Jump to content

КНИГА "БИТИЕ" - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА


Recommended Posts

КНИГА "БИТИЕ" - ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1. И Адам позна жена си Ева; и тя зачена и роди Каина; и каза: С помощта на Господа придобих човек.

2. Роди още и брата му Авела. Авел пасеше стадо, а Каин беше земеделец.

3. И след време Каин принесе от земните плодове принос на Господа.

4. Тъй също и Авел принесе от първородните на стадото си и от тлъстината му. И Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му;

5. а на Каина и на приноса му не погледна така. Затова Каин се огорчи твърде много и лицето му се помрачи.

6. И Господ рече на Каина: Защо си се разсърдил? и защо е помрачено лицето ти?

7. Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш.

8. А Каин каза това на брата си Авела. И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби.

9. И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си?

10. И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята.

11. И сега проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта на брата ти от твоята ръка.

12. Когато работиш земята, тя няма вече да
ти дава силата си; бежанец и скитник ще бъдеш на земята.

13. А Каин рече на Господа: Наказанието ми е толкова тежко, щото не мога да го понеса.

14. Ето, гониш ме днес от лицето на тая земя; ще съм скрит от твоето лице, и ще бъда бежанец и скитник на земята; и тъй всеки, който ме намери, ще ме убие.

15. А Господ му каза: Затова, който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно. И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери.

16. Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем.

17. И Каин позна жена си, която зачена и роди Еноха; и Каин съгради град, и наименува града Енох, по името на сина си.

18. И на Еноха се роди Ирод, а Ирод роди Мехуяил; Мехуяил роди Метусаил; и Метусаил роди Ламеха.

19. И Ламех си взе две жени; името на едната беше Ада, а името на другата - Села.

20. Ада роди Явала; той беше родоначалник на ония, които живеят в шатри и имат добитък.

21. Името пък на брата му беше Ювал; той беше родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал.

22. Тъй и Села роди Тувал-Каина, ковач на всякакъв вид медно и желязно сечиво; а сестра на Тувал-Каина беше Наама.

23. И Ламех рече на жените си: Адо и Село, чуйте гласа ми, жени Ламехови, слушайте думите ми; понеже мъж убих, задето ме нарани и юноша, задето ме смаза.

24. Ако на Каина се отмъсти седмократно, то на Ламеха ще се отмъсти седемдесет и седмократно.

25. И Адам пак позна жена си и тя роди син, когото наименува Сит, защото, тя думаше: Бог ми определи друга рожба, вместо Авела, тъй като Каин го уби.

26. Също и на Сита се роди син, когото наименува Енос. Тогава почнаха човеците да призовават Господното Име.
 

Link to comment
Share on other sites

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА КАКЪВ Е ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА ИЛИ ДУХА

 320. Що се отнася въобще до живота на новопристигналите Души или Духове, беше ми показано с много примери, че човек, встъпвайки в онзи живот, не знае, че е в него, имисли, че още е в света и в тялото си. Това е така до такава степен, че когато му казват, че е дух, той изпада в удивление. Това не е само защото той още е съвсем като човек относно своите желания, мисли и усещания, но и защото по време на живота си в света не е вярвал в съществуването на духовете.

321. Друга особеност е, че Духът притежава сетивни и мисловни способности, дотам превъзхождащи тези, които той е имал в телесния живот, че едва ли може да се сравняват. Впрочем, Духовете не знаят това, преди Господ да им даде размишление.

322. Някои са на мнение, че Духовете не притежават сетива, превъзхождащи тези на телесния живот; но това аз знам от хиляди очевидни примери; ако не желаят да повярват чрез предположения относно духа, нека си спомнят това когато влязат в този живот, самият опит ще ги застави да повярват. Духовете се ползват от светлината, защото живеят в нея; добрите духове, ангелските духове и Ангелите са в такава силна светлина, че обедната светлина в земния свят едва може да се сравни с нея. С Божественото Милосърдие на Господа ще говоря впоследствие за светлината, в която те живеят и виждат. Те се ползват от толкова изтънчен слух, че слухът, който са имали в тялото, не може да се сравни с него. Почти постоянно говориха с мен в продължение на няколко години; по-късно ще кажа нещо за техния език и за обонянието, което имат; те имат още и най-тънко осезание, и оттук са болките и мъките им в ада; защото към осезанието им се отнасят всички усещания, които са само изменения и разновидности на осезанието. В тях има въжделения и склонности, които не могат да се уподобят на телесните; ще се спра по-подробно на тях по-късно с Божественото Милосърдие на Господа. Те мислят много по-проницателно и отчетливо, отколкото в телесния живот; в една мисъл те обхващат много по-голямо съдържание, отколкото в хиляди идеи, когато са мислели в тялото. Разговарят помежду си с такава проницателност, тънкост и интелигентност, че ако човек би могъл да схване нещо от речта им, би бил поразен и възхитен; с една дума, те не са изгубили решително нищо, което да им попречи да бъдат хора, но са станали по-съвършени, изоставяйки само костите и плътта и, следователно, несъвършенството. Те признават, че когато са живе-
ли телесно, духът им е чувствал, че не принадлежи на тялото; следователно, захвърляйки тялото, те изпитват много по-изострени и съвършени усещания; в тях се състои техният живот, защото каквито са усещанията, такъв е и животът, и това всеки може да признае.

323. В края на тази глава ще представя с няколко примера тези, които в телесния си живот са мислели другояче за душата и за духа.

Link to comment
Share on other sites

СЪДЪРЖАНИЕ

324. Говори се за отделните доктрини на Църквата и за ересите; след това за възникването на новата Църква, наречена Енос.

325. Древната Църква имала чрез Любовта вяра в Господа; но имало и хора, отделили вярата от Любовта. Доктрината на вярата, отделена от Любовта, била наречена Каин; Милосърдието, което е любовта към ближния, било наречено Авел (Ст. 1,2).

326. Описание на едното и на другото Богопочитание: отделената вяра - чрез даровете на Каин, милосърдието - чрез даровете на Авел (Ст. 3,4). Култът, произлизащ от милосърдието, бил приет, но не и Култа, произлизащ от отделената вяра (Ст. 4,5).

327. Изменението на състоянието на намиращите се в отделената вяра, когато са в злото, е описано като разсърдването и помрачаването на лицето на Каин (Ст. 5,6).

328. От милосърдието проличава каква е вярата. Милосърдието желае да бъде при вярата, ако тя не превъзхожда и не се издига над милосърдието (Ст. 7).

329. Милосърдието погаснало у отделилите се от вярата и у предпочелите я пред милосърдието. Това е описано чрез Каин, убиващ брата си Авел (Ст. 8,9).

330. Погасналото милосърдие е наречено гласа на кръвта (Ст. 10); неговото превратно учение проклет от земята (Ст. 11); неправдите и злото, произлезли от това, са описани с думите: бежанец и скитник ще бъдеш на земята (Ст. 12). И понеже са се отделили от Господа, се говори за опасността от вечната смърт (Ст.
13,14). Но тъй като вярата трябвало впоследствие да служи за насаждане на милосърдието, то било светотатство да се наруши, което е изразено с белега на Каин (Ст. 15). Засели се в земята Нод на изток от Едем - това е отделянето на вярата от мястото, където е била по-рано (Ст. 16).

331. Тази ерес тогава, разпространявайки се, била наречена Енох (Ст. 17).

332. Възникналите оттам ереси също са означени с техните имена; в последната от тях, наречена Ламех, не останала никаква вяра (Ст. 18).

333. Тогава започвала да се образува новата Църква, означена с Ада и Села, и описана с техните синове Явал, Ювал и Тувал-Каин. Небесните начала на Църквата са представени от Явал, Духовните - от Ювал и Природните - от Тувал-Каин (Ст. 19-22).

334. Описание на тази Църква, която започнала да се утвърждава, когато вече нямало никаква вяра, никакво милосърдие и когато било нарушено най-свещеното (Ст. 23,24).

335. Обзор на всичко. След като отделената вяра, която е Каин, погасила милосърдието, новата вяра била дарена от Господа, така че милосърдието да бъде внедрено в нея, и тази вяра е наречена Сит (Ст. 25).

336. Милосърдието, насадено от вярата, е наречено Енос или друг Човек; това е названието на тази Църква (Ст. 26).

Link to comment
Share on other sites

ВЪТРЕШЕН СМИСЪЛ

337. Тъй като се говори за упадъка на Древната Църква или за изопачаването на Учението, и следователно, за ересите и сектите, означени с имената на Каин и неговите потомци, то невъзможно би било да се разбере как е било изкривено Учението или какви са били ересите и сектите на тази Църква, без да се знае каква е била истинската Църква; с помощта на тези знания това може да се разбере. Дотук доста често се говореше за Древната Църква и стана ясно, че тя била Небесна и не признавала друга вяра освен тази, която изхождала от любовта към Господа и към ближния; чрез тази любов се придобивала от Господ вяра или прозрение на всичко, което е от вярата; следователно, нямало желание за назоваване на вярата, за да не я отделят от любовта, както бе казано в номер 200 и 203. Такъв е Небесният човек и затова той е описан чрез първообрази даже в Давид, където се говори за Господ, наречен Царя, и за небесния човек, наречен син на Царя: „Боже, дай Твоето правосъдие на царя и правдата Си на царския син; планините ще донесат мир на людете и хълмовете мир с правда; ще ти се боят догде трае слънцето и догде съществува луната, из родове в родове; в неговите дни ще цъфти праведният и мир ще изобилва, докато трае луната" (Пс. 72:1,3,5,7). Слънцето - това е любовта, луната - вярата, планините и хълмовете - Древната Църква, из родове в родове - Църквата след потопа; казано е: докато трае луната, защото вярата ще бъде любовта. Такава била Древната Църква и такава била Доктрината й, днес всичко е различно, понеже сега вярата предшества, но милосърдието се дава от Господа посредством вярата и тогава то е начело. От това следва, че учението било фалшифицирано в древните времена, когато признали вярата и я отделили от любовта. Фалшификаторите на учението или отделящите вярата от любовта, или признаващите само вярата, били наречени Каин, и това тяхно действие било неправилно.

338. Стих 1. И Адам позна жена си Ева; и тя зачена и роди Каина; и каза: С помощта на Господа придобих човек (Virum). С Адам и с Ева, неговата съпруга, се означава, както е известно, Древната Църква, нейното първородно дете е Вярата, тук наречена Каин. Думите: и каза: С помощта на Господа придобих човек, означават, че вярата у тези, които се наричали Каин, била призната като сама по себе си съществуваща.

 339. Бе показано достатъчно в предишните три глави, че Древната Църква се означавала с човека и с неговата съпруга, и в това няма съмнение; и поради това, явно е, че нейното зачатие и раждане би трябвало да означават нещо друго. Обичайно било за Древните да дават имена и с тях да означават нещата и по този начин да установяват генеалогията; същото е и с явленията на Църквата: едно бива заченато, друго родено, както става в поколенията; затова е общоприето в Словото делата на Църквата да се наричат зачатие, раждане, род, внуци, рожби, синове, дъщери, юноши и т. н. Пророческите книги са препълнени с тези наименования.

340. Думите: и каза: С помощта на Господа придобих човек означават, че вярата у наречените Каин била известна като съществуваща отделно, сама по себе си. Това е явно от казаното в началото на тази глава. Те не знаели по-рано, така да се каже, какво е вярата, защото притежавали усет за всичко, което е от вярата, но, започвайки да превръщат вярата в отделно учение, те отделили нещата и съставили доктрина, наричайки я: с помощта на Господа придобит човек и сякаш откривайки нещо ново, следователно, научно, оформено и начертано в сърцето. В древността давали име на всеки нов човек според това, което съдържали в себе си имената; например, Исмаил означава: Господ чу скръбта ми (Битие 16:11), Рувим
Господ погледна на неволята ми (Битие 29:32), Симеон - Господ чу, че не съм любима (Битие 29:33) и Юда - тоя път ще възхваля Господа (Битие 29:35). Олтарът, издигнат от Мойсей бил наречен: Господ мое знаме (Изход 17:15). Тук самата доктрина на вярата е наречена: с помощта на Господа придобих човек или Каин.

341. Стих 2. Роди още и брата му Авела. Авел пасеше стадо, а Каин беше земеделец. Втората рожба на Църквата е Милосърдието, означено с брата Авел; пасящият стадото е изпълняващият доброто на Милосърдието; земеделецът представлява този, който е без милосърдие, после вярата, отделена от любовта, която е нищо.

342. Втората рожба на Църквата е милосърдието; това следва от факта, че зачатието и раждането на Църквата не са нещо друго, но вярата и милосърдието; така вярата и милосърдието се означавали с първите деца, които Лия родила на Яков: вярата - с Рувим, вярата в действие - със Симеон и милосърдието - с Левий (Битие 29:32 34). Затова коляното на Левий получило свещенство и представлявало пастир на стадото. Милосърдието е наречено брата Авел, защото е втората рожба на Църквата.

343. Всеки знае, че Пастирят на стадото е практикуващият доброто на милосърдието, защото този израз се среща често в Писанието на Стария и Новия Завет. Който насочва и поучава, е наречен Пастир; насочваните и поучаваните са наречени стадо. Този, който не насочва към доброто на милосърдието и не поучава на него, не е истински Пастир: и който, макар и поучен на това добро, не се насочва към него, не е стадо. Излишно е дори да се потвърждава чрез Словото, че Пастирят и стадото имат такова значение. но все пак ще дам следните доводи - в Исайя: „И Господ ще даде дъжд за семето ти, с което ще посееш нивата си и хляб от земната производителност, който ще бъде хранителен и изобилен, и в онова време добитъкът ти ще пасе в широки паши" (30:23). Хлябът от земната производителност представлява милосърдието. Пак в същия Пророк: „Господ ще пасе стадото Си като овчар, ще събере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си, и ще води полека доещите" (40:11). В Давид: „Послушай, Пастирю Израилев, който водиш като стадо Йосифа; Ти, който обитаваш между херувимите, възсияй" (Пс. 80:2). В Еремия: „Красивата и изнежена жена, Сионовата дъщеря ще изтребя. Овчарите и стадата им ще дойдат при нея, ще разпъват шатрите си против нея от всяка страна, ще пасат всеки на мястото си" (6:2,3). В Езекиил: „Така казва Господ Иеова: Ще ги умножа с човеци като стадо; като стадото за жертва, като стадото, което пълни Ерусалим във време на опреде-
лените празници; така човешки стада ще пълнят запустелите градове" (36:37,38). В Исайя: „Всичките кидарски стада ще се съберат при тебе; наваиотските овни ще служат за тебе" (60:7). Насочващите стадото към доброто на милосърдието са събиращите стадото и, обратно, не насочващите стадото към доброто на милосърдието, са разпръсващите стадото; защото всяко събрание, всяко съединение произхожда от милосърдието и всяко разединение, от липсата на милосърдие.

344. За какво е вярата, за какво са науката, познанието и учението на вярата, ако човек не следва правилата, на които тя поучава? Нейната главна заповед е милосърдието. Това е единствената цел, към която тя се насочва; ако не я постигне, какво е науката или доктрината, ако не празно нещо?

345. Да обработва земята - това е да бъде лишен от милосърдието вследствие на отделянето на вярата от любовта - празна вяра. Това става ясно от казаното по-нататък, че Господ не обърнал внимание на даровете на Каин и че Каин убил своя брат, т. е. унищожил милосърдието, представено като Авел. За хората, имащи за цел плътското и земното, се казва, че обработват земята, както се вижда в стих 19 и 23 в глава III, където е казано, че човекът бил изпъден от Едемската градина да обработва земята.

346. Стих 3. И след време Каин принесе от земните плодове принос на Господа. След време означава прогресът на времето; земните плодове - делата на вярата без милосърдие; принос на Господа - култа, изхождащ от това.

347. В своето начало и в простотата си доктрината, наречена Каин, не била така безплодна, както впоследствие; това е очевидно от наименованието, дадено й при нейното зараждане: с помощта на Господа придобит човек; по този начин в своето начало вярата не била отделена от любовта, както е и с всяка доктрина на истинната вяра.

348. Земните плодове изобразяват делата на вярата без милосърдие, което следните примери ясно показват: В действителност, делата на вярата без милосърдие са дела на празната вяра, мъртви в себе си, защото се вършат от външния човек. Така в Еремия за тях се казва: „Защо успява пътят на нечестивите? Насадил си ги и те даже се закорениха; растат, даже и принасят плод; Ти си близо в устата им, а далеч от сърцата им; докога ще жалее страната и ще съхне тревата на цялата земя? (12:1,2,4). Близо в устата, а далеч от сърцата - това е за живеещите във вярата, отделена от милосърдието, и заради тях се казва, че жалее страната. Те са наречени също плод на делата в същия пророк: „Сърцето е измамливо повече от всичко и привежда в отчаяние този, който знае това. Аз, Господ, изпитвам сърцето и опитвам вътрешностите, за да въздам всекиму според постъпките му и според плода на делата му" (17:9.10). В Михей: „земята ще запустее по причина на жителите си, поради плода на делата им" (7:13). Този плод е нищожен или мъртво дело, и загива както и корена, което е видно в Амос: „Аз изтребих пред тях аморееца, чиято височина бе като височината на кедрите; и който бе як като дъбовете; при все това, съсипах плода му изотгоре и корените му изотдолу" (2:9). И в Давид: „Ще изтребиш плода им от земята и потомството им измежду човешките чада" (Пс. 21:10). Напротив, делата на милосърдието са живи, за тях се казва, че пускат корени долу и принасят плод горе, както в Исайя: „И оцелялото от Юдиния дом, което е останало, пак ще пуска корени долу и ще дава плод горе" (37:31). Дава плод горе е свойство на милосърдието; този плод е наречен в същия пророк плод изряден: „В същия ден издънката Господня ще бъде красива и славна, и плодът на земята, изряден и приличен за избавените измежду Израиля" (4:2). Той също е плод на спасение, както е казано пак в Исайя: „Роси, небе, отгоре и нека излеят облаците правда, нека се отвори земята, за да се роди спасение, и за да изникне същевременно правда; Аз Господ създадох това" (45:8).

349. Приносът означава култ, което е видно в пър-
вообразите на Юдейската Църква, в която всички Жертви, както първите произведения на земята и всичките й плодове, така и приношенията на първородните животни, са наречени дарове; в тях се състоял култът и тъй като всички тези дарове представлявали небесни дарове и се отнасяли до Господа, те били истинен култ. Защото какво означават символите без своя първообраз и какво означава външното без вътрешното, ако не някакъв безжизнен идол? Външното извлича своя живот от вътрешното и вътрешното - от Господа. От това следва, че всички дарове на прототипната Църква означавали култ Господен. Ще говоря впоследствие за всеки от тях по Божественото Милосърдие на Господа. От казаното на различни места в Пророците може да се каже, че въобще приношенията означават култ, както в Малахия: „Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто; и те ще принасят Господу приноси с правда. Тогава приносът на Юда и на Ерусалим ще бъде угоден Господу, както в древните дни" (3:2-4). Приносът с правда, който ще принесат левийците или почитащите светинята - това е вътрешното; древните дни - това е Древната Църква. В Езекиил: „Защото на Моя свят хълм, на Израилевия висок хълм, казва Господ Иеова, там целият Израилев дом, всичките в страната, ще ми служат; там ще ги приема и там ще поискам приносите ви и първаците на даровете ви, както и всичките ви свети неща" (20:40). Приношенията и първаците на даровете в освещаванията, са делата на милосърдието, осветени от Господ. В Софоний: „Изотвъд етиопските реки поклонниците Ми, разсеяните Ми люде, ще ми донесат принос" (3:10). Етиопия е взета като притежаващия небесните същности на Любовта, Милосърдието и Добрите дела.

350. Стих 4. Тъй също и Авел принесе от първородните на стадото си и от тлъстината му. И Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му. Тук. както и по-рано, Авел означава милосърдие; първородните на стадото означават светините, принадлежащи на Господа и тлъстината - самата небесност, принадлежаща също на Господа. Думите: и Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му показват, че милосърдието и култът, произлизащ от него, са угодни на Господа.

351. Милосърдието означава любов към ближния и състрадание, защото любещият ближния си както себе си, го съжалява ако страда, както би съжалил самия себе си.

352. От това, че Първородните в първообразната Църква били всички посветени, тъй като се с насяли към Господ, който е Сам Първороден, е явно, че Първородните на стадото означават това, което принадлежи на самия Господ. Любовта е Първородство, също като изхождащата от нея вяра; всяка любов принадлежи на Господа и няма любов, дори и найслабата, която да принадлежи на човека, за това Сам Господ е Първороден. Това било представено в Древните Църкви с първородните на човека и добитъка, които се посвещавали на Иеова (Изход 13:2,12,15), а тъй като Левий, представляващ във вътрешен смисъл любовта, се родил след Рувим и Симеон, които пък представляват вярата, то неговото Коляно било прието, вместо първородните и приело свещеничеството (Числа 4:40-46: 8:14-20). В Давид е казано, че Господ е Първородният относно Човешката Същност: „Той ще извика към Мене; Отец ми си, Бог мой и спасителната ми канара. При това Аз ще го поставя в положение на първороден, по-горе от земните царе" (Пс. 89:27,28). И в Йоан: „Исуса Христа, първородният от мъртвите и началникът на земните царе" (Откр. 1:5). Следва да отбележим, че Първородните на култа означавали Господа, а Първородните на Църквата - вярата.

353. Тлъстината обозначава самото небесно, принадлежащо на Господ. Небесното е всичко, което е любов; вярата също е небесна, ако е от любовта, милосърдието е небесно, всяко добро от милосърдието е небесно. Всичко това се изобразявало чрез жертвопринасянията на Тлъстина и даже различно: булото на дроба, двата бъбрека с тлъстината около тях, тлъста опашка, тлъстината на червата; всички тези тлъстини били посвещавани и изгаряни на олтаря (Изход 29:13,22; Левит 3:3,4,14; 4:8,9,19,26,31,35; 8:16,26). Затова те са наречени „храна, пожертвана чрез огън за благоухание" (Левит 3:14,16); също заради това било забранено на еврейския народ да яде нито тлъстината, нито кръвта, което е закон от древността за поколенията (Левит 3:17; 7:23,25). Причината за тази забрана е, че Църквата не признавала вътрешното и още по-малко небесното начало. В Пророците е видно, че тлъстината означава небесното и доброто на милосърдието; така в Исайя: „Защо иждивявате пари за онова, което не е хляб и трудът си за това, което не насища? Послушайте Ме с внимание и ще ядете благо, и душата ви ще се наслаждава с тлъстината" (55:2). В Еремия: „Ще изпълня с тлъстина душата на свещениците и народът ми ще бъде наситен с моето добро"; тук е ясно, че трябва да се разбира вместо тлъстината духовно-небесното. В Давид: ,,Ще се напоят от тлъстината на дома Ти. И от реката на Твоите сладости ще им дадеш да пият. Защото у Тебе е изворът на живота, в твоята светлина ще видим светлина" (Пс. 36:9,10). Тук тлъстината и изворът на живота са небесното, принадлежащо на любовта; реката на сладостите и светлината - духовното, принадлежащо на вярата, изхождаща от любовта. Пак там: „Като от тлъстина и мас ще се насити душата ми; и с радостни устни ще Те славословят устата ми" (Пс. 63:6). Тук тлъстината отново е небесното и устните, които славословят - духовното; очевидно става дума за небесното, понеже е казано, че душата ще се насити. Затова първите произведения на земята са наречени тлъстина (Числа 18:12). Тъй като родовете и видовете на небесното са безкрайно много, те общо са описани в химна, който пеел Мойсей пред народа: „И кърми го с краве масло и с овче мляко. С тлъстина от агнета и от овни васански и от козли, с тлъстина от пшеница; и ти пи вино - кръв гроздова" (Втор. 32:14). Може ли някой да узнае какво означава това, освен чрез вътрешния смисъл? Без вътрешния смисъл това биха били само думи и нищо повече, докато всъщност всяка една от тях означава различните видове и родове на небесното.

354. Думите: И Господ погледна благосклонно на Авела и на приноса му означават, че милосърдието и произхождащият от него култ били угодни Богу, порано бяха разяснени както относно Авел, така и относно култа.

355. Стих 5. А на Каина и на приноса му не погледна така. Затова Каин се огорчи твърде много и лицето му се помрачи. Каин означава, както бе казано, вярата или учението, отделени от любовта. Приносът му, на който Господ не погледнал благосклонно, означава че култът не бил приет; гневът, възбуден в Каин и неговото помрачено лице - че неговите вътрешни начала се изменили; гневът значи, че милосърдието се отделило, а лицето показва вътрешното начало, което се помрачило, защото се изменило.

356. По-рано бе показано, че Каин означава вярата, отделена от любовта, или доктрината, в която вярата може да бъде отделна, а приносът, на който не е погледнато благосклонно, показва, че култът не бил приет.

357. Огорчението на Каин означава, че Каин е изгубил милосърдието, затова вследствие на това покъсно е казано, че той убил брат си Авела, представляващ сам по себе си Милосърдието. Огорчението е общият ефект и следствие на всичко, което иде въпреки любовта, от егоизма и неговите страсти. Това съвсем очевидно се проявява в света на лошите духове, тъй като там има всеобщ гняв против Господа, никакво милосърдие и където живеят в ненавист. Всичко, което не е снизходително към себелюбието и светската любов, възбужда неудоволствие и се явява гняв. В Словото често се говори за гнева, за раздразнението, както и за яростта на Иеова, но тези страсти са присъщи на човека и се отнасят към Иеова по повод, порано показан. Така в Давид: „Как изля върху тях пламенният Си гняв, негодуване, ярост и неволя, нашествие на ангелите на злощастието; изравни път за гнева Си, не пощади от смърт душата ми" (Пс. 78:49,50). Иеова не се гневи на когото и да било, но сами хората се предават на гнева; не той изпраща лошите ангели, както е казано тук, но сам човекът се свързва с тях, затова е добавено, че той изравни път за гнева и не пощади душата от смърт. Така в Исайя: „При Него ще дойдат човеците, а всички, които се разгневиха на Него ще се засрамят" (45:24). От това е очевидно, че гневът означава злото или, което е същото, отдалечаването от милосърдието.

358. Помрачаването на лицето означава, че вътрешното се е изменило. Лицето при древните означавало вътрешното начало, защото през лицето проблясвало вътрешното. Хората били такива в древните времена, че лицата им напълно отговаряли на вътрешното, така че всеки можел да види по лицето на другия какъв е неговият дух или разум. Считало се за много странно да показваш на лицето си нещо, различно от това, което мислиш; прикритостта и хитростта тогава будели отвращение; затова лицето означава вътрешното. Когато благост сияела на лицето, казвало се, че то е вдигнато, а при обратното - че е помрачено. Така, говорейки за Господа, е казано, че Той издига лицето Си над човека, например в Благословението (Числа 6:26 и Пс. 4:7) означаващо, че Господ дарява на човека милосърдие. В Еремия се вижда, какво трябва да се разбира под помрачено лице: „Аз няма да направя да ви нападне гневът Ми. защото съм милостив, казва Господ" (3:12). Лицето на Господ е Милосърдието; ако той издигне лицето Си над някого, то е, защото той му дава любов към ближния по Милосърдие. Обратното на това става, когато сведе лице, т. е. когато се помрачава лицето на човека.

359. Стих 6. И Господ рече на Каина: Защо си се разсърдил? и защо е помрачено лицето ти? И Господ рече на Каина означава, че съвестта в него е заговорила; гневът отново посочва, че милосърдието е отделено и вътрешното се е изменило.

360. Не са нужни потвърждения за това, че думите: И Господ рече на Каина, означават, че съвестта е заговорила; подобен израз бе пояснен по-рано.

361. Стих 7. Ако правиш добро, не ще ли бъде прието? Но ако не правиш добро, грехът лежи на вратата и към тебе се стреми; но ти трябва да го владееш. Думите: ако правиш добро, не ще ли бъде прието? означават: ако желаеш доброто, милосърдието е при тебе; ако не правиш добро, грехът лежи на вратата, значи, че ако не желаеш доброто, няма милосърдие, а зло. Към тебе се стреми, но ти трябва да го владееш означава, че милосърдието желае да бъде при теб, но не може, защото ти искаш да властваш над него.

362. Тук е описано учението на вярата, наречено Каин, как то, отделяйки вярата от любовта, я отделя също от милосърдието, което е рожба на любовта. Навсякъде, където има някаква църква, съществуват и ереси по тази причина, че когато мислите се спират върху един въпрос от вярата, те го правят главен; защото такава е мисълта на човека, че ако той обръща внимание на даден пункт, поставя го пред всеки друг, особено ако под действие на въображението претендира и че му е откривател; при възбуждане на любовта към себе си и към света, няма нищо, което не би му изглеждало съгласно с неговата идея и потвърждаващо я; така че той е готов даже да се закълне в нейната истинност, докато впрочем тя е лъжлива. Такъв е пътят на тези, които се наричали Каин, които направили вярата главна и я поставили по-високо от любовта, и тъй като те следователно живели без любов, то и били приведени в споменатото състояние на себелюбие и произтичащите от него фантазии.

363. От обяснението, включено в този стих, е видно, какво било учението на вярата, наречено Каин. Продължението на този стих показва, че милосърдието желаело да се присъедини към вярата, но така, че да господства то, а не вярата. Вследствие на това в началото е казано: ако правиш добро, не ще ли бъде прието? което означава: ако желаеш доброто, то милосърдието може да се присъедини; да постъпваш добре във вътрешен смисъл значи да желаеш добре, защото добрите постъпки произлизат от добрите желания; в древността действието и волята съставлявали едно: волята била видима, защото нямало симулации и това е явно от казаното по-горе по повод на лицето, че да повдигнеш лицето - това е да бъдеш милосърден, а да го сведеш - обратното.

364. Казано е: към тебе се стреми, но ти трябва да го владееш, което означава, че милосърдието желае да бъде във вярата, но не може, защото вярата иска да господства над него; това не е правилно. Докато вярата желае да господства, няма вяра, но когато господства милосърдието, то вяра има, защото милосърдието е главният пункт на вярата.

365. Милосърдието може да бъде уподобено на
огъня, който е същественото в топлината и светлината, защото от него изхождат и топлината и светлината; отделената вяра може да бъде уподобена на светлината, която, лишена от топлината, все си е светлина, но светлина зимна, под която всичко замръзва и замира.

366. Стих 8. А Каин каза това на брата си Авела. И когато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби. Думите: Каин каза на брата си Авела показват забавянето на времето. Каин, както бе казано, означава вярата, отделена от любовта, а Авел - милосърдието, което е брат на вярата, затова тук той е наречен два пъти брат; полето означава доктрината. Изразът: Каин стана против брата си Авела и го уби означава, че отделената вяра погасила милосърдието.

367. Безполезно е да се потвърждават тези значения с подобни изречения в Словото; ще приведа само следните, за да покажа, че Милосърдието е брат на вярата и че полето означава всичко, касаещо доктрината. Тяхното братство е представено също в лицето на Исав и Яков, между които имало спор за първородството и изхождащото от него господство. То било представено също и чрез Фарес и Зара, синовете на Тамара и Юда (Битие 38:28-30) където отново става дума за първородството; също и чрез Ефрем и Манасий (Битие 48:13.14); и там въпросът е за първородството и следващото от него господство. По такъв начин било пред-
ставено то чрез другите, защото вярата и любовта са две чада на Църквата. Вярата е наречена човек (vir) както и Каин в първи стих на тази глава, а милосърдието - Брат, както е видно в Исайя (19:2), в Еремия (13:14) и на други места. Съюзът на вярата и милосърдието е наречен Братски съюз в Амос (1:9). Означеното с Каин и Авел по подобен начин е представено от Яков и Исав, което се вижда в Осия: „И ще накаже Якова според постъпките му, според делата му ще му въздаде. В утробата той хвана петата на брата си" (12:3,4). Но от пророческите предсказания на Исаак, неговия баща, става ясно, че Исав, или милосърдието, представено от него, ще свърши с това, че ще господства: „С ножа си ще живееш, а на брата си ще слугуваш; но когато въстанеш, ще строшиш ярема му от врата си" (Битие 27:40). Църквата на езичниците или новата Църква, е представена от Исав, а Юдейската Църква - от Яков; затова е и казано: толкова много пъти да признаваме езичници за братя.
Даже вследствие на милосърдието в Църквата на езичниците или в първобитната Църква, всички се наричали братя. Господ нарича братя всички слушащи и изпълняващи Словото (Лука 8:21). Слушащите са тези, които вярват, изпълняващите - тези, които имат милосърдие в себе си; напротив, тези, които слушат и казват, че вярват, но не изпълняват, изобщо нямат милосърдие и не са братя, затова Той ги приравнява с безумните (Матея 7:24,26).

368. От Словото се вижда, че полето означава доктрина и следователно, всичко, касаещо вярата и милосърдието. В Еремия: „О, планино Моя в полето, ще предам на разграбване имота ти и всичките ти съкровища" (17:3). Тук полето е прието за доктрината, а имотът и всичките съкровища - за духовните богатства на вярата или за присъщото на учението на вярата. Пак там: „Ще престане ли ливанският сняг от скалата на полето? Ще пресъхнат ли хладните води, които идат от далеч? (18:14). За Сион се казва, че ще бъде изоран като нива при отсъствие на учението на вярата (Еремия 26:18; Михей 3:12). В Езекиил: „Взе и от семето на земята, та го пося на плодородна почва" (17:5). Става дума за Църквата и за нейната вяра, защото доктрината е наречена плодородна почва. Пак там: „И всичките дървета на полето ще познаят, че Аз Господ сниших високото дърво, възвисих ниското дърво" (17:24). В Поил: „Запустя полето, жалее земята, защото се изгуби житото, изсъхна новото вино, дървеното масло е слабо; посрамете се, земеделци, защото жътвата на нивата се изгуби, дори всичките полски дървета изсъхнаха" (1:10-12). Полето е доктрината, полските дървета - познанията, а земеделците - култивиращите ги. В Давид: „Нека се развеселят полетата и всичко, което е на тях; тогава ще пеят от радост всичките дървета и гората" (Пс. 96:12). Полето не може да се развесели, нито дърветата да пеят, следователно, тук отново става дума за познанията на вярата, които са в човека. В Еремия: „Докога ще жалее земята и ще съхне тревата на цялата земя?" (12:4). Тук става дума за това, което се опустошава в човека. Така също в Исайя: „Планините и хълмовете ще запеят пред вас радостно, и всичките полски дървета ще изпляскат с ръце" (55:12). Господ, говорейки за завършека на века, също нарича поле учението на вярата (Матея 24:40 и Лука 17:36). Там под поле се разбира както лъжливото, така и истинното учение на вярата; понеже Полето е доктрината, всеки, който приеме семето на вярата, се нарича Поле, както и Човек, Църква и Мир.

369. Оттук следва значението на тези думи: и ко-
гато бяха на полето, Каин стана против брата си Авела и го уби, т. е. тъй като вярата и милосърдието били равнозначни и приети реално според Доктрината на вярата, то вярата, отделена от любовта, могла само да презира милосърдието и следователно, да го угаси. Същото е и обикновено с говорещите, че вярата спасява сама, дори без всякакви добри дела; по този начин, със самото това предположение, те гасят милосърдието, макар да съзнават и признават гласно, че вярата не е спасителна, ако няма любов.

370. Стих 9. И Господ рече на Каина: Где е брат ти Авел? А той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си? Думите: и Господ рече на Каина посочват вътрешния глас, който напомня на Каин за милосърдието или за Авел, неговия брат. Думите: и той рече: Не зная; пазач ли съм аз на брата си? означават презрението му към милосърдието, на което не искал да служи и така той отхвърлил всичко, което било от милосърдието. Такава станала доктрината.

371. Изразът - Господ рече - обозначавал в Древните интуицията, защото знаели, че Господ им дава способността да провиждат. Това провиждане можело да съществува само докато любовта е главна; когато Любовта към Господ и следователно, към ближния отслабнела, то загивала и проницателността и от нея оставало само според степента на любовта. Този способ на провиждане бил присъщ на Древната Църква, но след като вярата се отделила от Любовта, както станало с хората след потопа, а милосърдието се внушавало от вярата, тогава съвестта заменила интуицията. Съвестта също поучава, но по друг начин. Впоследствие ще говоря за това по Божественото Милосърдие на Господа. Когато съвестта поучава, в Словото се казва, че говори Господ, защото съвестта се образува от откровенията и познанията, извлечени от Словото и когато Словото известява или поучава, то Господ говори това. Затова обичайно е дори днес да се изразяват, че говори Господ, когато става дума за съвестта и вярата.

372. Да бъдеш пазач - значи да служиш като вратар или страж в Юдейската Църква. Казано е, че вярата е страж на милосърдието, защото тя трябва да му служи; но по принцип тази доктрина на вярата властвала, както е видно в стих 7.

373. Стих 10. И рече Бог: Какво си сторил? Гласът на братовата ти кръв вика към Мене от земята. Гласът на кръвта (Sanguinum) на твоя брат означава насилието, извършено над милосърдието; кръвта, която вика - означава виновността, а земята (humus) - означават схизмата или ереста.

374. Гласът на кръвта означава насилието, извършено над милосърдието и това е явно от много места в Словото, където Гласът се приема за осъждане, а кръвта за всеки грях, особено за ненавистта; защото ненавиждащият своя брат го убива в сърцето си; и така поучава Господ: „Чули сте, че е било казано на старовременните: „Не убивай"; и който убие, излага се на съд; а пък Аз ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си, излага се на съд; и който рече на брат си Рака, ще бъде предаден на съвета, а който му рече: Бунтовни безумецо, излага се на огнения пъкъл" (Матея 5:21,22). Това са степените на гнева. Ненавистта е противоположна на любовта и тя убива, ако не с ръка, то вътрешно по различни начини. Само външните пречки възпират ръката да действа, но всяка ненавист е кръв, както в Еремия: „Как украсяваш пътя си, за да търсиш любов! Също и по полите ти се намери кръвта на души - невинни сиромаси" (2:33,34). И понеже ненавистта е кръв, всяко нещастие е кръв, тъй като ненавистта е източник на всички нещастия, както в Осия: „Те се отдават на клетвопрестъпване, на
лъжа и убийство, кражба и блуд, и кръвта допря кръв, затова земята ще бъде в скръб и обитаващите я - в голяма мъка". В Езекиил: „А ти, сине човешки, ще се застъпиш ли, ще се застъпиш ли за кръвопроливния град? Тогава направи го да познае всичките си мерзости. О, граде, който проливаш кръв всред себе си, ти стана виновен за кръвта, която си пролял" (22:2,3,4,6,9). Тук се говори за коравосърдечието. Пак там: „Защото земята е пълна с кървави престъпления и градът е пълен с насилие" (7:23). И в Еремия: „А това стана поради греховете на пророците му и поради беззаконията на свещениците му, които проливаха кръвта на праведните всред него. Те се скитаха като
слепи по улиците, оскверниха се с кръв" (Плач. 4:13,14). В Исайя: „Когато Господ измие нечистотата на сионовите дъщери и очисти кръвта на Ерусалим отсред него, чрез дух на съдба и чрез дух на изгоряване" (4:4). Пак там: „Защото ръцете ви са осквернени от кръв и пръстите ви от беззаконие" (59:3). В Езекиил: „И когато минах край тебе и те видях, че се валяше в кръвта си, рекох ти като беше в кръвта си: Да си жива" (16:22). Говори се за мерзостите Ерусалимски, наречени кръв. Коравосърдечието и ненавистта на поеледните времена също са изразени с кръвта в Откровението (16:34). В текста кръвта е употребена в множествено число, защото всички нечестия и мерзости водят началото си от ненавистта, тъй както всичко добро и свято - от любовта. Затова ненавиждащият своя ближен, ако може, би го убил по всички способи и в това е насилието. Ето какво предимно е означено тук с гласа на кръвта (voxsanguinum)

375. Изразите в Словото: глас, който вика, глас на вопъл, са тържествена формула, приложена към всичко, което вдига някакъв шум, вълнение, към нещастно или пък към щастливо събитие, както в Изход 32:17,18, Софоний 1:9,10. Исайя 45:19, Еремия 48:3. Тук е също осъждане.

376. Очевидно е, че гласът който вика означава виновност, защото извършващите насилие са виновни, така четем в Давид: „Злощастието ще затрие грешния: и ония, които мразят праведния, ще бъдат осъдени" (Пс. 34:22). В Езекиил: „О, граде, ти стана виновен за кръвта, която си пролял" (22:4).

377. Земята (humus) тук е схизмата или ереста, вследствие на това, че Полето означава Доктрината; затова земята, в която се намира полето, е схизмата. Самият човек е земята, също и полето, защото в него са посяти семената; според приетите семена човек е добър и правдив в доброто и истината; и човек е лош и измамник в злото и лъжата. Този, който поддържа известна доктрина, бива назоваван в зависимост от нея; същото е и с тези, които са в схизмата и ереста. Земята (humus) е приета тук за схизмата или ереста, които са в човека.

378. Стих 11. И сега проклет си от земята, която отвори устата си да приеме кръвта (Sanguines) на брата ти от твоята ръка. Думите: проклет си от земята, означават, че чрез ереста той станал противоположност на онова, което е бил; отвори устата си - т. е. чрез която той поучавал, да приеме кръвта на брата ти от твоята ръка - оказвайки насилие над милосърдието, което той угасил.

379. Тези значения са следствия на казаното погоре; стана ясно, че да бъдеш проклет значи да си отделен от небесното; защото нечестията и мерзостите, или ненавистта са това, което отделя човека, заставяйки го да гледа надолу към плътското и земното, следователно, към адското; това става когато милосърдието е изгонено и погасено; защото тогава е скъсана връзката между Господ и човека; тази връзка съществува само в благостта, любовта и милосърдието; тя не е във вярата без милосърдие, понеже вярата е нищо, тя е чиста наука, подобна на науката на дявола, която хитро мами честните хора и се преструва на ангел пред света, както имат обичай да постъпват найбезнравствените проповедници и то с усърдие подражавайки благочестието, макар нищо да не е така далеко от сърцата им, както това, което проповядват гласно. Може ли някой здравомислещ да бъде убеден, че само вярата или една извлечена от нея мисъл, могат да окажат действие, когато всеки от собствен опит знае, че не може да се уважават думите или одобрението на някого, каквито и да са те, ако не изразяват воля илй намерение. С тази воля и намерение се при-
добива разположението на другия и се образува връзка между двамата. Желанието - ето самият човек; да мислиш и да изразяваш това, което не желаеш - това не е човекът; човек извлича своята природа, своя характер, от желанието, защото то се запаметява за дълго. Ако човек наистина мисли добре, то същността на вярата или милосърдието се намират в неговата мисъл, понеже в нея има желание за добро; но ако той казва, че мисли добре, а живее лошо, то желанието му не може да бъде нещо друго, освен желание за зло; ето защо неговата вяра е нищо.

380. Стих 12. Когато работиш зеямта, тя няма вече да ти дава силата си; бежанец и скитник ще бъдеш на земята. Да работиш земята означава да се отдадеш на тази схизма или ерес; няма да ти дава силата си - значи да бъде безплодна; бежанец и скитник на земята - това е да не знаеш кое е истина и кое добро.

381. От представеното значение на земята излиза, че да работиш земята означава да се предадеш на схизмата или ереста; затова и от самите думи е видно, че тя няма вече да ти дава силата си - това е да бъде безплодна; явно е още и от това, че изповядващите вярата без милосърдие всъщност не изповядват никаква вяра, както бе казано.

382. Бежанец и скитник на земята означава да не знаеш кое е истина и кое - добро; това се вижда от значението на думите скитам и бягам в Словото, така в Еремия: „Пророците и свещениците се скитаха като слепи по улиците, оскверниха се с кръв, тъй щото човеците не можеха да се допират до дрехите им" (Плач. 4:13,14). Тук Пророците са приети за поучаващите, а Свещениците - за живеещите според поученията; скитаха като слепи по улиците - това е да не знаят кое е истина и кое - добро. В Амос: „Дадох дъжд на един град, а на друг град не дадох дъжд; едно място се напои, а мястото, на което не валя дъжд, изсъхна. Така жителите на два-три града, като се скитаха, стекоха се в един град да пият вода, и не можаха да се наситят" (4:7,8). Напоеното място е учението на вярата с милосърдието, а мястото, на което не валя дъжд, е доктрината на вярата без милосърдие; скитаха се за да пият вода, значи да търсят кое е истината. В Осия: „Поразен биде Ефрем; коренът им изсъхна; плод няма да родят; Бог мой ще ги отхвърли защото не Го послушаха; и ще бъдат скитници между народите" (9:16,17). Ефрем се приема за разбирането на истината или вярата, защото той е първородният на Йосифа; изсъхналият корен - милосърдието, което не може да принесе плод; скитници между народите - значи да не знаят кое е истина и кое добро. В Еремия: „Станете, възлезте към Кидар, та погубете източните жители. Бягайте, отстранете се надалече, направете си дълбоки места за живеене, асорски жители" (49:28,30). Кидар и източните жители означават притежателите на небесни богатства или това, което се отнася към любовта, и когато те са опустошени, се казва: бягайте, отстранете се надалече, защото тогава те не правят никакво добро; говори се също за асорските жители, или за притежателите на духовни богатства, отнасящи се към вярата, че те ще живеят на дълбоки места. В Исайя: „Всичките ти първенци побягнаха заедно, вързани бидоха от стрелците; всички твои, които се намериха, надалеч бяха побягнали" (22:3). Говори се за долината на виденията или за фантазията, че вярата може да бъде дадена без милосърдие; оттук в стих 12 се казва, че изповядващият вярата без милосърдие е бежанец и скитник, т. е. че нищо не знае за истината и доброто.

383. Стих 13. А Каин рече на Господа: Наказа-
нието ми е толкова тежко, щото не мога да го понеса. Думите Каин рече на Господа означават известно признание, че той е в злото, признание на произведената вътрешна болка; толкова тежко, щото не мога да го понеса означава отчаянието му от това.

384. С това се установява, че все пак в Каин е останало известно добро, но от казаното за Ламех (Ст. 19, 23, 24) се вижда, че впоследствие всичкото добро
на милосърдието е било унищожено.

385. Стих 14. Ето, гониш ме днес от лицето на тая
земя; ще съм скрит от Твоето лице и ще бъда бежанец и скитник на земята; и тъй всеки, който ме намери, ще ме убие. Да бъдеш изгонен от лицето на земята е да бъдеш отлъчен от всяка истина на Църквата; скрит от Твоето лице - отлъчен от всяко добро на вярата на любовта; бежанец и скитник на земята - да не знаеш кое е истина и кое - добро; всеки, който ме намери, ще ме убие - т. е. че всяко зло и всички неправди ще го доведат до гибел.

386. Изгонен от лицето на земята или отлъчен от всяка истина на Църквата, което се вижда от значението на земята (humus), която в своя ИСТИНСКИ СМИСЪЛ означава Църквата ИЛИ членовете й и всичко, което тя изповядва, както бе казано по-рано. Атрибутът следва порядъка на подлежащия предмет, следователно, изповядващият нечистата вяра, схизмата и ереста, също се нарича humus. Изгонен от лицето на земята - значи да не се намираш повече в Истината на Църквата.

387. Скрит от Твоето лице - това е да бъдеш отлъчен от всяко добро на вярата на любовта, което посочва значението на Лицето Господне. Ликът на Иеова, както бе казано по-рано, това е милосърдието, от което произтича всяко добро на вярата на любовта. Следователно, доброто на вярата тук е означено като лице.

388. Бежанец и скитник на земята - както бе казано по-рано, е да не знаеш ни истината, ни доброто. 389. Оттук думите който ме намери, ще ме убие, означават, че той ще бъде доведен до гибел от злото и неправдите, защото ето какво става: когато човек се отдели от милосърдието, той се отделя от Господа; само благостта, милосърдието и любовта към ближния свързват човека с Господа; без милосърдието има разединение, а при разединението той е оставен сам на себе си или на своя егоизъм; тогава всичко, което той мисли, е лъжа и всичко, което желае - зло. Ето кое убива човека или отнема всичко онова в него, което
съставлява живота.

390. Мойсей посочва, че всеки, който е в неправ-
дата и в злото, е в постоянен страх да не бъде убит: „Ще запустя земята ви, ще запустя градовете ви, и на останалите от вас ще вложа страх в сърцето им в земите на неприятелите им; шум от поклатен лист ще ги погне и ще бягат като бягащи от нож; и ще падат, когато никой не ги гони. Ще падат един върху друг, като че ли пред нож, когато никой не ги гони" (Левит 26:35-37). В Исайя: „Коварните коварстваха; който бяга от гласа на страха, ще падне в ямата; и който възлиза отсред ямата, ще се улови в примката; беззаконието й ще натегне върху нея; и ще падне и няма вече да стане" (24:16-20). В Еремия: „Ето, казва Господ, Иеова на Силите, аз нанасям върху тебе страх от всички, които са около тебе; и вие ще бъдете изпъдени всеки къде му очи видят, без да има кой да прибере скитащите се" (49:5). В Исайя: „А рекохте: Не, но ще побегнем с коне; затова ще бягате; ще яздим на бързи животни; затова и ония, които ви гонят, ще бъдат бързи. Ще бягате, хиляда души от заплашването на едного, или от заплашването на петима" (30:16,17). Тук и на други места в Словото са описани тези, които са в злото и в лъжата с това, че те бягат и се боят да не бъдат убити; те се страхуват все повече, защото ни един от тях не е в безопасност; всички, които са в злото и в лъжата, ненавиждат ближния си, и оттук всеки желае да убива другите.

391. Тези, които са в злото и в лъжата, се боят от всички; това може да се провери добре по държането на лошите духове в другия живот. Отхвърлилите всяко милосърдие бягат и се скитат; на каквото и място да отидат, в каквото и общество да попаднат, там още с появата им провиждат техните качества, защото такава е проницателността в този свят, и не само ги прогонват, но и ги наказват сурово, дори биха ги убили, ако това бе възможно. Злите духове обичат да се наказват и измъчват един друг, в това се заключва най-голямото им удоволствие. Самото зло и самата лъжа са причина за това и всъщност, каквото всеки пожелае на другия, това се връща и към него самия; защото и злото, и лъжата носят в себе си възмездието на злото и лъжата и следователно, страх от наказание.

392. Стих 15. А Господ му каза: Затова, който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно. И Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, който го намери. Думите: който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно означават, че да се наруши отделената вяра, би било светотатство; и Господ определи белег за Каина - Господ обозначил тази вяра по особен начин, за да бъде тя съхранена.

393. Преди да се покаже вътрешния смисъл, необходимо е да се разбере, как стоят нещата относно вярата. Древната Църква, вследствие на своето състояние, не признавала друга вяра, освен идващата от Любовта, дотолкова, че даже не желаела да назове вярата, понеже всичко, което е от вярата, провиждала чрез Любовта, изхождаща от Господа. Такива са небесните Ангели, за които преди това говорих. Но тъй като било прозряно, че човешкият род не може да остане в това състояние, че хората ще отделят вярата от любовта към Господа и ще съставят отделно учение за вярата, било предварително подготвено отделянето на вярата, но така, че посредством вярата или нейните познания, те да придобият от Господа милосърдието, т. е. любовта към ближния, която не са-
мо би била неотлъчно с вярата, но би съставлявала и главната й същност. Тогава интуицията, съществувала в Древната Църква била заменена от Съвестта, която, придобита по пътя на вярата и съединена с милосърдието, би внушила не какво е истината, но какво е истинно по думите на Господ в Словото. Такива станали по-голяма част от Църквите след потопа, такава била първобитната Църква или първата Църква след пришествието на Господа; по това духовните Ангели се различават от небесните Ангели.

394. Тъй като падането на човешкия род във вечна смърт било предвидено и предотвратено, тук се казва, че никой не нападал Каина, с когото се означава отделената вяра, и че на него бил положен белег, т. е. че Господ отличил тази вяра с особен знак заради нейното съхраняване. Това са тайни, които Господ посочва в думите, произнесени за Съпружеството и Скопците: „Защото има скопци, които така са родени от утробата на майка си; има пък скопци, които са били скопени от човеци; а има и скопци, които сами себе си са скопили заради небесното царство. Който може да приеме това, нека приеме" (Матея 19:12). Скопци са наречени тези, които са в небесно съпружество; родените такива от утробата на майка си са тези, които са като Ангелите небесни; скопените от човеци са духовните Ангели; които сами себе си са скопили, са като Ангелските духове, които са такива не по милосърдие, но от послушание.

395. Който убие Каина, нему ще се отмъсти седмократно - тези думи означават, че нарушаването на отделената вяра е светотатство, вследствие на означаването на отделената вяра с Каин и на седмицата, посочваща нерушимостта й. Числото седем се считало за свято, както е известно, по причина на шестте дни на сътворението и на седмия ден, представляващ небесния човек, в който пребивават Мир, отдъхване, шабас. Оттук числото седем се среща така често в ритуалите на Юдейската Църква и навсякъде се приема за светиня; затова времето се разделяло на седем, както за големите периоди, така и за малките, и се наричали седмици, например както в Даниил: „знай, прочее, и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим, до княза Месия, ще бъдат седем седмици" (9:24,25). Седем години също така са наречени седмица от Лаван и Яков (Битие 29:27,28). Затова навсякъде, където се намира числото седем, то се приема за това, което е свято и нерушимо, както в Давид: „Седем пъти на ден ще Те хваля" (Пс. 119:164). В Исайя: „При това, светлината на луната ще бъде като светлината на слънцето, и светлината на слънцето ще бъде седмократна - като светлината на седем дни" (30:26). Тук Слънцето е Любовта, а Луната - вярата, изхождаща от любовта, която ще бъде като любовта. Времената на човешкото Възраждане се делят на шест до седмия, или небесния човек, така също се различават и времената на опустошението, докато не остане нищо небесно. Това било представено с няколкото пленявания на евреите и с последното Вавилонско пленяване, което продължило седем периода (soecula) или 70 години; даже понякога се казва, че земята дава отдих на своите шабас; това е представено чрез Навуходоносор в Даниил: „нека се измени човешкото му сърце и нека му се даде животинско сърце; и така нека минат над него седем времена" (4:16). В Йоан, където се говори за опустошението в последните времена: „И видях на небето друго знамение голямо и чудно: седем ангела, които държаха седем язви, които са последните" (Откр. 15:1,6,7), „ще тъпчат светия град четиридесет и два месеца" (Откр. 11:2) и „видях книга, написана отвътре и отвън, запечатана със седем печата" (Откр. 5:1). Седмицата означавала увеличаване и намаляване на наказанията, както в Мойсей: „и ако при всичко това не Ме послушате, тогава ще ви накажа седмократно повече за греховете ви" (Левит 26:18,20,24,28). В Давид: „И възвърни седмократно в пазухата на съседите ни" (Пс. 79:12). Следователно, тъй като било светотатство да се наруши вярата, понеже тя трябвало да послужи за полза, казано е, че който убие Каина, ще бъде наказан седмократно.

396. Думите Господ определи белег за Каина, за да не го убива никой, означават, че Господ отличил вярата така, че тя да бъде съхранена; това е следствие на значението на белега; да сложа белег на някого означава да го отлича; така в Езекиил: „И Господ му рече: Мини през града, през Ерусалим, и тури белег върху челата на мъжете, които въздишат и плачат поради всичките мерзости, които стават всред него" (9:4). Тук турям белег не означава слагане на знак или черта на техните чела, но действието на отличаването им измежду другите. Казано е също в Йоан: „но им заръча да повредят само такива човеци, които нямат Божия печат на челата си" (Откр. 9:4). Тук печатът също означава отличие. Отличието се слага на ръцете и на челата. В Юдейската Църква към ръката и челото се привързвала великата и главна заповед, както е казано в Мойсей: „Слушай, Израилю; Иеова нашият Бог е един Господ; и да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичката си сила. Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; да ги вързваш за знак на ръката си и да бъдат като надчелие между очите ти" (Втор. 6:4-6; 6:13,18). Това изображение означавало, че трябва да отличат Заповедта за любовта преимуществено пред другите заповеди, откъдето става ясно значението на знака на ръката и на челото. В Исайя: „И иде времето, когато ще събера всичките народи и езици; и те ще дойдат и ще видят славата Ми. И аз ще поставя знамение между тях" (66:18,19). А в Давид: „Обърни се към мене и смили се за мене; дай силата Си на слугата Си и избави сина на слугинята Си. Покажи ми знак на благоволението Си, за да го видят ония, които ме мразят и да се посрамят" (Пс. 86:16,17). Следователно, нека никой не си мисли, че някакъв знак е бил поставен на някого, наречен Каин, защото вътрешният смисъл на Словото съдържа в себе си нещо съвсем различно от това в буквалния смисъл.

397. Стих 16. Тогава излезе Каин от Господното присъствие и се засели в земята Нод, на изток от Едем. Да излезеш от Господното присъствие - това е да бъдеш отлъчен от доброто, идещо от вярата на Любовта. Да живееш в земята Нод - да бъдеш вън от истината и доброто; на изток от Едем - т. е. близо до интелекта, където преди е царила любов.

398. Бе видно в стих 14, че да се скриеш от лицето на Господа означава да бъдеш отлъчен от доброто, идещо от вярата на любовта. Да живееш в земята Нод - да бъдеш вън от истината и доброто; думата Нод означава скитане и бягство, т. е. от предишното обяснение - лишаване от истината и доброто На изток от Едем - значи близо до интелекта, където преди е царила любов или близо до рационалността, където преди е царило милосърдие; вследствие на казаното погоре за значението на на изток от Едем, ясно е, че изток означава Господ, а Едем - Любовта. В хората на Древната Църква, духът, когото съставяли волята и разумът, бил един, защото волята в него била всичко, така че разумът изхождал от нея; причината е в това, че не се правила разлика между любовта, принадле-
жаща на волята и вярата, принадлежаща на разума; защото любовта била всичко и вярата изхождала от нея; но след като вярата се отделила от любовта, както у т. нар. Каин, волята престанала да царува и понеже разумът или вярата зацарували в духа вместо волята и любовта, казва се, че той живял на изток от Едем; защото, очевидно, вярата е била отличена или й е бил наложен белег, за да бъде съхранена в полза на човешкия род.

399. Стих 17. И Каин позна жена си, която зачена и роди Еноха; и Каин съгради град и наименува града Енох, по името на сина си. Каин позна жена си, която зачена и роди Еноха, означава че тази схизма или ерес възпроизвела от себе си друга, наречена Енох. Съграденият град означава всичко доктринално, и следователно, еретическо. Тъй като схизмата или ереста била наречена Енох, то казано е, че той нарекъл града на името на сина си Енох.

400. Думите: Каин позна жена си, която зачена и роди Еноха, означават, че тази схизма или ерес, произвела от себе си друга, което е също както в първи стих, където се казва, че Адам и жена му произвели Каина. Зачатието и раждането, за които ще стане дума впоследствие, са подобно на това зачатие и раждане както на Църквата, така и на ереста, от които се образува генеалогията; защото има известно сходство: от една приета ерес могат да се родят много други.

401. Това, че всичко, заключено в нея доктринално и еретическо, е наречено Енох, в известно отношение е следствие на значението на това име, означаващо начало на обучение или въведение.

402. Съграденият град означава всичко доктринално и следователно еретическо, което е видно в Писанието; навсякъде, където се среща името на някой град, трябва да се разбира нещо от доктрината или ереста, а не градът; защото ангелите не знаят изобщо какъв е градът и как се казва той; те не могат да си представят градовете, споменати в Словото, защото идеите им са насочени към духовното и небесното и те провиждат само това, което градът означава; например под светия град, наречен също светия Ерусалим, те разбират Царството Господне в неговата универсалност или безразлично кое място, където пребъдва Царството на Господа; същото е и относно града или хълма Сион - той представлява небесността на вярата, както Ерусалим - духовността на вярата. Самото небесно и самото духовно също са описани като градове, дворци, домове, стени, основи на стени, предстения, порти, ключалки и като храм всред града, както в Езекиил 48:45 и в Откр. 21:15,27. То е наречено Светия град Ерусалим (Откр. 21:2,10 и Еремия 31:38); град Божи и свето място, гдето обитава Всевишният (Давид Пс. 46:5). В Езекиил Градът е наречен: Иеова е там (48:35). В Исайя за него се казва: „Чужденците ще съградят стените ти; ония, които са те угнетявали, ще дойдат наведени пред тебе. И всички, които са те презирали, ще се поклонят до стъпалата на нозете ти и ще те наричат град Господен,
Сион на Светия Израилев" (60:10,14). В Захарий: „Ерусалим ще се нарече град на Истината и хълм на Господа на Силите, светия хълм" (8:3). Тук градът на Истината или Ерусалим означава духовното начало на вярата. Тъй като небесното и духовното начало на вярата са представени като град, то и всички същности на доктрината са означени с градовете на Юдея и Израил; а когато те са означени под своите имена, то посочват някакъв специален пункт на доктрината, но кой точно - може да се узнае само по вътрешния смисъл. Тъй като градовете означават доктриналното, те означават също и еретическото, а назовани по името си, означават някакъв аспект на ереста. Сега, от следващите цитати може да се види че градът изобщо означава доктриналното или еретическото. В Исайя: „В оня ден ще има пет града в египетската земя, които ще говорят ханаански език и ще се кълнат в Господа на Силите; единият ще се нарича град Херес" (19:18). Говори се за науката на духовните и небесните същности по време на пришествието Господне. Пак там: „О, ти, пълен с викове, шумни граде, весели граде" (22:1,2). Става дума за долината на виденията и фантазиите. В Еремия: „Градовете на юг се затвориха и няма кой да ги отвори" (13:19). Говори се за тези, които са на юг, или в светлината на истината и я погасяват. Пак там: „Господ намисли да съсипе стена-
та на сионовата дъщеря; и направи да жалее предстението и стената; те изнемогнаха заедно. Портите й затънаха в земята; той сломи и строши ключалките й" (Плач. 2:8,9). Всеки може да види, че стената, предстението, портите и ключалките трябва да се разбират като някои пунктове на доктрината. Отново в Исайя: „В оня ден тая песен ще се изпее в Юдовата земя: Имаме укрепен град, спасение ще тури Бог за стени и подпорки. Отворете портите, за да влезе праведният народ, който пази истината" (26:1,2). Пак там: „Ще Те превъзнасям, ще пея хваления на името Ти; защото ти обърна град в грамада, укрепен град на развалина. Палатът на чужденците да не е град; той никога няма да се съгради. Затова силните люде ще те славят, градът на страшните народи ще се бои от Тебе" (25:1,2,3). Ясно е, че съвсем не става дума за някакъв град. В пророчеството на Валаам: „Едем ще бъде притежаван, един произлязъл от Якова ще завладее и ще погуби останалите от града" (Числа 24:19). Всеки може да види, че и тук градът не означава град. В Исайя: „Суетният град се събори; всяка къща се затвори, тъй щото да не влезе никой. Вик има по улиците за виното" (24:10,11). Градът на суетата е приет за несъществените неща в доктрината, улиците - принадлежността на града, а именно към лъжата или истината. В Йоан: „И седмият ангел изля чашата си, и великият град се раздели на три части, и градовете на народите паднаха" (Откр. 16:19). Всеки може да установи, че великият град, а също и градовете на народите, означават ереста. Йоан даже пояснява после, че великият град е жената, която той видял (Откр. 17 гл). Бе показано, че жената изобразява подобна ерес.

403. Вече се вижда, какво означава Град. Но тъй като всичко казано е изложено в историческа форма, то спиращите се само над буквалния смисъл не могат да си помислят друго, освен че Каин съградил град и го нарекъл Енох. Те даже по буквалния смисъл трябва да си мислят, че земята тогава е била населена, макар Каин да е първородният на Адам; на това навежда историческата последователност, но, както вече е казано, за Древните било обичайно да излагат всичко в историческа форма, с помощта на първообразите, което им доставяло най-голямо удоволствие и тогава всичко им се струвало надарено с живот.

404. Стих 18. И на Еноха се роди Ирод, а Ирод роди Мехуяил; Мехуяил роди Метусаил и Метусаил роди Ламеха. Всички тези имена посочват ересите, произлезли от първата, наречена Каин, а тъй като са от значение само имената на тези ереси, то е безполезно да се говори за тях; от произхода на имената може да се извлече нещо, например, да се узнае значението на Ирод в това, че името означава излизане от града, следователно от ереста, наречена Енох и др.

405. Стих 19. И Ламех си взе две жени; името на едната беше Ада, а името на другата Села. Ламех е шестият поред, започвайки с Каина, и означава опустошение или че вече няма никаква вяра. Двете съпруги означават произхода на Новата Църква. Ада е майката на небесните и духовните същности на тази Църква, а Села - майка на природните.

406. Че Ламех означава опустошение или отсъствие на всяка вяра, е установено в стихове 23 и 24, където се казва: убих мъж, задето ме нарани и юноша, задето ме смаза; тук под мъж се разбира вярата, а под юноша - милосърдието.

407. Ето какво изобщо става относно състоянието на Църквата: с течение на времето тя се отделя от истинната вяра и накрая престава да я притежава; когато няма вяра, се казва, че Църквата е опустошена. Така било с Древната Църква на наричаните Каинити; така е било с Църквата след потопа; също с Юдейската Църква, която по време на пришествието Господне била така опустошена, че Евреите изобщо не знаели, че това е Този, който трябвало да дойде и да ги спаси, и нямали никаква вяра в Него; най-после същото е и с Църквата, установена след пришествието на Господа и която сега е така опустошена, че няма никаква вяра. Въпреки всичко, винаги остава известно ядро на Църквата, което опустошените във вярата не признават. Такъв остатък от Древната Църква се съхранил до потопа, а после и след него, и този остатък на Църквата се нарича Ной.

408. Когато Църквата е така опустошена, че не остане никаква вяра, то тя отново възниква или блесва нова светлина, наречена в Словото Утро. Тази нова светлина или Утро не се появява преди Църквата да е опустошена, защото иначе вярата и милосърдието се смесват с нечистото; докато това смесване е възможно, нищо от светлината и милосърдието не може да бъде внушено, защото плевелите заглушават доброто семе; но когато няма вяра, няма и опасност от профаниране на вярата, защото хората не вярват на казаното; тези, които не признават и не вярват, а само знаят - не могат да осквернят вярата, както бе казано. Така Евреите, живеещи сега сред Християните, не могат да не знаят, че Християните признават Господ за Месия, когото те самите са чакали и още чакат; но те не могат да профанират, защото не признават и не вярват. Същото е и с Мохамеданите и езичниците, които са чували за Господа. Господ не идва в света, преди Юдейската Църква да престане напълно да признава и да вярва.

409. Същото станало и с ереста, наречена Каин; с течение на времето тя била опустошена, защото, не признавайки любовта, тя поставила вярата на първо място и я предпочела пред любовта; произлезлите оттук ереси се отклонявали все повече и повече и шестата поред, наречена Ламех, напълно отричала вярата; когато настанало време, новата светлина или утро се появила и Новата Църква била учредена; тук тя е наречена Ада и Села, съпругите на Ламех. Те са наречени съпруги на Ламех, който няма никаква вяра, също както в Словото са наречени съпруги Вътрешната и Външната Църкви на Евреите, нямащи също никаква вяра. Това било представено с двете жени на Яков Лия и Рахил. Лия представлявала Външната Църква, а Рахил - Вътрешната Църква; макар да изглежда, че това са две църкви, те обаче образуват една, понеже без Вътрешната Външната или първообразната Църква представлява нещо идолско и мъртво; но Вътрешната заедно с Външната съставляват една и съща Църква, както тук Ада и Села. Но тъй като Яков и неговото потомство, а също и както Ламех, нямали никаква вяра, то Църквата не могла да се основе у тях и била приведена към езичниците, живеещи не в безверие, но в неведение. Рядко е, ако изобщо се случва, Църквата да се продължи в обладаващите истините, когато те са опустошени, но тя се пренася
към тези, които са напълно лишени от познанията на вярата, понеже такива приемат вярата по-леко от другите.

410. Има два вида опустошение: първото става с този, който знае и не иска да знае, който вижда и не иска да види; така било с Евреите и с днешните Християни; другото става с тези, които не знаят и не виждат, защото се намират в неведение; такива били и сега са езичниците. Когато настъпи последното време на опустошението за тези, които знаят и не искат да знаят или виждат и не искат да видят, то Църквата въстава отново не в тях, а в наричаните от тях езичници. Това се случило с Прадревната Църква до потопа, с Древната Църква след потопа и с Юдейската Църква. Ако тогава започне да сияе новата светлина, то е защото, както казахме, невъзможна е профанацията на откровения, които не се признават и не се приемат за истинни.

411. Че последното време на опустошението ще дойде, преди новата Църква да се установи, е много пъти възвестявано от Господ в Пророците; говори се за опустошение, когато се касае за небесните същности на вярата и за скръб - за духовните същности; това се нарича също свършек и разруха, както в Исайя: 6:9,11,12; 23 и 24 гл; 42:15-18. В Еремия 25:1 -38; в Даниил 8:1 -27; 9:24-27; в Софоний 1:1-18; Втор. 32:1 - 52; Откр. 15 и 16 гл.

412. Стих 20. Ада роди Явала; той беше родоначалник на ония, които живеят в шатри и имат добитък. Ада означава както преди майката на небесните и духовните същности на вярата. Явал, който беше родоначалник на ония, които живеят в шатри и имат добитък, изразява доктрината на светините на любовта и изхождащото от нея добро; в това е небесното начало.

413. Ада означава майка на небесните същности на вярата; това се вижда по нейния първороден Явал, който е наречен родоначалник на ония, които живеят в шатри и имат добитък, изрази, посочващи небесното, защото с тях се означават светините на любовта и доброто, което произхожда от тях.

414. С живеещите в шатрите се означават светините на любовта, това се вижда в Словото от значението на шатрите, както в Давид: „Господи, кой ще обитава в Твоя щатър? Кой ще живее в Твоя свят хълм? Оня, който ходи незлобливо, който върши правда и който говори истина от сърцето си" (Пс. 15:1,2). Тук светините на любовта, състоящи се в ходещия незлобливо, и в този, който върши правда, показват значението на израза: обитава в Шатъра и живее в светия хълм. Пак там: „Тяхната вест е излязла по цялата земя и думите им до краищата на вселената. В тях Той постави шатър за слънцето" (Пс. 19:5). Тук Слънцето е вместо любовта. Пак в Давид: „В шатъра Ти ще обитавам винаги; ще прибягна под покрива на Твоите крила" (Пс. 61:5). Шатърът е небесното начало, а крилете - произлизащото от него духовно начало. В Исайя: „Престолът бе укрепен с Милосърдие, той седи на него в правда, в Шатъра на Давид съдейки, дири правдата и ускорява правосъдието". И пак там: „Погледни на Сион, града на празниците ни; очите ти ще видят Ерусалим безмълвно заселище, шатър, който няма да се мести" (33:20). Става дума за небесния Ерусалим. В Еремия: „Така казва Господ: Ето, Аз ще върна от плена Якововите шатри и ще се смиля за жилищата му; всеки град ще се съгради на своята грамада развалини" (30:18). Пленът на шатрите означава опустошението на небесните начала или на светините на любовта. В Амос: „В оня ден ще въздигна падналата Давидова скиния, и ще заградя проломите й, ще въздигна развалините й и ще я съградя пак, както в древните дни" (9:11). Скинията тук е също небесните начала или светините на любовта. В Еремия: „Защото цялата земя се опустошава; внезапно се развалиха шатрите ми и завесите ми в един миг" (4:20) и на друго място: „Шатърът ми се развали и всичките ми въжета се скъсаха; чадата ми излязоха от мене и ги няма; няма вече кой да разпъне шатъра ми и да окачи завесите ми" (10:20). Шатърът отново е небесните начала, а въжетата - произхождащите от тях духовни начала. Пак там: „Ще отнемат шатрите им и стадата им; ще вземат за себе си завесите им, всичката им покъщнина и камилите им" (49:29). Става дума за Кидар и за синовете на Изтока, представляващи притежателите на небесните начала и светини. Пак в него: „Господ изля върху шатъра на сионовата дъщеря яростта Си като огън" (Плач. 2:4). Това е опустошението на небесните начала и светините на вярата. Ако в Словото Шатърът е приет за небесното начало и за светините на вярата, то е затова, че в древността хората изпълнявали светостта на Култа в своите Шатри; но когато започнали да профанират Шатрите с неподобаващи служения, то построили отначало Скинията и после Храма; ето защо Шатрите имали такова значение, както по-късно Скинията и Храмът; посветеният човек се наричал Шатър, Скиния, също както и Храм Господен. В Давид е очевидно, че Шатърът, Скинията и Храмът имат еднакво значение: „Едно нещо съм поискал от Господа, това ще търся - да живея в дома Господен през всичките дни на живота си, за да гледам привлекателността на Господа и да Го диря в храма Му. Защото в зъл ден ще ме скрие под покрова Си, ще ме покрие в скривалището на шатъра Си, ще ме издигне на канара. И сега главата ми ще се издигне над неприятелите ми, които ме окръжават; и ще принеса в скинията Му жертва на възклицания" (Пс. 27:4,5,6). Във външен смисъл Господ, относно своето Човешко Естество, е Шатър, Скиния и Храм; оттук така наричали всеки небесен човек и всичко, което е небесно и свято; тъй като Господ обичал Древната Църква повече от последващите, и тъй като тогава хората правели найсвято служение в своите шатри, ето защо Шатрите се считали за по-свещени отколкото Храма, който бил профаниран. За възпоминание на това бил постановен Празник на Шатрите след събирането на плодовете на земята, за да живеели Израилтяните като Древните хора под покровителство. (Лев. 23:39-44; Втор. 16:13; Осия 12:10).

415. Баща на стадото означава доброто, произхождащо от святостта на Любовта, това е следствие на казаното в Стих 2 на тази глава, че Пастир на стадото означава доброто на милосърдието, но тук се казва Баща, а не Пастир; стадото е pecus, а не стадо - grex, и изразът стадо, на което той е баща, стои непосредствено след Шатъра; от това следва, че доброто, произхождащо от святостта на Любовта, е обозначено с кошарите и яслите на стадото или с баща на обитателя на шатрата. Видно е на различни места в Словото, че тези изрази означават небесността на любовта, така в Еремия: „И ще събера останалите Си овце от всичките страни, гдето ги изпъдих, и ще ги върна пак в кошарите им, гдето ще се наплодят и умножат" (23:3). В Езекиил: „Ще ги паса в добро пасище и кошарата им ще бъде на високите Израилеви хълмове" (34:14). Кошарите и пасищата тук са употребени вместо доброто на любовта; за тях е казано, че са тучни. В Исайя: „И Господ ще даде дъжд за семето ти, с което ще посееш нивата си и хляб от земната производителност, който ще бъде хранителен и изобилен; и в онова време добитъкът ти ще пасе в широки паши" (30:23). Тук хлябът означава небесното и широките паши, където пасат стадата - произхождащото от това добро. В Еремия: „Защото Господ е изкупил Якова и те ще дойдат и ще пеят върху височината на Сион и ще се стекат към благата Господни, към житото, виното и дървеното масло, и към рожбите на овцете и на говедата; и душата им ще бъде като напоявана градина" (31:11,12). Святостта на Йехова тук е описана като жито и дървено масло и изхождащото от споменатото добро - като сладко вино и като рожбите на овцете и говедата (pecoris). Пак в него: „Овчарите и стадата им ще дойдат при дъщерята Сионова, ще разпъват шатрите си против нея от всяка страна, ще пасат всеки на мястото си" (6:3). Дъщерята Сионова тук също е небесната Църква; към нея се отнасят Шатрите и стадата.

416. Че благата на любовта и изхождащото от тях добро тук са означени, може да се види от това, че Явал не бил първият, живял в шатър и в кошарата на стадото, понеже е казано също, че Авел, вторият син на Адам и Ева, бил пастир; Явал бил седмият поред, започвайки от Каина.

417. Стих 21. Името пък на брата му беше Ювал; той беше родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал. Думите името на брата му беше Ювал, посочват доктрината на духовните начала на тази Църква; а родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал - означават истините и доброто на вярата.

418. В предишния Стих се говори за небесното, принадлежащо на любовта, а в този - за духовното, принадлежащо на вярата. Това духовно е означено с арфата и кавала. Като цяло струнните инструменти, каквато е арфата, означават духовното начало на вярата. Тези музикални инструменти, както и песнопеенето в служението на Първообразната Църква не представлявали нищо друго; затова се говори за толкова певци и музиканти. И това е, защото небесната радост носи веселие за сърцето, изразено в пеенето, а също и струнните инструменти, съпътстващи пеенето и възбуждащи го. Всяко сърдечно чувство има в себе си свойството да произвежда пеене и следователно, всичко отнасящо се до пеенето. Чувството на сърцето е небесно, а произведеното от него пеене - духовно. Че пеенето и подобното на пеенето, означават духовното, може да се заключи по ангелските хорове, които са два вида: едните небесни, другите - духовни. Духовните хорове, със своя лек хармоничен звук, който може да се сравни със струнния звук, доста се отличава от небесния хор, за който ще говоря впоследствие по Божественото Милосърдие на Господа. Древните отнасяли небесното към областта на сърцето, а духовното - към областта на белите дробове; по този начин те отнасяли духовното към всичко отнасящо се, например, към думите на пеенето и към това, което е сходно на пеенето, следователно, към струнния звук; и това е не само защото сърцето и белите дробове представляват съпружество също както любовта и вярата, но и защото небесните Ангели принадлежат към областта на сърцето, а духовните Ангели - към областта на белите дробове. Може да се види, че такова е значението на текста в това, че този текст е Слово Господне, в което не би имало живот, ако бе просто обявено, че Ювал бил родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал; за какво наистина би послужило знанието на такава подробност? вярата. Тези музикални инструменти, както и песнопеенето в служението на Първообразната Църква не представлявали нищо друго; затова се говори за толкова певци и музиканти. И това е, защото небесната радост носи веселие за сърцето, изразено в пеенето, а също и струнните инструменти, съпътстващи пеенето и възбуждащи го. Всяко сърдечно чувство има в себе си свойството да произвежда пеене и следователно, всичко отнасящо се до пеенето. Чувството на сърцето е небесно, а произведеното от него пеене - духовно. Че пеенето и подобното на пеенето, означават духовното, може да се заключи по ангелските хорове, които са два вида: едните небесни, другите - духовни. Духовните хорове, със своя лек хармоничен звук, който може да се сравни със струнния звук, доста се отличава от небесния хор, за който ще говоря впоследствие по Божественото Милосърдие на Господа. Древните отнасяли небесното към областта на сърцето, а духовното - към областта на белите дробове; по този начин те отнасяли духовното към всичко отнасящо се, например, към думите на пеенето и към това, което е сходно на пеенето, следователно, към струнния звук; и това е не само защото сърцето и белите дробове представляват съпружество също както любовта и вярата, но и защото небесните Ангели принадлежат към областта на сърцето, а духовните Ангели - към областта на белите дробове. Може да се види, че такова е значението на текста в това, че този текст е Слово Господне, в което не би имало живот, ако бе просто обявено, че Ювал бил родоначалник на всички, които свирят с арфа и кавал; за какво наистина би послужило знанието на такава подробност? 

419. Тъй както небесните начала са светини на любовта и изхождащото от тях добро, духовните пък са истините и доброто на вярата; защото свойството на вярата е да разбира не само какво е истината, но и какво е доброто; познанията на вярата обхващат и едното, и другото; но небесното се състои в прилагането в живота на това, което учи вярата. Тъй като вярата обхваща и едното, и другото в себе си - те са означени с двата инструмента - с арфата и кавала; арфата, както е известно, е струнен инструмент, следователно, тя означава духовна истина, кавалът пък, обратно - заема средата между струнните и духовите инструменти и затова означава духовното добро.

420. В Словото се говори за различните видове инструменти и всеки има значение; за това ще стане дума на друго място с Божественото Милосърдие на Господа; удоволствие е за мен цитирането на това, което се казва в Давид: „И ще принеса в скинията Му жертва на възклицания, ще пея, ще славословя Господа" (Пс. 27:6). Небесното тук е изразено с шатъра, а произхождащото от него духовно - с възклицания, с пеене и славословене на Господа. Пак там: „Радвайте се, праведници, в Господа; прилично е за праведните да въздават хваление; хвалете Господа с арфа, псалмопейте Му с десетострунен псалтир. Пейте Му нова песен, свирете изкусно с възклицание. Защото Словото на Господа е право и всичките Му дела са извършени с вярност" (Пс. 33:1-4). Говори се за истините на вярата. Духовното начало или истините и доброто на вярата били прославяни на арфа и на псалтир и с всичко, наподобяващо пеенето, но светините или небесните начала на вярата били прославяни на духови инструменти, като тръби и други подобни. Затова са толкова инструментите около храма и обрядите, във всеки от които така често употребявали определен инструмент. Затова инструментите били приемани за това, което възхваляват, както е видно в Давид: „И аз, Боже мой, ще славословя с псалтир Тебе и Твоята вярност; на Тебе, Свети Израилев, ще пея хваление с арфа; ще се радват много устните ми, когато Те славословя, също и душата ми, която си изкупил" (Пс. 71:22,23). Подобно на това, тук се говори за истините на вярата. Пак там: „Пейте Господу и благодарете Му, пейте хваления с арфа на нашия Бог" (Пс. 147:7). Тук благодаренето се отнася до небесните начала на вярата, затова е употребено името на Иехова; хваленията с арфа означават духовните начала на вярата, и след тези думи следва: на нашия Бог. Пак в него: „Нека хвалят името Му с хороиграние; с тъпанче и арфа нека Му пеят хваления" (Пс. 149:3). Тъпанчето тук е за доброто, а арфата за истината, ко-
ято те възхвалявали. Пак в Давид: „Хвалете Го с тръбен глас, хвалете Го с псалтир и арфа; хвалете Го с тъпанче и хороиграние, хвалете Го със струнни инструменти и със свирки. Хвалете Го с високозвучни кимвали; хвалете Го с възклицателни кимвали" (Пс. 150:3-5). Тук се говори за възхваленията на доброто и истините на вярата; не бива да се мисли, че споменаването на толкова музикални инструменти е без влагането на особено значение в тях. „Изпрати светлината Си и истината Си; те нека ме водят. Да ме заведат в Твоя свят хълм и в обиталищата Ти. Тогава ще вляза при Божия олтар, при Бога, моята превъзходна радост; и с Арфа ще славословя Тебе, о Боже, Боже мой" (Пс. 43:3,4). Говори се за познанията на доброто и истината. В Исайя: „Вземи арфа, обходи града, свири сладко, пей много песни, за да те помнят" (23:16). Става дума за вярата и за познанията на вярата. Това се вижда още по-ясно в Йоан: „четирите животни и двадесет и четири старци паднаха пред Агнето, като всеки държеше арфа и златни чаши, пълни с тамян, които са молитвите на светиите" (Откр. 5:8). Очевидно не са имали арфи, но истините на вярата са означени с арфи и доброто на вярата - със златните чаши, пълни с благовония. Те се наричали в Давид Хваления и Прославяния, изразявани на инструменти: „С глас на радост и на хваление; ще хваля името на Бога с песен" (Пс. 42:5; 69:31). В Йоан: „И чух глас от небето като глас от много води и като глас от гръм; и гласът, който чух, беше като глас на свирачи, които свиреха с а р ф и те си и пееха като че ли нова песен" (Откр. 14:2) и „тия, които бяха победили звяра, стояха при стъкленото
море, държейки Божии арфи" (Откр. 15:2). Добре е да се отбележи, че Ангелите и духовете се различават не само по звуците на пеенето и по музикалните инструменти, но даже по звуците на гласа според доброто и истината и се допускат само тези, които са в съзвучие с тях. От това става ясно, че има съгласуване на звуците и следователно, на инструментите, с природата и същността на доброто и истината.

421. Стих 22. Тъй и Села роди Тувал-Каина, ковач на всякакъв вид медно и желязно сечиво; а сестра на Тувал-Каина беше Наама. Села означава, както бе казано, майка на природните същности на Новата Църква. Тувал-Каин, ковач на всякакъв вид медно и желязно сечиво означава учението на природните добро и истина; медта е природното Добро, а желязото - природната Истина. Сестрата на Тувал-Каин. Наама, представлява подобна Църква или доктрина на природните добро и истина вън от тази Църква.

422. Може да се види каква е била тази Църква по Юдейската Църква. Юдейската Църква била вътрешна и външна: Небесните и духовните начала съставлявали Вътрешната, а природните - Външната. Вътрешната била представена чрез Рахил, а Външната - чрез Лия; но тъй като Яков и потомците му, означени в Словото като Яков, били такива, че се стремили само към Външното или към култа на външното, то Лия била дадена на Яков преди Рахил; Юдейската Църква била символизирана от Лия, зрението на която било слабо, а езическата Църква - от Рахил. Затова в Пророците Яков се приема и в единия, и в другия смисъл, в зависимост от това, дали означава изопачената Юдейска Църква или външната езическа Църква. Той се нарича Израил, символизирайки вътрешната Църква; затова ще бъде говорено впоследствие с Божественото Милосърдие на Господа.

423. За Тувал-Каин е казано, че е бил ковач, а не родоначалник на ковачите, както при Явал и Ювал. Причината за това различие идва оттам, че небесните и духовните или вътрешни начала не съществували предварително; в началото на тяхното съществуване Явал и Ювал биват наречени техни родоначалници; но природните или външните начала вече са съществували, затова Тувал-Каин е наречен само ковач, а не родоначалник.

424. Работникът в Словото означава мъдър, разумен и знаещ човек; тук ковачът на медни и желязни сечива представлява тези, които са в познанието на доброто и природните истини, както това се вижда в Йоан: „Така стремително ще бъде тръшнат Вавилон, великият град и няма вече да се намери. Глас от ония, които свирят на арфи и от певци, от свирачи и от тръбачи няма вече да се чува в тебе; и никакъв работник от какъвто и да бил занаят няма вече да се намери в тебе" (Откр. 18:21,22). Свирещите на арфа са вместо истината и тръбачите - вместо доброто на вярата, работникът от какъвто и да е занаят показва обладаващия науката на истината или доброто или самата наука. В Исайя: „Кумирът ли? - Художникът го е излял и златарят го обковава със злато и лее за него сребърни верижки; и търси за него изкусен художник, за да го направи непоклатим кумир" (40:19,20). Говори се за тези, които във фантазиите си си представят злото, представено тук като кумир и поучават на него, за да изглежда истинно. В Еремия: „Но всички ония са скотски и безумни; суетно е учението им; то е само дърво; сребро изковано в плочи се донася от Тарсис и злато от Уфаз, изделие на художник и на златарски ръце; синьо и мораво за облеклото им, всецяло изработка на изкусни хора" (10:3,8,9). Тези изрази означават поучаващия на неправди и заимстващия от различни места в Словото, за съчиняването на свои
измислици. Такива хора по-рано бяха представени като златари, отливащи идоли и неправдите, които те позлатяват, са подобие на доброто, а среброто - подобие на истината; синьото и моравото за облеклото - т. е. природните истини, представени като подобни на тях. 

425. В света е още неизвестно, че медта означава природното добро и че всеки метал, споменат в Словото, има значение във вътрешен Смисъл; така Златото означава небесното Добро, Среброто - духовната Истина, Медта - природното Добро, а Желязото - природната Истина. Същото се отнася и до Камъка и Дървото. Ето какво било означено със златото, среброто, медта и дървото в Ковчега, в Скинията, както и в Храма; за това ще говоря по Божественото. Милосърдие на Господа. Тези значения се виждат ясно в Пророците, например, в Исайя: „Ще сучиш млякото на народите, ще се храниш от гърдите на царете; вместо мед ще донеса злато, вместо желязо ще донеса сребро, вместо дърво - мед, и вместо камъни - желязо. Също ще направя мирът да бъде твой надзирател, и правдата - твое началство" (60:16,17). Тук се говори за пришествието Господне, за Неговото Царство и за небесната Църква. Злато вместо мед - небесното добро вместо природното; сребро вместо желязо - духовната истина вместо природната; мед вместо дърво -
природното добро вместо плътското добро; желязо вместо камък - природната истина вместо чувствената истина. В Езекиил: „Яван, Тувал и Мосох търгуваха с тебе; за твоите стоки разменяха човешки души и медни съдове" (27:13). Става дума за Тир, представляващ обладателя на духовните и небесните богатства. Медните съдове са приети за природното добро. В Мойсей: „в земя, чиито камъни са желязо и от чиито планини ще копаеш мед" (Втор. 8:9). Камъните тук изразяват чувствената истина, желязото - природната или рационалната истина, а медта - природното добро. Четирите животни или Херувимите, видяни от Езекиил, имали нозе, блестящи като полирана мед (1:7). Медта и тук означава природното добро, защото самият човешки крак означава природното. Същото е и с видението на Даниил: „И ето един човек, облечен в ленени дрехи, чийто кръст бе опасан с чисто уфазко злато. Тялото му бе като хризолит; мишците и нозете му бяха наглед като лъскава мед" (10:5,6). По-рано се изясни, че медният змей представлява Доброто Господне като чувствено и природно.

426. От казаното се вижда, че Желязото означава природната Истина; това значение се явява в казаното от Езекиил за Тир: „Тарсис търгуваше с тебе с изобилие от всякакво богатство; със сребро, желязо, калай и олово търгуваха за твоите стоки. Ведан и Яван даваха полирано желязо, касия и благоуханна тръстика" (27:12,19). От това място и от всичко в тази глава става ясно, че се говори за духовните и небесните богатства, и че всяко название посочва едно от тях, защото Писанието Господне е духовно и няма прости случайни думи. В Еремия: „Има ли желязо, което може да счупи северното желязо и медта? Имотът ти и съкровищата ти ще предам на разграбване без замяна, и то поради всичките ти грехове" (15:12,13). Тук желязото и медта са употребени за природните добро и истина; идващото от север означава чувственото и природното, защото природното в сравнение с духовното и небесното е както тъмнината и северът в сравнение със светлината и деня, или е както сянката, означена също със Села, която е майка на природните начала. Очевидно е също, че имотът и съкровищата са небесните и духовните богатства. В Езекиил: „Вземи си и желязна плоча, тури я като желязна стена между тебе и града, и насочи лицето си против него, и той ще бъде обсаден" (4:3). Очевидно желязото тук означава истината; силата се отнася до истината, затова не може да се устои против него, а също думата „сила" се прилага за желязото, означаващо истината или истинността на вярата, съкрушаваща и сдробяваща, както в Даниил (2:33,40) и в Йоан: „И на този, който победи, ще дам власт над народите и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове" (Откр. 2:26,27). „И тя (жената) роди мъжко дете, което има да управлява всичките народи с желязна тояга" (Откр. 12:5). Желязната тояга е истината, пребиваваща в Словото Господне, както е пояснено в Йоан: „видях небето отворено и ето, бял кон, и Оня, Който яздеше на него, се наричаше Верен и Истинен, и съди, и воюва праведно. И беше облечен в дреха, попръскана с кръв; и името Му беше Божието слово. Из устата Му излизаше остър меч, за да порази с него народите; и Той ще ги управлява с желязна тояга" (Откр. 19:11,13,15).

427. Стих 23. И Ламех рече на жените си: Адо и Село, чуйте гласа ми, жени Ламехови, слушайте думите ми; понеже мъж убих, задето ме нарани, да, юноша, задето ме смаза. Ламех означава, както и погоре, опустошението; заповедта му - слушайте думите ми - е изповедта, която се прави само там, където е Църквата, а тя е представена, както казахме, от неговите съпруги; думите: мъж убих означават че е погасил вярата; изразът - убих юноша, задето ме смаза, означават, че е задушил милосърдието. Нарани и смаза показват, че няма нищо неизопачено; раната означава потъпкването на вярата, а смазването - опустошаването на милосърдието.

428. Очевидно е по съдържанието на този и на
следващия Стих, че Ламех означава опустошение, защото той казва, че е убил мъж и юноша, и че ако на Каин бъде отмъстено седмократно, то на Ламех ще бъде отмъстено семдесет и седмократно.

429. Мъжът означава вярата, което е явно от първия Стих на тази глава, където Ева казва след раждането на Каин: с помощта на Бога придобих човек, посочвайки с това доктрината на вярата и наричайки я човек, придобит с помощта на Бога. Това е очевидно още и от поясненията, дадени по-горе за думата човек (vir), че тя означава разбирането, принадлежащо на вярата. Оттук следва, че милосърдието, наречено юноша, било също унищожено, защото отричащият или убиващият вярата убива в същото време милосърдието, раждащо се чрез вярата.

430. В Словото юношата или младенецът означават невинността, а също милосърдието, защото истинската невинност не се дава без милосърдието, нито истинското милосърдие без невинността. Има три степени на невинност, означени в Словото като младенец, дете и юноша. И тъй като истинската невинност не може да бъде дарена без истинната любов или милосърдие, то тези младенци, деца и юноши, представят трите степени на любовта, а именно: нежната любов, каквато е любовта на младенеца към майката или кърмачката; любовта, както любовта на детето към бащата и майката, и милосърдието, подобно на любовта на юношата към неговия наставник. Така в Исайя: „Вълкът ще живее с агнето, рисът ще си почива с ярето, телето, лъвчето и угоените ще бъдат заедно и малко дете ще ги пасе" (11:6). Агнето, ярето и телето представляват трите степени на невинноста и любовта; вълкът, рисът и лъвът - противоположните степени, а детето - милосърдието. В Еремия: „Защо вършите това голямо зло против своите души, тъй щото да изтребите изпомежду си мъж и жена, дете и бозайниче отсред Юда, та да не остане от вас никой оцелял" (44:7). Мъжът и жената означават интелектуалните познания на истината и волевите чувства на доброто; детето и младенецът представляват първите степени на любовта. Че детето и младенецът означават невинността и милосърдието, е ясно по думите на Господ в Лука: „Донесоха при Него младенците си, за да се докосне до тях; и Той каза: Оставете дечицата да дойдат при Мене и не ги възпирайте; защото на такива е Божието Царство. Истина ви казвам: Който не приеме, като детенце Божието Царство, той никак няма да влезе в него" (18:15-17). В Исайя сам Господ е наречен: „Дете, Син, Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира" (9:5).

431. Ако нарани и смаза означава, че няма нищо неизопачено, то в частност раната означава разорението на вярата, а смазването - опустошаването на милосърдието, защото се говори за юноша. Исайя употребява същите изрази, за да опише разорението на вярата и опустошението на милосърдието: „От стъпалото на ногата дори до главата няма в никое тяло здраво място, но струпеи и посинения и гноясали рани, които не са изстискани, нито превързани, нито омекчени с масло" (1:6). Тук струпеите изразяват разорението на вярата, посиняването - опустошението на милосърдието, а раните - и едното, и другото.

432. Стих 24. Ако на Каина се отмъсти седмократно, то на Ламеха ще се отмъсти седемдесет и седмократно. Тези думи означават, че е погасена вярата, изобразявана от Каин, вярата, която не могла да бъде нарушена без светотаство, а то в същото време потушава и милосърдието, което трябва да се роди посредством вярата; и това е още по-голямо нечестие, и затова следва проклятие. Това значи да бъде отмъстен седемдесет и седем пъти.

433. Видно е от казаното в Ст. 15, че думите: Каин ще се отмъсти седмократно означават, че било светотатство да се наруши отделената вяра, представяна от Каин; а от значението на седемдесет и седем следва, че думите: ще се отмъсти седемдесет и седмократно посочват още по-гоЛямо светотатство и проклятие. Светостта на числото седемдесет и седем произлиза оттам, че със седмия ден се означават Небесният човек, Небесната Църква и Небесното Царство и във външен смисъл Самия Господ. Затова навсякъде, където се намира числото седем в Словото, то означава това, което е свято и ненарушимо, и тази святост и ненарушимост се прилага към предмета за който се говори. Същото се отнася и за числото седемдесет или за седемте века, защото в Словото векът е десетилетие. Желаейки да говорят за нещо най-свято и ненарушимо, те употребявали израза седемдесет и седем пъти, както се изразил Господ, казвайки, че трябва „да прощаваш на брата си не до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем" (Матея 18:21,22). Тези думи трябва да се разбират да прощаваш на брат си колкото пъти и да съгреши, т. е. безкрай и вечно; в това е светостта. Но, тъй като се говори за отмъщаване до седемдесет и седем пъти, това е проклятие, понеже значи да се наруши това, което е от всичко найненарушимо.

434. Стих 25. И Адам пак позна жена си и тя роди син, когото наименува Сит, защото, тя думаше: Бог ми определи друга рожба, вместо Авела, тъй като Каин го уби. Адам и жена му означават Новата Църква, представена по-рано от Ада и Села; синът, когото тя наименува Сит означава новата вяра, чрез която се ражда милосърдието. Думите: Бог ми определи друга рожба вместо Авела, тъй като Каин го уби посочват, че милосърдието, което Каин отделил и погасил, сега е дарено от Господа на тази Църква.

435. Никой не може да узнае от буквалния смисъл, нито да признае, че Адам и жена му означават Новата Църква, представена по-горе от Ада и Села, защото Адам и жена му преди това изобразявали прадревната Църква и нейното потомство, но това се вижда от вътрешния смисъл. Това е явно също от това, че в следващата глава (Стих 1-3) е казано за втори път, но с различни изрази, че Адам и жена му създали Сит. Там Сит означава първото потомство на прадревната Църква. Ако казаното тук не бе нещо различно, то нямаше да има нужда то да се повтаря. Същото бе и порано. В първа глава се говори за сътворението на човека, за земните растения и животни и всичко се повтаря отново във втора глава. Поводът за това е, че в първа глава става дума за сътворението на духовния човек, а в следващата глава - за сътворението на небесния човек. Когато се среща такова повторение на дадено лице или предмет, винаги значението е различно, но тези разлики могат да се схванат само по вътрешния смисъл. Това се потвърждава от връзката на нещата. Човекът и жена му, освен това, са общи изрази, означаващи дадената Църква, от която се пораждат сектите.

436. От това следва, че нейният син, когото тя наименува Сит, означава новата вяра, чрез която трябва да се роди милосърдието; това е явно от белега, наложен на Каин, за да не го убие никой. Ето такава е връзката на фактите: вярата, отделена от любовта, се представя от Каин, а милосърдието - от Авел. Каин, убиващ Авела, е вяра отделена, погасяваща милосърдието; белегът, наложен на Каин, за да не бъде убит, е съхранението на вярата, за да може Господ чрез нея по-късно да насади милосърдието. Явал, роден от Ада, посочва, че светините на любовта и произхождащото от нея добро се даряват от Господа пос-
редством вярата; брат му Ювал изобразява духовното начало на вярата, а Тувал-Каин, когото родила Села, означава природното добро и истина, изхождащи от светостта на любовта и духовността на вярата. В тези два Стиха се намира заключение и кратко повторение, състоящо се в това, че Адам и жена му означават новата Църква, наречена първо Ада и Села, и в това, че Сит изразява вярата, чрез която милосърдието трябва да бъде насадено; в следващия Стих Енос представя милосърдието, насадено чрез вярата.

437. Значението на Сит, означаващ новата вяра, която трябва да даде раждането на милосърдието, тук се обяснява със самото име на Сит, дадено му защото: Бог ми определи друга рожба вместо Авела, тъй като Каин го уби. Другата рожба, определена от Бога, това е другата вяра, която Той дава, и това е вярата, която ражда милосърдието. В номер 255 бе видно, че рожба означава вяра.

438. Стих 26. Също и на Сита се роди син, когото наименува Енос. Тогава почнаха човеците да призовават Господното Име. Сит, както видяхме, означава вярата, от която трябва да се роди милосърдието; неговият син на име Енос изобразява Църквата, главен пункт на чиято вяра било милосърдието; думите: и тогава почнаха човеците да призовават Господното Име означават, че служението на тази Църква било основано на милосърдието.

439. Бе показано в предишния Стих, че Сит означава вярата, от която трябва да се роди милосърдието: очевидно е от казаното по-горе, че неговият син, наречен Енос, е Църквата, имаща милосърдието като главен пункт на вярата; това значение се вижда още от това, че го наричали Енос, което също означава човек не небесен, но човечно-духовен. Най-после, това е очевидно от непосредствено следващите думи: тогава почнаха човеците да призовават Господното Име.

440. Думите: тогава започнаха да призовават човеците Господното Име означават, че култът на тази Църква бил основан на милосърдието, и това е следствие на това, че призоваването на името на Иехова е обща тържествена формула на всяко служение на Господа; доказателство, че култът е основан на милосърдието е в това, че тук се употребява името на
Иехова, докато в предишния Стих бе използвана думата Бог; и в това. че Господ може да бъде почетен само чрез милосърдието. Култът, основан на вяра, неизхождаща от милосърдието, не е реален култ, защото той е от устата, а не от сърцето. Според Писанието е очевидно, че изразът: призовават Господното Име е обща формула на всяко служение на Господа; така е казано и за Авраам: „И там издигна олтар на Господа и призова Господното име" (Битие 12:8 и 13:4). „И Авраам посади дъбрава във Вирсавее и там призва Името на Иеова, Вечния Бог" (Битие 21:33). В Исайя се вижда, че това е формула на пълния култ на
Иехова. Светият Израилев казва: „Но ти, Якове, не Мепризова; но ти, Израилю, се отегчи от Мене, не си Ми принасял агънцата на всеизгарянията си, нито си Ме почитал с жертвите си. Аз не те заробих с приноси, и не ти дотегнах с ливан" (43:22,23). Тук е изложен накратко целият първообразен култ.

441. Лесно може да се види, че призоваването на Господнето Име тогава не е за първи път; това е явно от казаното по-горе за древната Църква, която по-добре от другите боготворила и почитала Господа, и за Авел, принесъл в дар първородните на своето стадо; призовават Господното Име тук означава само култът на новата Църква по времето, когато предната била унищожена от тези, които се наричали Каин и от тези, които се наричали Ламех.

442. От изложеното в тази глава се вижда, че в древните времена имало няколко отделни учения на Църквата и много ереси, имали свои наименования; тези отделни учения и ереси превъзхождат днешните по глъбината на мисълта, защото духът на хората в онази епоха ги насочвал към такова размишление. 

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
×
×
  • Create New...