30. ЗА ИЗЛИШНИЯ ЧЕЛОВѢКЪ НА ЗЕМЯТА

[Dela]

30.ЗА ИЗЛИШНИЯ ЧЕЛОВѢКЪ НА ЗЕМЯТА.

ДОГМА : Начало бѣ мъртва точка, а първич­ность бѣха само

силата на сътворението и

силата на разрушението

Учение:

Силата на сътворението сътвори всичко: и слънцето, и месеца, и звездитѣ, и земята, и всичко на земята, заедно съ жената.

Следъ падението на жената като вѣчность, си­лата на сътворението остана въ слънцето, въ месе­ца, въ звездитѣ, въ земята и въ всичко на земята. Въ жената пъкъ тя остана като вѣчность само въ нейния зародишъ.

И раздѣли се така жената следъ първия й грѣхъ отъ една страна на вѣчность и красота само въ за­родишъ, а отъ друга — на смъртность при грозота и при полъ.

Първомѫжътъ отъ своя страна, като другарь на жената, бѣше само полъ, защото той не бѣше още человѣкъ, а животно человѣкъ.

Следъ грѣхопадението на жената и следъ пъл­ното й отпадане като творческа сила, повтаряйки не­прекѫснато своя грѣхъ, тя най-сетне единъ день склопи очи и умрѣ. Отъ тогава мѫжътъ, комуто преди това смъртьта бѣ непозната, почва да се замислюва за вѣчностьта т. е за смъртностьта или за безсмъртието на човѣка.

Защото предъ него жената вече не бѣ като вѣчность, а бѣ смъртна и въ невѣчность, и тя вече за него не сѫществуваше въ първоначалния й живъ видъ.

Пожела тогава мѫжътъ да намѣри жената въ вѣчностьта, гдето той мислѣше че тя продължава да сѫществува следъ нейната смърть, и склопи очи т. е. умрѣ, за да не бѫде повече въ тази невѣчность самъ, безъ своята другарка.

Следъ като обаче склопи очи и умрѣ, мѫжътъ пакъ не намѣри жената въ вѣчностьта, защото, рожба на силата на разрушението, той самиятъ бѣше невѣчность т. е. бѣше смъртенъ, и само до смърть­та се простираше неговиятъ животъ.

Тогава именно и стана това, което не бѣше ставало: вѣчностьта се превърна въ невѣчность, человѣкътъ замисленъ като безсмъртенъ отъ силата на сътворението, стана смъртенъ.

Това стана така, защото вѣчностьта не можеше да търпи невѣчности, и всѣки нетворчески животъ на земята не можеше да остане повече въ вѣчность.

Защото вѣчностьта за человѣка се простира до като той е въ творчество. Престане ли да твори, той става мъртавъ и всѣко негово общение съ вѣч­ностьта, която е само творчество и само за творче­ства, се прекъсва.

Заради това всѣки человѣчески животъ, който е престаналъ да твори, е неизбѣжна жертва на силата на разрушението въ видъ на смърть.

А вѣчното творчество на человѣка се постига чрезъ раждане и прераждане.

Само така се побеждава силата на разрушението, на която се оставя само оня человѣкъ, който е лишенъ отъ творческата си сила. Такъвъ человѣкъ се смѣта излишенъ за общиарията, излишенъ и за земята.