връзки със свещеник Константин Дъновски, Атанас Георгиев Чорбаджи и други видни български патриоти. Закрилата на руския представител вляла нова сила в българското национално-освободително движение. По-будните българи все по-тясно се сплотявали, за да осъществяват своите патриотични мероприятия. Нещо повече, Рачински се включва много активно в общуване с българите и най-вече с Атанас Георгиев Чорбаджи, като му става едно от най-доверените лица. За да се види тясната им връзка, достатъчно е да се отбележи, че двамата, преоблечени като обикновени търговци на вълна, пропътуват цяла източна България, за да съберат сведения за състоянието и теглата на българското население.

С всички средства, с които разполагал, Рачински се опитва да направи нещо във връзка със свещенослуженето на български език. След дълго настояване от страна на Рачински гръцкия митрополит Порфирий позволява на свещеник Константин Дъновски да служи в църквата „Свети Георги" на славянски език, където се черкувал руският консул. Това започнало да се практикува всяка събота от март 1860 г. Бил избран съботния ден, тъй като са разчитали на заетостта на гражданите и се е смятало, че няма да има голямо посещение в църквата. За голяма изненада обаче на гръцкия владика точно през съботните дни църквата „Свети Георги" се препълвала с черкуващи се българи.

Друга инициатива, която провежда Рачински, е построяването на параклис, където да се черкува консулът. За този параклис намираме сведения, дадени от Георги Димитров в книгата му „Княжество България"3, където се казва: „През 1861 г. със съдействието на руския консул във Варна Рачински и със средствата на убития в руско-турската война от 1828-1929 г. генерал Воронцов се построява в дома на руския консул параклис, където се е служило на черковнославянски."

След смъртта на Варненския гръцки митрополит Порфирий към 1864 г. свещеник Константин Дъновски напусна църквата при митрополията и се върна в Хатърджа. През тази същата година се роди и синът му Петър. Денят е 11 юли, 1864 година.

През месец януари на следната година първенците на Варна разбраха какво може да направи ревностният българин Константин Дъновски и го поканиха да стане свещеник на новата българска църква. Константин прие поканата и като се надяваше, че с това ще внесе нова животворна струя за българите, той нареди да се пренесат от Хатърджа в града иконите, одеждите и всички останали потреби за църквата „Свети Архангел Михаил". Откриването стана на 17 февруари 1865 г., преди да пристигне новият гръцки владика Йоаким. Владиката пристигна на 27 февруари същата година - десет дни след като свещеник Константин Дъновски стана служител в новооснованата българска църква.

image024-Dynovski.jpg

Свещеник Константин Дъновски

Изненадата, че във Варна е основана българска самостоятелна църква е много неприятна за владиката Йоаким. Той не желае да постъпи грубо и нетактично и затова намисли да спечели борбата с ловък подход. Той се опита да склони българите доброволно да закрият църквата „Свети Архангел Михаил", като им обеща най-спокоен и равноправен живот на верующи християни в гръцката църква, а същевременно направи постъпки пред турската власт българският свещеник Константин Дъновски да бъде изпратен на заточение в Света гора. Нито за едното, нито за другото владиката не успя да осъществи своя план.

Работата на иконом Дъновски напредваше. Пред нищо не се спираше той, защото у него лумнаха неподозирани сили. Той живееше с мисълта, че е настъпило времето да изпълни всичко това, което му предрече старият монах в Солун и правеше всичко, за да се осъществи пълното откъсване на българското училище и църква от влиянието на Цариградската патриархия.

Докладите на митрополит Йоаким до Цариград вървяха един след друг, но и победите на българщината във Варна следваха една след друга.

В един от тези доклади се казваше: „... Десет дни преди пристигането ми тук, българите превърнаха една стая на своето училище в параклис, в който един свещеник Константин от село, по произход българин, вече свещенодействуваше..."

А в друг следващ доклад: „Свещеникът Константин, за когото писах преди една година, е вече глава на тукашните българи и тия от околиите."

По-долу стои текстът:

„Свещеникът на параклиса Константин Дъновски действува твърде безсрамно и скандалвозно и предизвиква общо разбунтуване на духовете против съществуващия ред в църквата и против нас."

Своето безпокойство от дейността на протойерея Констанди, както го наричат тогава гърците, владиката изказва с думите: „Двама монаси от Св. Кутулмушкия манастир в Света Гора дошли във Варна да събират помощи. По това време протойерей Констанди освещавал българския параклис и светогорските монаси участвували в това освещение."

Накрай, за да охарактеризира като много опасна дейността на тоя размирен свещеник, митрополит Йоаким пише:

„Откритата тук църква в българското училище, която съществува беззаконно, е станала огнище на ония, които тласкат към възбунтуване цялата епархия."

А в друг доклад следното:

„Главно от преди години, а систематически от пристигането ми, тукашните многобройни първенци и братя в Христа български заедно с един свещеник на име Констанди, съставили в града друга суверенна църква, като вършат всичко онова, което Божествените и свети канони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и в църквата си, те събират редовен съвет под председателството на поменатия свещеник, с когото разглеждат всички духовни и други дела на българите... От около деветдесет села, канонически подчинени на варненската гръцка епархия, едва десет, обитавани от чисти гърци, признават святата гръцка митрополия, а останалите не се подчиняват. Този духовен председател управлява целия клир на неподчиняващите се села, църквите, училищата и всичко, което се отнася до тези християни. Той назначава местни свещеници, учители и подобни. Съди съпружески спорове, издава разводи и позволителни за брак, освен това освещава църкви, събира безпрепятствено владичината, за което е свикал през юли общо събрание от свещениците и първенците на българските села."

За да бъде ясно какво е значението на протойерея Константин Дъновски, трябва да се има предвид обстоятелството, че първенците от село Гюн-Доуду - Варненско, са изпратили до българската църква „Свети Архангел Михаил" във Варна следното съобщение:

„Подписаните селяни от Гюн-Доуду молиме българската църква във Варна, която като знае, че сме вече отделени от гръцката патриаршия и сме в мараза, а също и българското общество да представлява селото ни пред хюкюмата за всички работи. Българската черква във Варна е наша майка. Тя да ни варди в духовните ни черковни работи."

Поради своето огромно влияние, което има над населението във Варненския вилает, свещеник Константин Дъновски е наречен „Деспот ефенди български".

Гръцкият варненски владика пише на цариградската патриаршия и следното: „Затова умолявам Негово Светейшество да благоволи и издействува височайша заповед за отдалечаването на тоя служител (свещеник Константин Дъновски) в някой от Светогорските манастири. С това ще се премахне най-голямото зло и ще се обуздаят другите."

Без да обръща внимание на доносите и обструкциите, преодолявайки всички пречки, свещеник Константин Дъновски продължава неуморно своята дейност.

На 15 август 1866 г. във Варна се събират на събор под председателството на свещеник Константин Дъновски всички български свещеници и селски чорбаджии от епархията, в който събор се изработил и приел „Привременний законник". Този законник поставя Варненската църковно-училищна община начело в целия санджак (област), а нейния председател - в случая свещеник Константин Дъновски, става неин черковен глава. Той уреждал правата и задълженията на свещениците от епархията и отношенията на градовете и селата към общината. Така се създала една тройна централизация, която е била тъй необходима за случая. Всичко това утвърдило свещеник Константин Дъновски не само като борец, просветител и свещеник, но и като административен ръководител и вдъхновител на всички родолюбиви инициативи. Неуморно той обхождал селата на цялата епархия, за да урежда църковните им работи и да освещава нови храмове, присъединявайки ги към българската църква.4

През 1969 година свещеник Константин Дъновски се връща в село Хатърджа, където продължава своята дейност до 1871 г. Две години и няколко месеца по-късно той бива наново повикан във Варна да поеме стария си пост на ръководител на Варненската българска община. Оказало се, че и архимандрит Панарет се оплакал със същите трудности от финансов характер и не могъл да направи нещо повече от онова, което се вършело дотогава. Освен това между архимандрит Панарет и Варненската българска община възникнали някакви недоразумения, което предизвикало неговото отзоваване през март 1870 г. По предложение на Иларион Макариополски председателството на общината било наново възложено на свещеник Константин Дъновски, който продължил със същата ревност да се грижи за варненските българи.

В началото на 1870 г. свещеник Константин Дъновски бива избран за пратеник от Варненската епархия като делегат на народния събор в Цариград.

От началото на 1871 г. свещеник Константин Дъновски организира ученическото дружество „Просвещение", а по-късно се открива подписка за издигане здание за девическо училище. Като логически завършек на неуморната дейност на свещеник Константин Дъновски е образуването на Варненско-Преславската епархия, за митрополит на която бил избран и ръкоположен на 2 декември 1872 г. архимандрит Симеон.

На 17 март 1873 г. варненските българи издигнали за председател на епархийския смесен съвет свещеник Константин Дъновски.

Успехът на варненските българи обаче не бил пълен, защото турските власти признавали не народностите, а църквите или по-точно казано, народностите са били представяни в лицето на тяхната църква и на църковните им водители. Тъй като варненската българска църква официално все още била подчинена на гръцката цариградска патриаршия, последната ги представлявала пред властите и винаги ги злепоставяла. Варненският гръцки владика, като представител на варненските православни християни, всъщност бил официален представител и на варненските българи. С пробива, направен от Иларион Макариополски в Цариград и отделянето на българската църква от Вселенската патриаршия, настъпва съществена промяна. Докато българи и гърци се черкували общо в гръцките църкви, всички кръщения, сватби, погребения, панихиди и пр. също така се извършвали от гръцки свещеници. Чрез отделянето на българската църква от гръцката патриаршия, всички треби, за които става дума по-горе, както и самата служба се извършвали отделно в новоорганизираните български църкви. И точно тук, в тази важна стъпка за българското национално освободително дело във Варна и Варненско свещеник Константин Дъновски повече от всеки друг е принесъл неоценим принос. При това трябва да се има предвид, че той е действувал съвършено сам, без да има близката подкрепа на Атанас Георгиев Чорбаджи, който по това време бил в Цариград. Освобождаването на българите във Варна от цариградската патриаршия допринесло твърде много за общото национално разведряване и подемане с по-голяма сила на борбата за политическа свобода от турско иго. При всички случаи ние трябва да признаем, че важна предпоставка за повдигане на революционния дух срещу политическия гнет на турците е изиграла извоюваната победа за църковна независимост.

През 1876 г. свещеник Константин Дъновски започнал да служи и в руския параклис в руското консулство във Варна. Неговата дотогавашна дейност за укрепването на българщината, като инициатор на всички родолюбиви акции на българите от Варненско, както и връзките му с руското консулство, му навлекли големи неприятности пред турските власти. В началото на Руско-турската война (1877 г.) той бил задържан от турците и като опасен за властта човек бил хвърлен в затвор, където прекарал 7 месеца. Повод за затварянето му е било обстоятелството, че служи в руския параклис като свещеник на руското консулство. Изправен пред военния турски съд, едва не са го обесили. Положението му е било значително усложнено и поради отправените атаки срещу него от страна на варненските гърци. Благодарение застъпничеството обаче на холандския консул във Варна, чиято жена по народност била рускиня, свещеник Константин Дъновски останал жив. С навлизането на руските войски в Добрич, той бива освободен от затвора.

Освобождаването на България заварва свещеник Константин Дъновски начело на Епархийския смесен съвет, погълнат от грижи за уредба на народностните работи в епархията.

1„Цариградски вестник", бр. 469, 19.12.1852 г., където се казва: „А. В. Рачински е познат чрез своите научни издирвания на древни български ръкописи в манастирите на България."

2Известия на Варненското археологическо д-во, 1910 г., стр. 5-7.

3 Георги Димитров „Княжество България", първа част, стр. 259.

4 Проф. д-р П. Ников. Българското възраждане във Варна и Варненско, София, 1934 г., стр. 211-214.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...