Jump to content

Recommended Posts

СПОМЕНИ НА БРАТ БОРИС НИКОЛОВ

 

(„Изгревът" на Бялото Братство" том II, София, 1995, стр. 111-115) Като завърших гимназия, по настояване на майка ми трябваше да отида на Запад и да завърша университет. Родителите ми настояваха да запиша или архитектура, или минно инженерство. Но ми допадаше повече минно инженерство, понеже аз обичах природата и се занимавах като ученик със скали, вкаменелости и интересни камъни, които намирах по Балкана. Тогава родителите ми бяха богати и можеха да ме издържат. Беше непосредствено след Първата световна война. Народите не бяха се отърсили още от войната, а войниците, които се уволняваха и бяха пропуснали обучението си, то едни завършиха гимназия, а пък други търсеха да завършат някаква наука и да заемат някакво място в обществото. Това стремеж на всички млади хора. И аз подадох документи в Габрово и след това трябваше да замина за град Търново, за да заверя документите си в окръжния град.

 

Качих се на влака и гледам във влака много хора. Препълнен влак. Във влака между множеството виждам един познат. Той беше пътен книжар, продаваше книги, посещаваше град след град и от него съм купувал много книги и то все философски и исторически. Той се казваше Илия Ставрев. Като ме видя, седна веднага до мене. Разказах му къде отивам и за какво отивам в Търново. Като наближихме Търново той ми каза: „Сега в Търново има събор на вегетарианците. Хотелите сега са пълни, защото са ангажирани за съборяните и няма да намериш място за пренощуване. Но ела с мен, аз ще те заведа при едно познато семейство, където ще намерим да пренощуваме." Съгласих се.

 

И тогава той ме заведе в старата турска махала, най-старата част на града край река Янтра долу, край самата река. Заведе ме в една много стара къща. Стара къща, направена с яки основи и дебели греди, опушена от времето, където нито молец, нито червей може да ги разяде. Те на времето са обработвани по специален начин, за да издържат на пек, дъжд и мраз. Влезнахме в един двор, обграден с един дувар висок два метра. Една чудна градина и къща с голям чардак. Отпред — лехи с цветя. Беше месец август. Отидохме там, а в къщата няма никой. Почука той, развика се и след малко оттам излезе една жена, възрастна, цялата побеляла. Но като приближи към нас, видях едно такова аристократично и фино лице, каквото никога не бях виждал, пък и досега не съм срещал. Като някоя болярка от древните болярски времена. Хубава на вид, благородна осанка и сериозна. И се дьржи хубаво. Кина Маркова. Тя ни прие много любезно и внимателно. „Братя, заповядайте!" Свари чай, поднесе ни каквото имаше за ядене и се разположихме. Останахме в нейната къща. След малко идва жената и казва: „Братко, ние ще излезем, имаме малко работа, а ти си остани тук вкъщи. За пръв път чувах името братко, и някой да се обръща така към мен. „Ако дойде някой, приеми го!" И си отидоха. И аз останах самичък на чардака, седнах и спомени нахлуха у мен от отдавна минал живот, но със такава сила, че аз от тези спомени не мога да се отърва. Седя и преживявам един минал живот, от времето на богомилите. А аз се бях запознал с богомилското учение още в гимназията и всичко, което беше писано за тяхното учение, аз съм го чел на български и руски. Във габровската гимназия беше библиотеката на Априлов и там имаше много историческа литература. И съм чел историци, които не сте чували. Например Матвей Соколов не сте чували.

 

Имаше голяма история на българите от него. Той е първият историк, който говори положително за богомилите. Другите наши историци не разглеждат богомилското учение положително, го разглеждат от попско гледище. Та аз съм седнал на чардака и преживявам времето с богомилите много дълбоко. Обстановката предразполага. Богомилска обстановка.

 

И докато се оправя със спомените, скръцна вратичката на градинката и влезе един стар човек, нисичък с дълга коса до раменете си, с дълга брада и в ръката си държи една чантичка. Този стар човек влиза като у дома си. Затвори вратичката, направо по пътечката и дойде при мене горе на чардака. Посрещнах го с особено почитание. Седнахме чардака и разговаряхме. Той се казваше дядо Стефан*. Той е проповедник и туй му е задачата. Човек, който се е посветил на делото. Ходи и проповядва на хората. Туй още повече ми напомни богомилите, защото те са имали проповедници, които са ходели между народа. Дядо Стефан имаше дарбата да гледа на ръка. И друга дарба имаше, вижда във всеки човек живи числа. Написва ги на лист и по тези числа гадаеше бъдещето на онзи човек, който търсеше от него да му гадаят. Особен човек беше. Има странно загадъчно знание със старинни понятия, но като говореше някои работи познаваше и се сбъдваха.

 

След малко се връща хазайката с още няколко души. Започна да си приказва нещо на дядо Стефан и си шушукат, та аз да не чуя. След малко при мен идва хазайката: „Братко ние се събираме тук на молитва. Не зная дали ти вярваш или не вярваш, но ако обичаш ела на нашата молитва". Нашият род е религиозен. И у нас всички ходят на черква, аз съм с по-нови разбирания, но уважавам хората на вярата. В туй време пристигат и други хора — мъже и жени — и се събраха около 20 човека. Влезнахме в една голяма стая, която че ли е само за молитва. На стената сложени икони. И всички се изправиха на молитва. Чух молитви, който не бях чувал. Освен молитви изпяха и песни, религиозни песни, кои много ми харесаха. Всички бяха наредени в редица, а отпред пред всички стои дядо Стефан. По едно време той вдигна ръцете си и започна да говори. А той се оказа, че бил медиум. Аз за първи път попадах в среда на спиритисти. Дядо Стефан говори и чрез него говореха все велики хора. И най-различни хора — пророци, царе, видни исторически личности. Всеки дойде, каже си името и каже едно кратко слово, но всеки с различен глас, и си отиде. И това всичко става и се говори чрез устата на дядо Стефан. За пръв път присъствах на спиритически сеанс. Мен не ми направи толкова особено впечатление, че даже ме учуди. Аз тези явления ги очаквах и бях вътрешно приготвен за тях. Накрая дядо Стефан се освободи, сеансът завърши и всички споделяха с дядо Стефан съобщенията, които ни дадоха духовете. А те бяха от най-различен характер: политически, обществен и личен, изобщо — сведения от Невидимия свят, а дядо Стефан с особено внимание слушаше какво му разказваха другите за онова, което той е произнесъл казал чрез устата си. Значи той не присъстваше в тялото си по време на сеанса. А това нещо беше ново за мен.

 

Вечерта беше сложена обща трапеза и след това — разговори, а след малко смрачи съвсем и стана тъмно. Домакинята дойде при мен: „Братко, ние излизаме навън. Имаме работа. Ето ти стаята, където ще спиш!" А в къщата — стаи колкото искаш. Влезнахме в една стая с малко легло. „Ние ще излезем. Имаме среща и едно събрание, ти остани тук да спиш. Ако чуеш да се чука по стените или по тавана, да не се плашиш. То това го правят духовете. А пък лампа нямам, понеже преди няколко деня един от духовете се разсърди и смачка газената лампа. Така че лампа нямам."

 

Останах сам в старата къща. Аз не се уплаших, макар че всички стаи — тъмни, чардакът тъмен и градината — тъмна. А нощта беше безоблачна, но тъмна нощ. Аз се бях упражнявал в безстрашие. Ние, няколко младежи в Габрово, бяхме решили да не се страхуваме от нищо и нощем ходехме на гробищата между паметниците, за да се каляваме срещу видения и духове. Хазайката ми остави само една малка свещичка за всеки случай. Накрая си легнах. Но поред нощ започна да се чука по тавана, започнаха да се мърдат прозорците, че и някои предмети в стаята. По едно време чувам, че нещо влиза в стаята ми. Седнах в леглото и в тъмнината оглеждам, че котката се провира през прозореца, а аз бях оставил отворен прозореца, за да влиза пресен въздух. Изгоних котката, затворих прозореца, но този път чукането по прозорците се усили и духовете ми показаха, че котката е едно, а те са нещо друго. Накрая съм заспал и на другия ден се събудих рано, както ми е обичая. Хазайката се беше разшетала и заедно с други туриха в ред къщата. Аз стоях на чардака и оглеждах старата богомилска къща, която ми даде толкова преживявания.

 

След като подредиха къщата, хазайката идва при мен. „Братко, днес има една интересна сказка в читалище „Надежда" в града. Желаеш ли да я чуеш? Ние ще отидем там. Ако искаш, ела с нас." Рекох: „Ще дойда." А беше неделен ден; към девет часа тръгнахме към салона. Той не е много далеч от турската махала. Пристигнахме там и гледаме след малко, от горния път, по главната улица от запад се задава едно множество от хора, мъже и жени, облечени повечето в бели дрехи. Вървяха в редици и наброяваха към 300 души. А пред всички върви едни човек, с хубава брада, дълга коса и няколко възрастни хора с голямо почитание и уважение вървят около Него. Като го видях, потръпнах. С този човек съм бил и други път. Веднага в мен преминаха, раздвижиха се и спомени се появиха от далечно минало. Някога съм живял с този човек. И ме завладя веднага тази картина.

 

Влезнахме в салона. Разположихме се. След малко в салона дойдоха и търновски граждани. Салонът се изпълни от край до край. А ние седнахме в единия край. След малко на сцената излезе същият човек, който никога не бях виждал досега и който според моите спомени ми е познат от миналото. Красив, спретнат, с дълга коса и брада. Попитах хазайката до мен: „Кой е този човек?" Това е Учителя Дънов". Той държа първата сказка, която съм чул тук на 19 август 1920 г., неделя, Преображение. Тя се казва „Новото човечество". Тя е записана и отпечатана още същата година. Тази сказка ме завладя напълно. Така бях замаян от беседата, бях отишъл в един друг свят и думите, които слушах, отговаряха и разкриваха моите най-дълбоки мисли и копнежи, с които бях живял дотогава. Така аз намерих моята родна среда. Самият вид на г-н Дънов извикваше в мене толкова живи спомени, че аз виждах картините от един отдавна отминал живот, в който аз съм участвал и съм бил близко до Него. Тези картини бяха конкретни и ясни като действителност. Докато се опомня от тази вихрушка от спомени и като дойдох на себе си, видях сред салона, че съм сам. А множеството се беше разпръснало и си бе отишло. Къде отиде това голямо множество? Останах самичък в салона „Надежда" и дълго време останах сам, размишлявайки върху това, което ми се случи.

 

По моя странен обичай аз тръгнах да се скитам. Беше неделен ден, учрежденията не работят, друга работа не мога да свърша, за която съм дошъл в Търново, и аз реших да се скитам из природата сам, без другар. Взех една посока на запад и тръгнах. Излязох от града и навлязох в лозята. Ходя насам, ходя натам, обикалях по пътечки, влизах я излизах, докато една хубава алея ме изведе на шосето, което води за Севлиево. А на мен ми е така приятно, че ходя сред природата. Така съм скитал няколко часа. Ето сега излизам на шосето и виждам оттатък шосето лозя, градини, пълни с хора, и то с белите дрехи, които видях сутринта в салона на читалище „Надежда". Аз останах учуден. Не очаквах такова явление. Оживление голямо и много палатки опънати. Аз останах като втрещен. Отново белите хора.

 

Таман стоя на шосето като вцепенен и се чудя какво да правя, и при мен се доближава един момък слабичък като тревичка, но строен и с много приятен вид. Съвсем тихичък, но хилав и много красив. Запитвам го: „Какво е тука и какви са тези хора?" Ами това е Бялото Братство". Тъй се заговорихме с него. Навлязохме в света на идеите. Оказа се, че ние заедно, ако и непознати, сме имали едни и същи мисли и схващания. Някакво далечно родство трябваше да е имало между нас. Младежът се казваше Кузман Кузманов от Казанлък, студент по философия. С него съм живял няколко години в една стая, но впоследствие. А сега той ме въведе в лозето при белите хора, запознах с други младежи, все приятни, весели и хубави хора. Така че той ме въведе в лозето, а на вратата имаше охрана и стояха, и пазеха да не влизат външни хора. Трябваше един от присъстващите да те въведе в лозето. Кузман ме вреди и ме пуснаха. Като влезнах вътре, дойдоха още младежи — около 15 човека. Започнаха разговори и размяна мисли и така аз се запознах с живота на Братството реално.

 

След малко цялата група от младежи отидохме при Учителя Дънов. Поканиха и мен. „Ела да се запознаеш с Учителя!" Заведоха ме до един хубав бряст, където имаше пейки и маси и ме представиха на Учителя. За първи път имах възможност да му хвана ръката и да я целуна. Учителят ни прие, беше много разположен, като видя толкова много млади хора. Туй беше първата ми среща с Учителя. Учителят не говори много. Той беше твърде зает.

 

Скоро стана време за обяд и аз останах да обядвам с Белите братя. А след това по покана на младежите останах да живея при тях на лозето до края на събора. Имаше палатки и завивки за гости и там прекарах няколко дни до края на събора. Много приятни запознанства направих тогава, с много хубави млади хора се срещнах, с които ние имахме родство по мисли, разбирания и по живот.

 

По същото време си уреждах книжата за пътуване в чужбина, за да следвам там. Гледай ти какво необикновено съвпадение! Аз отивам да си заверя книжата, за да отида на запад да следвам, а срещам Учителя. Но бях тъй възхитен от живота на Братството в лозето и на отношенията помежду им! И най-вече от Учителя, който държеше сказки се провеждаха разговори с Него. Това беше един съдбоносен миг. Тази среща предопредели моя път. И аз останах неизменно при Него през целия си живот чак до днес.

 

Съборът завърши и аз, след като си заверих документите, качих се на влака и се връщам в Габрово. Върнах се с голямо вдъхновение. С необикновено възприятие, че не мога да го изразя. Не мога да намеря думи да го изкажа на родителите си. Непрекъснато съм под влиянието на спомените от прекараните дни на събора в лозето. Спомням си, бяхме седнали на обед, казахме обща молитва и ме поканиха да си взема от туй онуй, което беше на трапезата. Престраших се и посягам с лявата си ръка, понеже съм левак и с нея си служа повече, така както останалите хора си служат с дясната ръка. И аз съм седнал между стари, възрастни братя. И като посегнах към хляба, един се пресегна с една голяма лъжица и ме удари през пръстите. „Шът, шът, туй повече да не го правиш!" И ме изгониха от масата. Станах и напуснах масата. Не знаех за какво ме изгониха. След малко идва моят приятел Кузман, който ме въведе в лозето и кой гарантира за мен, и ми каза: „Братко, не трябваше да посягаш с лявата ръка към хляб, защото това е символ на другата, на Черната ложа. И затова те изгониха старите братя. Защото си седнал на трапезата на Бялото Братство, а посягаш с ръка на Черната ложа. Аз се усмихвам и му отговарям: „Та аз съм левичар и работя само с лявата ръка." Той ме гледа и не вярва. После погледна към едно далечно дърво и каза: „Вземи един камък и го запрати към онова далечно дърво. Ако си левак, ще стигне камъкът до него." Аз се наведох, взех камъка и с дългата си шепа едвам го обхванах. А аз имах дълги ръце широка длан и дълги пръсти и съм висок на ръст и бях изключително як. Без да се засилвам, замахнах с лявата ръка; с такава сила изпратих камъка, че той прехвърча на два метра над високото дърво и излетя още 30 метра далеч от дървото. Поглежда Кузман, а той ме зяпа и не вярва. А той бе слабичък като вейка и ако го духнеш ш падне. Помоли ме: „Я повтори още веднъж." Той вече ме гледа изпитателно и по същия начин изпратих още един такъв камък на по-далечно разстояние. Тогава Кузман отиде да обясни на онзи стар брат с бялата брада, че аз съм левичар. А онзи му отговаря „Няма значение — левичар или левак, друг път да не посяга с лявата ръка към хляба.” Това нещо го запомних. По-късно в беседите си Учителя бе казал, че онези, които са десничари, трябва да се хранят с лявата си ръка, за да могат да обработват дясното полушарие на мозъка си. А онези, които са левичари, да се хранят с дясната си ръка. Оттогава аз започнах да пиша с дясната ръка и моят почерк е малко по-особен от тоя на станалите хора. Дайте на един човек, който е десничар, да ви напише нещо с лявата ръка. Едва ли ще напише буква. А аз всичко пиша на български с дясната си ръка. Този урок го научих на лозето.

 

И понеже бях сконфузен, за да си намеря работа, започнах да нося вода с големи тумбести стомни, от 15 кг едната, от доста далеч. Така че аз ги зареждах с вода. След това насякох дърва. По едно време идва онзи, който ме удари с лъжицата през ръцете. „Наблюдавам те и се убедих, че ти си левичар. Но не ти се извинявам, за да научиш един урок, че с лява ръка не се посяга към хляба." Та в Габрово ред такива случки се възпроизвеждаха в мен.

 

 

* Брат Стефан Куртев, учител по музика, Живеел до Сечената скала. (бел. състав.)

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...