Концерт със Софийската филхармония, "Лучия ди Ламермур", бомбардировките, евакуацията

[Светулка]

Концерт със Софийската филхармония, "Лучия ди Ламермур", бомбардировките, евакуацията

Изгрева – София

Един ден преди концерта Венцислав отиде на Изгрева, заедно с майка си, да занесе билети на Учителя. Сестрите и братята им казали, че Учителят се е уединил, не приема и не слиза и да се храни. Венцислав застанал под балкона му, отправил погледа си нагоре, към балконската врата. Почакал няколко минути и видял, че Учителят му дал знак с ръката си, да се качи горе. Венцислав му показал билети, от първи балкон от края, не от средата, както искаше Учителят. Венцислав му казал, че средните три билета били ангажирани от трима хитлеристи, които гостували в двореца (това, което пиша сега, ми го разправиха Венцислав и майка му, след като се върнаха от Изгрева). Вечерта, на концерта в зала България, ние с брат Христо влязохме, отправихме погледите си към първия балкон, да видим, дали е дошъл Учителя. Нашите места бяха на третия ред на партера.

Учудихме се, като видяхме, че Учителят е седнал по средата на първия балкон, на първия ред, на местата на тримата хитлеристи. От двете му страни бяха седнали двама братя... Хитлеристите заболели от разстройство на храносмилането и не могли да дойдат на концерта... Най-напред свири Венцислав Янков, като в края изсвири собствената си каденца. Цяла седмица преди концерта, всеки ден радиото съобщаваше, че на този концерт Венцислав Янков ще свири своя собствена каденца. Учителят се произнесе след концерта за каденцата на Венцислав Янков, че е по-хубава от Бетховеновата.

Във втората част на концерта, на сцената се появи Любомир, държейки в ръка цигулката на Учителя. То беше едно рядко тържество. Тоновете на Учителовата цигулка зазвучаха от Небето. Ние с брата поглеждахме от време навреме към балкона. Учителят слушаше цигулката си и сияеше от радост. Успехът беше голям. И двамата виртуози бяха поздравени от целия оркестър многократно, със ставане на крака и чукане на лъковете в цигулките. Публиката не си отиваше. Много пъти ги повикаха на бис.

Времето застудя и наваля сняг. Четирдесет дни подред, преди бомбардировката на София, Учителят всяка сутрин напускаше Изгрева и отиваше, заедно със сестрите и братята, над горичката при село Симеоново. През това време, няколко пъти брат Христо, а веднъж и Венцислав, придружили Учителя, заедно със сестрите и братята. Вечер Учителят се завръщаше на Изгрева. През тези 40 дни той не прекъсна изнасянето на беседите. Това излизане на Учителя не предвещаваше нещо добро. Атмосферата беше твърде напрегната. След една бомбардировка в покрайнините на София, аз малко се простудих, въпреки че се пазех много за предстоящата премиера. Един ден, след обяд Венцислав беше у дома, заедно с брат Христо. Когато се мръкна и се появи луната (имаше пълнолуние), свирнаха сирените за тревога. Венцислав отклоняваше най-спокойно многократните покани на хазайката ми, бързо да слезем в мазето. Тримата останахме в стаята ми и Бог ни опази! Лампите угаснаха. Луната светеше между облаците студено и тайнствено. Бомбите затрещяха. Венцислав засвири една Бахова композиция. След като дълго време свири, забелязахме, че бомбардировачите си бяха отишли.

– Ние никога не слизахме в скривалището, когато бяхме в Берлин – каза той.

Мъчно ми беше, че не можех да отида при Учителя. Брат Христо всяка сутрин ме изненадваше с разни малки подаръци, благословения и поздрави от Учителя. Преди всяко излизане на сцената в операта, аз държах в ръката си някоя ябълка или круша, или праскова, или череши, според сезона, изпратени от Учителя.

Срещу Новата 1944 година, с брат Христо бяхме поканени от семейство Янкови на вечеря. Там, у тях, посрещнахме Новата година. На вечерята направихме обща молитва. Всеки поотделно отвори Библията, за да видим, какво ще ни се падне. Прочетохме и беседа от Учителя. Брат Христо говори за Учителя и какво ни носи Новата 1944 година. След полунощ се прибрах в стаята си с недобри предчувствия.

Премиерата на "Лучия ди Ламермур" излезе блестящо. Артистът-режисьор Стефан Македонски ме целуна по челото пред всички и каза: "Такъв образ на Лучия никой не е дал тук, в България".

На 10 януари, към 10 часа преди обяд, дойде брат Христо и ми донесе ябълка от Учителя. Вечерта трябваше да имам спектакъл. Мама вече беше дошла при мен и ми беше донесла обичайното ядене преди пеене. Аз целунах ябълката, радвах ѝ се дълго време и тъкмо отхапах от нея две хапки, и засвириха зловещите сирени за тревога. Доста се позабавихме, докато се облека и точно когато слизахме по стълбището, бомбите заудряха. Най-напред се счупиха стъклата и отпреде ни светна, поради срутилото се здание пред нас. Долу мазето беше пълно с хора и от съседната къща, където живеех по-рано. Бившите ми хазаи се бяха скрили в нашето мазе, въпреки че и те си имаха хубаво мазе. Гледаха ни с почит. Когато заскърцаха долу тухлите на мазето, под натиска на детонацията, аз започнах да произнасям "Добрата молитва" и "Деветдесет и първия псалом", "Отче наш" и формулите на Учителя на висок глас. Същото правеше и брат Христо. Мама и аз се бяхме уловили за реверите на палтото му. Бившата хазайка и родителите ѝ се вкопчиха в нас и викаха: "Молим Ви се, госпожице Табакова, простете ни! Ние бяхме несправедливи към Вас! Господин Христо, молим Ви се, простете ни!" Бомбите пристигаха на нови ята, на нови вълни. Най-после всичко стихна. Изкачихме се горе. След малко дойде и татко, цял побелял от прах. Брат Христо излезе да разгледа околните квартали. След малко се върна и на въпроса ми – ще има ли опера тази вечер, той се усмихна с почуда и каза: "София е доста бомбардирана. По улиците е невъзможно засега всякакво движение, от скъсаните и заплетени електрически жици, ями и др."

Вечерта пак тъй зловещо и студено светеше на небето. Всички заедно – мама, татко, брат Христо и аз, налягахме с дрехите в моята стая. Към полунощ, още по-силно засвириха сирените за тревога. Всички бързо слязохме в мазето. През нощта бомбардирането беше още по-силно и по-продължително. Ние всички се вкопчихме пак за светлия, чистия, светия брат Христо. Аз още държах в ръката си недоядената ябълка от Учителя, като нарочно не я доизяждах, за да имам нещо от него в ръката си и от време навреме я целувах. Когато и нощното бомбардиране мина, решихме всички да отидем заедно с братя Янкови на Витоша, на някоя хижа. На сутринта се приготвихме с мама. Татко отиде в къщи, да вземе някои неща и да заключи. Отидохме пред киното на улица "Алабинска" и "Цар Крум", да чакаме брат Христо, който беше отишъл в дома на Янкови, да ги доведе. Най-после те дойдоха. Любчо носеше цигулката на Учителя. Превозните средства бяха спрени. Преминахме през село Княжево и надвечер стигнахме до хижа "Фонфон". В тази хижа останахме до края на месеца. Любчо по цял ден свиреше на Учителювата цигулка, в стаята на портиера, която беше затоплена. Венцислав все пишеше нещо, на една от по-отдалечените маси. Не казваше какво пише и не искаше никой да го безпокои. Чак когато свърши писането, ме повика един ден и ми показа, какво е писал. Той превел цялата Паневритмия на немски език и я изпрати по-късно по пощата, в Берлин, на прочутия доктор Шмид, който в момента беше в затвора за антихитлеристка дейност.

Сутрин рано четиримата – братя Янкови, брат Христо и аз се уединявахме в една малка, празна стаичка на горния стаж и се молехме. Докато се свари чаят на голямата печка, Венцислав все излизаше навън. След закуска, пак тръгваше сам по снега и за да му намерим следите, с брат Христо му казахме – да ни пише по снега. На 50, 100 крачки четяхме по снега имената: Моцарт, Бетховен, Бах и пр. Най-сетне го намирахме и играехме тримата заедно Паневритмия, на някое по-широко място, между боровете.

Веднъж, всички, които бяха в хижата, решиха – всеки ден мъжете да събират дърва от гората и да ги нацепват. Ние с госпожа Янкова казахме: "Братя Янкови са виртуози, трябва да си пазят ръцете! Ние желаем да събираме дърва вместо тях!"

Когато сутрин правехме молитва, се свързвахме духовно с Учителя. Не знаехме къде е той. Случайно узнахме, че е в с. Мърчаево. Учителят пък, от своя страна, попитал сестрите и братята, не е ли видял някой от тях брат Христо, след бомбардировките и къде е той? Една сутрин рано брат Христо каза, че Учителят ни вика да отидем при него. Още същата сутрин, след закуска, аз, той и Венцислав, тръгнахме за Мърчаево. Taм пристигнахме към 4 часа след обяд. Сестра Стойна и сестра Йорданка Жекова ми казаха:

– Към 3 и половина часа, Учителят ни каза: Рекох, поразтребете, поизмийте малко!"

Като станало 4 часа без 5 минути, Учителят излязъл и застанал на стълбата на къщата, която се вижда от улицата, откъдето ние ще минем. От своя страна, ние пък, търсейки и питайки за къщата, се учудихме, като видяхме Учителя, застанал на стълбата, да ни чака и ни поздравява с вдигната ръка. Въпреки студеното снежно време, беше излязъл по костюм. Аз първа го видях и извиках: "Учителя!" Неописуема беше радостта ни.

Учителят първо ни прие в една обща стая. Там, след малко, донесоха корито и започнаха да къпят едно бебе. В същата стая сестрите сложиха и вечеря. През нощта, Венцислав остана да спи, заедно със сестрите, в същата стая, а аз и брат Христо отидохме у Рилкини. На другия ден, след закуската, Учителят ни прие в своята малка стаичка, където спеше. Беше седнал на креватчето. Аз прелиствах в този момент една от тогавашните малки песнопойки. Учителят посегна с ръката си, да му я дам. Коленичих и я сложих върху нозете му. Венцислав и той приближи до него. Учителят внимателно отвори песнопойката, посочи песента "Благост" и каза:

– Оттук, от "Битието" и новите песни ще вземате мотиви и ще ги разработвате за бъдещата симфонична музика!

Попитах:

– Защо в някои песни има честа смяна на размера? Например в песента "Страдна душо"?

Учителят каза:

– Те ще се преработят, поправят и наново ще се препечатат! Например песента: "Зов на планината", първите два куплета темпото е алегро, а третият куплет става анданте. Когато певецът пее, той трябва да изрази с лицеизраза си това, което пее. Така душата му пее. Окултният певец трябва дълбоко да изживява това, което пее, думите, които произнася чрез пеенето си. Когато тонът не се разпределя правилно по кухините на лицето и черепа, имаме нарушение при пеенето. Например, ако тонът досяга в по-голямата си част гърлото, имаме "гърлен" тон, който не е хубав. Ако тонът досяга в по-голямата си част носните кухини, имаме "носов" тон, "попски" тон. Тонът трябва правилно да се разпределя в лицевите и черепните кухини! Той не трябва да губи своя фокус! Иначе се чува пръснат, разсеян тон.

Брат Христо каза:

– Учителю, там горе, на "Фонфон" ние имаме една малка стая, в която влизаме сутрин, да се молим. Тази стая е празна. Елате при нас, Учителю!

– Нали сте близо до хижа "Еделвайс"?

– Да, Учителю – отговори му брат Христо. – Ние всяка сутрин отиваме на разходка до хижа "Еделвайс".

– В хижа "Фонфон" има ли много хора?

– Да, Учителю, има, но тази стая е на горния етаж и е съвсем самотна.

На другата сутрин ние поехме нагоре, за хижа "Фонфон". След няколко дни бащата на Венцислав – Янко Янков, слезе от хижата долу, в София, да получи своята и моята заплати. Той донесе новото нареждане на министъра: всички да отидем във Вършец. Там щели да ни разквартируват във вили. Хорът и балетът да заминат за Берковица, в студентския дом, а оркестърът в град Фердинанд*.

С брат Христо заминахме за Вършец. Не след дълго време дойде и мама. С нея живеех в една стая. Татко беше на работа във фабрика "Искър" и вечер спеше в София. Министърът на просветата веднага нареди да се донесат пиана в стаите на тукашния театър. Започнаха и репетициите. Аз най-често отивах там да свиря и пея. Независимо от това, взех под наем хармониума на г-н Горянски, за 700 лева месечно и работех и в стаята си. Артистите отвориха стол във Вършец. В този стол храната беше смесена – вегетарианска и месна, но повечето готвеха месо, употребяваха свинска мас. Аз си вземах оттам само хляба, който ми се полагаше, но не и храната.

Колегите негодуваха, защо не се храня с тях и някои престанаха да ме поздравяват. Дойде ново нареждане от министерството. Дирекцията да праща артисти да пеят във Враца и Берковица, въпреки бомбардировките. Още на първото турне сложиха и мен. Изживях големи изпитания, които можах да издържа, благодарение на духовната ми връзка с великия Учител. Изостанали духове се проявяваха през моите колеги. Пеех "Риголето" и "Травиата" при твърде тежки условия. От това турне се завърнах във Вършец толкова слаба, че брат Христо не можа да ме познае и реши: и той да пътува вече с мен.

Оттук нататък започнаха изпитанията и за него. Колегите-артисти не го вземаха с нас, когато се возехме с лека кола. Той ни догонваше със селски талиги. Във влака, ако ние пътувахме във втора класа, той трябваше да пътува в трета класа, на свои разноски. През тези турнета всички артисти, начело със секретаря на операта, тормозеха и брат Христо, и мен.

На гарите, посрещачи от града се надпреварваха, кой да ни вземе по домовете си, да им гостуваме. Хотелите бяха препълнени и брат Христо бил понякога с по 6-7 души в малка стая. Случвало се, през дъждовните вечери, да спи в гората под мокрите дървета, в скривалищата и в чакалнята на гарата. Аз после узнах това, защото той криеше от мен, за да не ме тревожи и да си гледам спокойно пеенето и сцената. Аз се чудех, защо той се явява пред мен все по-изтощен. Кметът на града бе наредил леки коли да извеждат артистите извън града, на безопасно място, по време на тревога. Те не искаха да се качва с нас и брат Христо. Аз се отказвах от такъв вид "спасяване" на моя живот и когато техните коли прехвърчаваха покрай нас, ние с брат Христо се движехме пеша с народа извън града, което ставаше много бавно и изморително за мен, ако трябваше да пея същата вечер.

Зимата прекарахме във Вършец. С мама живеехме в една стая. Брат Христо живееше в друга стая, в съседната вила. В същата вила живееха директора и секретаря на операта. Хазаинът на вилата беше болен. Имаше кръвоизлив на стомаха. Брат Христо го излекува и той му даде една стая в горния етаж.

Когато мъчителните турнета престанаха и репетициите се преустановиха, аз отивах в стаите на театъра и си свирех на пианото "Новото битие". Въпреки че Учителят не ми позволяваше да го нотирам, вече бях записала: "Първи ден", "Втори ден" и "Трети ден".

Преписах на чисто нотите на "Първи ден" и реших, когато отида при Учителя, да му го поднеса като подарък и да видя, дали ще ме упрекне, че съм го нотирала.

Най-после ние се приготвихме да отидем при Учителя. Брат Христо спазари един файтон, да ни отведе на гарата и оттам, с влака, да отидем в Мърчаево. През зимата и през ранната пролет той два пъти ходи сам при Учителя и ми беше донесъл черешки и написани думи, продиктувани от Учителя за мен. На едно от тези листчета пишеше: "Сестрата, рекох, да не дава всеки ден по едно агне на вълците!" Брат Христо ми обясни, че даже и само като им се усмихна, им "давам по едно агънце".

Учителю, лъчезарний, виждам Ви!...

___________________ *Сега Михайловград (бел.ред.)