39. За мъдрите и простите на Небето

[Hristo Vatev]

39.

За мъдрите и простите на Небето

 

 

346.

Вярва се, че мъдрите ще добият на Небето повече слава и почит от простите, понеже при Даниил е казано: „И ра­зумните ще сияят като светила на твърдта, а ония, ко­ито са обърнали мнозина в правда — като звездите, вове­ки, за всякое“ (Даниил, 12:3). Но малцина знаят кого да разбират под „разумни“ и под „ония, които обръщат в правда". Както обичайно смятат, това са хората, които наричат учени или ерудити, особено онези, които са учителствали в Църквата, превъзхождайки другите в докт­рината или проповедта, а между тях толкова повече оне­зи, които са обърнали мнозина във вярата. Всички те ми­нават за разумни на земята, но не на Небето, за което става дума, ако тяхната разумност не е небесна. Каква е тя, ще се каже сега в онова, което следва.

 

 

347.

Небесната разумност е вътрешна разумност, идваща от любовта към истината не заради някаква слава на земята или пък слава на Небето, а заради самата истина, която прониква вътре в човека и му носи наслаждение. Който е докоснат от самата истина и се е насладил на самата ис­тина, той е докоснат от небесната светлина и й се е насладил, а онзи, който е докоснат от небесната светли­на и се е насладил на небесната светлина, в него е Божия­та истина, дори Сам Господ (защото небесната светли­на е Божията истина, а Божията истина от своя страна е Господ на Небето, както се каза по-горе в гл.126-140. Тази светлина влиза само във вътрешните начала на духа, които са устроени за нейното приемане, въздейства им и им доставя наслада, тъй като всичко, което произти­ча от Небето и се възприема, е изпълнено с удоволствие и наслаждение. От тук идва истинската любов към исти­ната, която е любов към истината заради истината. Онези, които пребивават в това чувство или, което оз­начава същото, в тази любов, пребивават в небесната ра­зумност и сияят като светила на твърдта в Небето; сияят, защото Божията истина свети навсякъде на Небето (виж по-горе гл.132); твърдта на Небето означава според съответствието разумното начало, колкото в ангелите, толкова и в хората, което е изложено на небесната свет­лина. Обаче онези, които изпитват любов към истината заради слава на земята или заради слава на Небето, не ще могат да сияят на Небето, защото не ги радва и не им влияе самата небесна светлина, а земната светлина; втората обаче без първата е пълен мрак.; тогава при човека преобладава стремежът към собствена слава, която е цел на неговите действия, и щом тази слава е целта, човекът гледа основно себе си, а истините, които му служат за славата, вижда само като средство за постигане на цел­та. т.е. като негови слугини. Онези, които обичат Божи­ите истини заради своята слава, виждат в тях себе си, а не Господ, като така обръщат погледа, присъщ на разума и вярата, от Небето към света и от Господ към самите себе си. Ето защо те са в светлината на света, не в свет­лината на небесата. Във външната форма, това ще рече, пред хората, те изглеждат така умни и вещи, както оне­зи, които пребивават в небесната светлина, тъй като говорят по същия начин, че дори понякога, ако съдим от техния външен вид , с повече мъдрост, понеже са се нау­чили да подражават небесни чувства, подбуждани от лю­бов към себе си. Обаче във вътрешната форма, каквито се явяват пред ангелите, те са съвсем различни. От тук може да се установи донякъде кои се разбират под разум­ните, дето сияят на Небето като светила на твърдта. Сега ще кажем какво се разбира под онези, които са обър­нали мнозина в правда и които светят като звезди.

 

 

348.

Под „обръщащи в правда“ се разбират мъдрите, а на Небето мъдри наричат онези, които живеят в благо; в благо там са онези, които веднага прилагат Божиите ис­тини в живота - те стават благо, щом станат част от живота, щом станат воля и любов, а онова, което при ­належи на волята и любовта, наричат добро. Едните се наричат мъдри, понеже мъдростта е присъща на живо­та; разумни обаче наричат онези, които не прилагат вед­нага Божиите истини, а първо ги съхраняват в паметта, от където после ги събират и насочват към живота. Как и доколко се различават те на Небето, може да се види в главата относно двете небесни царства - духовно и небесно (гл.20-28), както и в главата за трите небеса (гл.29-40). Тези които обитават небесното царство на Господ, следователно в третото или вътрешното небе, се нари­чат праведни, поради обстоятелството, че не припис­ват нищо праведно на себе си, всичко приписват само на Господ, а Господнята справедливост на Небето е идващо­то от Него благо. Те са, които се разбират под обръща­щи в правда; за тях Господ казва: „Тогава праведните ще блеснат като слънце в царството на Отца си“ (Матей, 13:43). Ще блеснат като слънце, понеже живеят в любов­та в Господ от Господ; тъкмо тази любов се разбира под „слънце“ (виж по-горе, гл.116-125). Дори и светлината при тях е пламенна, и идеите на техните мисли се извличат от пламъка, понеже приемат благото на любовта пряко от Господа като Слънце на Небето.

 

 

349.

Всички, които са добили разумност и мъдрост на земята, биват приети на Небето и стават ангели - всеки според това, каква и колко е разумността и мъдростта, поне­же онова, с което човек се е сдобил на света, остава с него и той го носи след смъртта, като то се развива и се изпълва, само че вече според степените на чувството и желанието за благо и истина, не свръх тези степени. Тези, които са показвали малко чувство и желание, получа­ват малко, обаче толкова, колкото могат да приемат според степента на своята любов. Онези пък, при които е имало много чувство и желание, получават много. Сама­та степен на чувство и желание служи като мярка, която се изпълва докрай. Ето защо повече се пада на онези, чия­то мярка е по-голяма, а по-малко се пада на онези, чиято мярка е по-малка. Така е, понеже любовта, на която са присъщи чувството и желанието, приема всичко, което й подхожда; следователно колкото е любовта, толкова се и приема. Именно това се разбира в думите на Господ: „Защото, който има, нему ще се даде и ще му се преумножи“ (Матей, 13:12; 25:29). И: „Мярка добра, натъпкана, стърсена и препълнена ще ви изсипят в пазвата; защо­то, с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери" (Лука, 6:38).

 

 

350.

Всички, които са обичали истината и благото заради са­мите истина и благо, биват приети на Небето. Онези, които са обичали много, се наричат мъдри; онези обаче, които са обичали по-малко, се наричат прости; мъдрите са силно осветени, а простите са по-малко осветени: все­ки според степента на [своята] любов към благото и ис­тинното. Да обичаш истината и благото заради тях са­мите значи да ги желаеш и да ги вършиш: онези, които ги желаят и ги вършат, обичат, не онези, които не ги жела­ят и не ги вършат. Първите са онези, които обичат Гос­под и са обичани от Него, защото благото и истината идват от Господ и Той живее в тях, именно, в благото и в истината, а после в онези, които с воля и дело приемат в живота благото и истинното. Човекът, разглеждан сам по себе си, не е нищо друго, освен своето благо и своята истина, понеже благото произтича от неговата воля, до­като истината произтича от неговия разум, а човекът е такъв, каквато е неговата воля и какъвто е неговият ра­зум. От тук става ясно, че човекът е толкова обичан от Господ, колкото неговата воля е изградена от благото, а неговият разум е изграден от истината. Да бъдеш обичан от Господ е същото като да обичащ Господ, понеже лю­бовта е взаимна: на онзи, който Го обича, Господ дава сво­ята обич.

 

 

351.

На света смятат, че онези, които знаят много, било от доктрините на Църквата и Словото, било от науките, виждат истините по-дълбоко и по-точно от останали­те, значи, имат повече разумност и мъдрост. Те вярват същото за себе си. От сега нататък ще се каже какво са истинските разумност и мъдрост, а какво са мнимите и лъжливите. Истинската разумност и мъдрост е да виждаш и да разбираш какво са благо и истина, а от тук - кое е зло и кое е лъжа, да можеш да ги разграничаващ чрез интуиция­та и вътрешното възприемане. Във всеки човек има вът­решни и външни начала; вътрешните начала са на вът­решния или духовния човек, а външните начала принадле­жат на външния или природния човек; вътрешните нача­ла образуват едно цяло с външните, затова човекът може да вижда и усеща. Но вътрешните начала не могат да се образуват иначе, освен на Небето, докато външните се образуват в света; след като бъдат образувани вътреш­ните начала на Небето, всичко тамошно въздейства върху външните начала, които идват от света, и ги оформя предвид на съответствието, тоест така, че да действат като едно цяло. Когато това стане, човекът вижда и усеща чрез своите вътрешни начала. За да бъдат създадени вътрешните начала, единственият начин е чо­векът да се вглежда в Божественото и в Небето, защото, както казах, вътрешните начала се създават на Небето. човекът гледа към Божественото, когато вярва в Божес­твеното, когато вярва, че от него произлизат всяко бла­го и всяка истина, което значи, всяка разумност и всяка мъдрост; човекът вярва в Божественото, когато се стреми да бъде воден от Божественото; именно така се отварят неговите вътрешни начала. Този, който прите­жава тази вяра и води живот според вярата, има възмож­ността и способността да разбира и познава. За да стане разумен и мъдър обаче, той ще трябва да научи още мно­го, не само за Небето, но и за света. Онова, което се от­нася до Небето, той научава от Словото и от Църквата, онова, което се отнася до света, научава от науките. Колкото повече научава и прилага наученото в живота, толкова по-знаещ и по-мъдър става, понеже вътрешният поглед, присъщ на неговия разум, и вътрешното чувство, присъщо на неговата воля, все повече се усъвършенству­ват. Простите са онези сред тях, чиито вътрешни нача­ла са отворени, обаче не са развити чрез духовните, мо­ралните, гражданските и природните истини; затова те възприемат истините, които чуват, но не ги виждат [такива, каквито са] сами по себе си; мъдрите са онези от тях, чиито вътрешни начала са не само отворени, но и развити; те виждат истините [такива, каквито са] сами по себе си и ги усещат. От тук става ясно какво представляват истинската разумност и истинската мъдрост.

 

 

352.

Мнима разумност и мнима мъдрост означава да не виж­даш и да не усещаш чрез своите вътрешни начала какво са благото и истината, а от тук, също злото и лъжата, а само да вярваш, че благо и истинно или зло или лъжовно са онова, което другите наричат така, и после да го пот­върждаваш. Онези, които не виждат истината в самата истина, а в чужди твърдения, лесно могат да повярват вместо нея в злото и да приемат лъжата, дори да я пот­върждават дотам, че тя да изглежда като истина. Всеки, който твърди нещо, го облича в одеждите на истината, а няма нищо такова, което да не може да се твърди. При тези хора вътрешните начала са отворени само отдолу, а външните са дотолкова отворени, доколкото те са се утвърдили в своите убеждения. Ето защо светлината, в която те виждат, не е светлина от небесата, а светлина от света, която се нарича природно сияние. В тази свет­лина лъжите могат да светят като истини, и дори, кога­то са утвърдени, да блестят, което не би станало в не­бесната светлина. По-неразумни и по-малко мъдри от тези хора са онези, които повече са се утвърдили в свои­те разбирания, а пък по-разумни и по-мъдри са онези, кои­то по-малко са се утвърдили в тях. От тук става ясно какво представляват мнимата разумност и мнимата мъд­рост. Но към тях не спадат онези, които в детството си са смятали за истина онова, което са слушали от учи­телите, ако във времето на младостта, когато мислят със своя интелект, не се вкопчват в тези мнения, а жела­ят [да знаят] истината, упорито я търсят и когато я намерят, вътрешно се проникват от нея. Тъй като тър­сят истината заради самата истина, те я виждат, още преди тя да се потвърди. Ще поясня това със следния пример: имаше разговор между няколко духове, защо жи­вотните се раждат във всяко знание, съзвучно с тяхната природа, но не човекът; каза им се, че е така, понеже жи­вотните се намират в порядъка на своя живот, докато човекът трябва да бъде въвеждан в порядъка чрез знани­ята и науките. Ако човекът се раждаше в порядъка на своя живот, което значи, ако обичаше Бог над всичко дру­го и обичаше ближния, както самия себе си, би се раждал в разумност и мъдрост, а от там - с вяра във всяка истина, доколкото достига до нея чрез мисълта. Добрите духове веднага съзряха и усетиха, че е така поради светлината на истината. Ала духове, които са се утвърдили само във вярата и така са захвърлили любовта [към Бог] и обичта [към ближния], не успяха да го разберат, понеже при тях светлината на утвърдената лъжа замъгляваше светлина­та на истината.

 

 

353.

Лъжлива разумност и мъдрост е Всичко, което не призна­ва Божественото, понеже онези, които не признават Бо­жественото, а го заменят с природата, мислят според телесното и плътското начало, бидейки чисто чувстве­ни, независимо доколко минават за учени и ерудити. Но учеността им не достига по-нататък от онова, Което е пред очите, което паметта им удържа и което те разг­леждат почти веществено, въпреки че на истински умни­те същите тези науки служат за формиране на интелекта. Днес под науки се разбират различни видове опитни науки: физика, астрономия, химия, меxаника, а също гео-метрия, анатомия, психология, философия, история на държавите, както и литературата, критиката, езици­те. Онези първенци на Църквата, които отричат Бо­жественото, не издигат своите мисли над сетивните начала, присъщи за външния човек. Те гледат на онова, ко­ето се съдържа в Словото, по същия начин, както на дру­гите науки, без да го правят предмет на мисълта, или пък предмет на някакво вътрешно съзерцаване от страна на рационално просветления ум. Това е така, понеже техни­те вътрешни начала са затворени, а с тях и най-близките им външни начала; затворени са, защото се отвръщат от Небето, от всичко, което могат да видят там и кое­то, казах е присъщо за духа на човека. Те не могат да ви­дят какво са благото и истината, понеже за тях те са в тъма, докато лъжата и злото са осветени. Ала чувстве­ните хора могат да разсъждават, някои по-изкусно и по-дълбоко от други, но въз основа на сетивни заблуди, ут­върдени чрез тяхната наука. понеже могат да разсъжда­ват така, смятат се по-мъдри от другите. Огънят, кои­то разпалва обичта им към разсъжденията, е огън на лю­бовта към себе си и към света. Те живеят в лъжлива ра­зумност и лъжлива мъдрост; тях има предвид Господ, каз­вайки: „Понеже те гледат, а не виждат, и слушат, а не чу­ват, нито разбират“ (Матей, 13:13-15), и също така: „За­дето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци“ (Матей, 11:25).

 

 

354.

Беше ми дадено да разговарям с ред учени след тяхното напускане на света: някои бяха прославени и познати в це­лия научен свят със своите съчинения, други не бяха тол­кова прочути, но имаха в себе си скрита мъдрост. Онези, които отричаха Божественото със сърцето си, колкото и устно да го признаваха, бяха тъй оглупели, че едва ли можеха да разберат някоя гражданска истина, а още по-мал­ко [да разберат] някоя духовна истина. Усещах, та дори и виждах, че вътрешните начала на техния дух бяха затво­рени дотам, че бяха като черни (такива неща в духовния свят са видими) и нито можеха да понасят небесната светлина, нито можеха да приемат каквото и да било въздействие от Небето; чернотата, която обвиваше вътрешните им начала, беше по-тъмна и по-голяма при онези, които се бяха утвърдили срещу Божественото чрез своята научна начетеност. В другия живот такива хора приемат с наслада всяка лъжа, попиват я, както гъба попива вода, и отхвърлят всяка истина - така, както из­гладената кост отхвърля всичко, падащо върху нея; казва се дори, че вътрешните начала на онези, които са се обя­вили срещу Божественото, вземайки страната на приро­дата, се вкостеняват. Главите им изглеждат дебели и твърди, сякаш са направени от черно дърво, стигащо чак до носа — белег, че те вече не притежават никакво възп­риятие. Такива духове са потопени в бездни, които изг­леждат като блата, където биват измъчвани от виде­ния, в каквито се обръща тяхната лъжовност; техният адски огън е страстта им към прослава и известност и тази страст ги настройва един срещу друг, кара ги да из­мъчват с адска ревност онези, които не ги тачат като богове. Така те поред се измъчват един друг. Ето на как­во се обръща всяка светска ученост, която не приема в себе си небесната светлина чрез признаване на Божественото.

 

 

355.

Че когато след смъртта си отидат в духовния свят, уче­ните са такива, би могло да се установи дори и само чрез обстоятелството, че тогава всичко от природната па­мет, пряко свързано с телесната сетивност, като науч­ните дисциплини, които малко по-горе бяха споменати, се намира в покой и само рационалните способности, от които те идват, служат на мисълта и на речта. Човек носи цялата своя природна памет, но онова, което се на­мира там, вече не е под неговия взор, нито пък прониква в мисълта му така, както е ставало, докато е бил на земя­та. Той не може да извика нищо от там и да го пренесе в духовната светлина, защото то не и принадлежи, но ра­ционалното или интелектуалното, което човекът е ус­воил от науките, докато е живял в тялото, се съгласува със светлината от духовния свят. Ето защо, колкото ра­ционален е станал човешкият дух чрез светските знания и науки, толкова рационален остава той и когато прекъс­не връзката с тялото, защото тогава човекът става дух, а духът е този, който е мислел в тялото.

 

 

356.

На онези обаче, които чрез знанията и науките получа­ват разумност и мъдрост, които използуват за живота като същевременно признават Божественото, обичат Словото и духовно-моралния живот (за което виж по-горе гл.319), на тях науките служат като средства за дос­тигане до мъдростта и за утвърждаване на вярата. За­това вътрешните начала, присъщи на техния дух, са при­ети и се виждат като нещо прозрачно от светлина, на цвят снежнобяло, огнено или лазурно, каквито са елмази­те, рубините, сапфирите - което става според потвър­жденията за Божественото и за Божиите истини от на­уките. Така изглеждат истинската разумност и истинс­ката мъдрост, когато се явяват видими в духовния свят. Това е поради небесната светлина, която е Божията ис­тина, идваща от Господ - източник на всяка разумност и на всяка мъдрост (виж по-горе, гл.126-133). Основи на тази светлина, в която съществуват един вид изменения на цветовете, са вътрешните начала на духа; потвърждени­ята на Божиите истини чрез онова, което е в природата и от тук - в науките, причиняват тези цветови проме­ни; защото вътрешният дух на човека разглежда предметите на природната памет и чрез огъня на небесната любов отделя, въздига, пречиства онова, което ги пот­върждава, чак докато стане духовно понятие. Докато жи­вее в тялото, обаче, човекът не знае за това, понеже мис­ли едновременно природно и духовно, но тогава той не възприема онова, което мисли духовно, а само онова, което мисли природно. Дойде ли обаче в духовния свят, той вече не възприема онова, което е мислел природно на зе­мята, а само онова, което мисли духовно. Ето как се про­менят състоянията. От тук става ясно, че човекът ста­ва духовен чрез знанията и чрез науките и че те са средс­твата на мъдростта, но само за онези, които чрез вяра­та и живота признават Божественото. Те биват прие­мани на Небето преди другите и обитават там между ан­гелите в средоточието (гл.43), защото са по-просветени от останалите. Именно те са разумните и мъдрите на Небето, които сияят като светила на твърдта и блес­тят като звезди; простите там са признавали Божественото, обичали са Словото, живели са духовен и морален живот, но техните вътрешни начала, присъщи на духа, не са се развили чрез знанията и науките. Човешкият дух е като почвата: неговото качество зависи от начина, по който той се обработва.