7. ЗА НОВОРОДЕНИТѢ

[Dela]

ГЛАВА II.

ЗА НОВОРОДЕНИТѢ, ЗА МЪРТАВЦИТѢ, ЗА

ОБРАЗУВАНЕ НА СЕМЕЙСТВОТО И ЗА

ОБЩИАРИЯТА.

7. ЗА НОВОРОДЕНИТѢ.

ДОГМА : Начало бѣ мъртва точка, а първичность бѣха само

силата на сътворението и

силата на разрушението

Учение:

Всѣко новородено е творение и пресътворенне на силата на сътворението.

Всѣко новородено е и изкупление на първнченъ грѣхъ сторенъ по замисъль на силата на раз­рушението, ала то е въ сѫщото време крайното тържество на силата на сътворението, която чрезъ раждания и прераждания продължава, умножава и възвеличава человѣческия родъ.

Съ ражданията и преражданията, человѣкътъ иначе смъртенъ и времененъ, остана да бѫде за свѣта вѣчность. Чрезъ него силата на сътворението остана да бѫде за человѣчеството сѫщо въ вѣч­ность срещу силата на разрушението, която чрезъ смъртьта продължи разрушенията между человѣци­тѣ, излагайки ги на войни на неправди, на неравен­ства, на разноезичия на разнонародия и на разновѣрия, като ги раздѣля чрезъ граници и като ги дѣли на господари и роби, въвличайки ги въ непрекѫснати кръвопролития и самоизтрѣбления.

Инакъ самата смърть, която настѫпва следъ като човѣкътѣ е вложилъ своята творческа сила за мѣстната общинария или за всеземночеловѣческата, не е смърть скръбь, а смърть радость.

Все пакъ, за человѣчеството носители на всички сили на силата на сътворението сѫ само новороденитѣ, следъ като тѣхнитѣ предшественици сѫ ста­нали или предстои да станатъ жертва на тази общиарска смърть радость.

Защото силата на разрушението остана да сѫществува при человѣческитѣ общиарии въ братство и равенство, само като естествена смърть радость, а не и за да сѣе друга смърть, възможна само вънъ отъ человѣческитѣ общиарии, гдето владѣе нера­венството.

Заради това, всѣко новородено, бѫдащъ человѣкъ, се счита за творческа сила на общиарията. За­ради това, при всѣко новородено, безъ разлика на полъ, общиарията още вечерьта следъ раждането устройва въ дома му веселие, чрезъ което се отдава най голѣмо възхваление на силата на сътворението, и дарява отрочето съ дарове, за да осигури най-ве­селото му и безгрижно отглеждане до пълнолѣтието му, което за женския полъ настѫпва съ навърш­ването на 16 години, а за мѫжкия — 18 години, следъ което лицето бива зачислено като пълновъзрастенъ членъ на общиарията.

До пълнолѣтието на всѣко новородено, то се счита дете на общиарията, но още не нейнъ редовенъ членъ.

Наименованието (кръщаването) на новороденото се извършва въ първия праздникъ следъ раждането му, и то непремѣнно въ дома на родителитѣ му.

Това кръщаване става въ присѫтствието на единъ отъ старейшинитѣ на общиарията, предъ ко­гото свещенослужительтъ оповестява името на но­вороденото и държи проповѣдь за ролята на дете­то, като бѫдащъ човѣкъ, следъ което то се изнася за да се покаже на слънцето съ благословение да бѫде творческа сила за общиарията, като самото слънце.

Присѫтствието на бащата при кръщаването на новороденото е забранено. Той се явява само следъ като то бѫде изнесено, за да се покаже на слънце­то. Тогава бащата се покланя на детето бѫдащъ человѣкъ, цѣлува го и се заклева, че ще се грижи за него и ще го пази като зеницата на окото си.

Когато детето бѫдащъ человѣкъ проходи, то бива заведено за пръвъ пѫть въ храма и бива обкичено съ вѣнецъ отъ цвѣтя и отъ житни класове, за да се отдаде почить на изгрѣващата нова чело- вѣческа сила въ общиарията, а заедно съ това и да се възвеличи още веднъжъ, чрезъ детето, бѫдащия человѣкъ и силата на сътворението.

Новороденото се записва въ общиарията съ три имена: първото е неговото собствено, второто — името на майката, кьмъ което се притуря окончанието „инъ“(нейнъ), и третото — името на бащата, къмъ което се притуря окончанието „овъ“ (неговъ).