5 След смъртта човек запазва всички сетива, паметта, мисълта и чувството на любов, които е имал на света, като напуска само земното си тял

[Hristo Vatev]

След смъртта човек запазва

всички сетива, паметта, мисълта

и чувството на любов, които е имал

на света, като напуска само

земното си тяло

 

 

461.

Много преживявания ме убедиха, че, когато преминава от природния свят в духовния, т.е. Когато умре, човекът отнася със себе си всичко свое, или всичко, което му е било присъщо като човек, освен земното си тяло. Зато­ва, когато човекът влиза в духовния свят, или в живота след смъртта, той е облечен в тяло, което привидно по нищо не се различава от земното, понеже той не усеща и не вижда никаква разлика. Обаче неговото тяло е духовно, следователно, отделено или очистено от земното; ду­ховното вижда и докосва духовното също както природ­ното вижда и докосва природното. От тук, щом като стане дух, човекът още смята, че е в своето тяло, в кое­то е бил на света, тоест, не съзнава, че е умрял. Човекът дух дори се радва на всички вътрешни и външни усеща­ния, на които се е радвал в света: вижда както преди, чува и говори както преди, усеща аромати и вкусове както преди, усеща допир както преди; желае, въжделее, иска, мисли, разсъждава, чувствува, обича, вълнува се както преди, а който е изпитвал наслада от учението, чете и пише както преди. Или с две думи, когато преминава от единия живот в другия или от единия в другия свят, чо­векът сякаш се премества от едно място на друго, носей­ки със себе си всичко, което е притежавал като човек -така щото не може да каже, че след смъртта, която се отнася единствено до земното тяло, е загубил нещо. Той взема със себе си дори своята природна памет, именно, запазва всичко, което е чул, видял, прочел, научил или по­мислил на света, от ранното си детство чак до края на своя живот; но понеже природните предмети от памет­та не могат да се възпроизведат в духовния свят, те зас­пиват, както става при човека, когато не мисли за тях. Все пак, тези предмети могат да се възпроизвеждат, ко­гато е угодно на Господ; но за тази памет и за нейното състояние след смъртта ще се говори обстойно след мал­ко. Чувственият човек не може да повярва, че тъкмо та­кова е. човешкото състояние след смъртта, защото не го разбира; а именно, чувственият човек не може да мис­ли иначе, освен природно, дори за духовното. Ето защо онова, което не усеща, което не вижда с телесните си очи и не докосва с ръцете си, той нарича несъществува­що, както може да се прочете при Йоан за Тома (20:25,27, 29). За това, какво представлява чувственият човек, може да се види по-горе (гл.267).

 

 

462 а.

Все пак, съществува голяма разлика между живота на чо­века в духовния свят и неговия живот в природния свят, колкото относно външните сетива и тежите чувства, толкова и относно вътрешните сетива и теxните чувс­тва. Онези, които са на Небето, чувстват много по-из­тънчено, тоест виждат, чуват и мислят с много повече мъдрост, отколкото когато са били на земята; това е така, защото виждат в небесната светлина, многократ­но превъзхождаща земната (виж по-горе гл.126) и чуват в ду­ховната атмосфера, която също многократно превъзхож­да земната (гл.235). Между външните усещания на света и на Небето разликата е като онази между ясно небе и тъ­мен облак или като между дневната светлина и вечерни­те сенки. Понеже е Божията истина, небесната светлина прави зрението на ангелите способно да забелязва и раз­личава дори най-малките неща: тяхното външно зрение съответства на вътрешното зрение, което значи, на интелекта, понеже при ангелите едното зрение прелива в другото и [двете] действат като едно, поради кое­то притежават такава изостреност. По същия начин слуховото им възприятие, което принадлежи както на разума, така и на волята, съответства — от тук, те мо­гат да прозрат от звуците или думите на говорящия не­говите единични чувства или мисли. По-горе (гл.234-245) се говори, че звукът съдържа присъщото на чувството, а думата съдържа присъщото на мисълта; но останалите сетива при ангелите не са така изострени, както зрение­то и слуха, понеже зрението и слухът служат на тяхна­та разумност и мъдрост. Ако останалите сетива бяха също така деликатни, те биха отнесли светлината и нас­ладата от мъдростта от ангелите и биха внесли в тях насладите на волята, свързани с различни плътски желания, които, доколкото преобладават, затъмняват и обезсилват интелекта; както става с xората в света -колкото повече се изкушават от вкуса и плътските нас­лади на допира, толкова повече ги обземат грубостта и глупостта относно духовните истини. Това, че вътреш­ните сетива на ангелите на Небето, присъщи на техни­те мисли и чувства, са по-изтънчени и по-съвършени, отколкото са били в света, може да се установи от каза­ното и показаното в главата „За мъдростта на небесни­те ангели" (гл.265-275). Между състоянието на обитате­лите на Ада, и състоянието на хората в света, обаче, разликата е също толкова голяма: колкото са съвършени вътрешните и външните сетива при ангелите на Небе­то, толкова несъвършени са [те] при онези, които пре­бивават в Ада; обаче за това състояние ще говорим под­робно по-нататък.

 

 

462 б.

Що се отнася до обстоятелството, че човекът има цяла­та своя памет от света, видях и чух по този повод мно­го достойни за споменаване неща, някои от които бих ис­кал последователно да изложа. Някои духове отричаха престъпленията и позорните дела, които са извършили, бидейки в света. За да не ги смятат за невинни, всичко в тяхната памет беше разкрито и делата им бяха разгледа­ни подред, от ранното детство до края на живота. Престъпленията се оказаха главно прелюбодейства и раз­пътничества. Имаше също такива, които измамвали дру­гите и ги ограбвали; техните измами и кражби бяха изб­роени подред, като голяма част [от тези деяния] не бяха известни почти никому, освен на тях самите. Дори си признаха деянията, защото те бяха представени сякаш в ясната небесна светлина: с всяка мисъл, намерение, насла­да, или страх, които тогава са изпълвали техните души. Имаше и такива, които са вземали подкупи, правейки пра­восъдието предмет на печалба; тяхната памет също беше проучена и бяха оценени всички техни деяния — от деня, в който са започнали служба, та чак до последния. Наяве излизаха подробности за колко и какво, за времето, за душевното им състояние и техните помисли: всичко се явяваше пред очите, представяйки се като стотици събития, ставащи сякаш наново; та дори, което е учудва­що, техните паметни книги, в които са записвали свои­те деяния, бяха извадени и прочетени страница по стра­ница. Имаше също такива, които са съблазнявали девици към разпътство, както и такива, които насила са ги ли­шавали от [тяхната] непорочност. Бяха призовани пред същия съд, като от паметта им бяха извлечени и предя­вени подробности за тежите безчестия. Самите лица на девиците и жените също сякаш зримо присъстваха, за­едно с местата, словата, мислите, свързани с деянието, и всичко се явяваше внезапно пред погледа; някои явява­ния траеха цели часове. Имаше един, който изобщо не смяташе за осъдително да злослови по адрес на други; слу­шах как четяха подред неговите клевети и хулни слова, с думите, с които ги е изрекъл, с имената на онези, за кои­то са се отнасяли, както и с имената на онези, пред кои­то ги е изрекъл. Всичко това се възпроизвеждаше на живо пред хората, които бе хулил и клеветил, макар че, бидей­ки в света, той бе успявал да скрива своята ненавист. Имаше също един, който с лукавство беше отнел наслед­ството на свой близък. Той беше уличен и осъден, но, ко­ето е чудно, писмата и бележките между тях ми бяха про­четени на глас, като той каза, че не е пропусната нито една дума. При това същият, малко преди смъртта си, тайно беше отровил своя съсед, което пролича ето как: под краката му се отвори яма, а от тази яма излезе мъж, сякаш излизаше от гроба, и викаше към него: „какво ми стори?"; всичко се разкри: по какъв начин отровителят, разговаряйки приятелски с него, му поднесъл чашата с отрова, какви планове кроял, какво се случило после; след тези разкрития той беше осъден на Ада. Или с една дума:

всичките злини, злодеяния, обири, измами, кражби, се по­казват пред злия дух, извличат се от самата му памет, и го осъждат. Няма място за отричане, понеже всички обс­тоятелства са видими. От паметта на един дух, освете­на и направена видима от ангелите, чух и разбрах какво бе мислил той ден след ден цели месеци, и то без грешка, припомнено така, сякаш сам той беше се върнал в онези дни. От тези примери може да се установи, че човекът носи със себе си цялата своя памет, и че нищо не е толко­ва скрито на света, че да не стане явно след смъртта, и то явно за всички, според думите на Господ: „Няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се нe уз­нае; затова, каквото сте казали в тъмното, то ще се чуе на видело; и каквото сте казали на ухо в скривалища­та, то ще бъде разгласено от покривите" (Лука, 12:2,3).

 

 

463.

Когато след смъртта се откриват деянията на човека, тогава ангелите, на които е поверено проучването, вни­мателно оглеждат лицето му и продължават да претър­сват цялото тяло: започвайки от пръстите на едната и на другата ръка, и така докосват всичко. Понеже се чудих защо е така, ми казаха, че всяка единична мисъл и всяка единична воля са сякаш изписани върху мозъка, понеже там са основите, откъдето те се отпечатват върху ця-

лото тяло, защото всички мисли и всички желания се пре­насят от своя източник, където и завършват като в своя крайна точка; ето защо онова, което е изписано в паметта от волята и оттам в мисълта, е изписано не само в мозъка, но и в целия човек, където съществува в порядък, съобразен с порядъка на частите на тялото. Оттук ясно проличава, че човекът като цяло е такъв, ка­къвто е в своята воля и следователно в своята мисъл: зли­ят има своето зло, а пък добрият има своето добро. От това би могло да се установи какво се разбира под книга на живота на човека, за която се говори в Словото, а именно, че всички дела и мисли са изписани върху целия чо­век и се явяват сякаш четени в книга, когато се извикат от паметта, или сякаш гледани в изображения, когато ду­хът е изложен на светлината на Небето. Към това бих ис­кал да добавя още нещо забележително относно памет­та, оставаща при човека след смъртта, което ме убеди, че не само общите, но дори отделните неща, влезли в па­метта, пребъдват, и никога не се изличават. Видях изпи­сани книги, като в света, за които ми се каза, че идват от паметта на авторите, и че за разлика от книгите, кои­то те са написали на света, в тях не липсва нито една дума. Така от спомените на другия могат да се извлекат всички дела и мисли до последната подробност, които сам той отдавна е забравил. Беше ми разкрита също и причината за това- човекът притежава външна и вът­решна памет - външната е присъща за природния човек, докато вътрешната е присъща за духовния човек. Каза ми се, че всичко, което човекът е мислел, желаел, говорел, вървел, дори е виждал или чувал, се запечатва във вът­решната или духовната негова памет; също и че онова, което е попаднало в нея, никога не се изличава, понеже се изписва и върху духа и частите на неговото тяло, както бе казано по-горе. Това ще рече, че духът се образува спо­ред мислите и действията, присъщи на неговата воля. Зная, че това изглежда твърде необичайно и трудно за вярване, но все пак е истина. Ето защо, нека човекът не си въобразява, че онова, което е помислил или е извършил тайно, ще си остане скрито и след смъртта; нека знае, че всичко тогава ще стане ясно като бял ден.

 

 

464.

Въпреки че външната или природната памет остава в човека и след смъртта, все пак чисто природното в нея не се възпроизвежда в другия живот, а само духовното, което чрез съответствията бива добавено към природ­ното. Но пред погледа то се явява в съвсем същата форма, както в природния свят; понеже всичко, което се явя­ва на Небето, изглежда същото, както в света, макар че по същност не е природно, а духовно, както може да се види в главата „За представяното и явяваното на Небе­то" (гл.170-176). Външната или природната памет, чии­то предмети са материални, понеже са извлечени от вре­мето, пространството и от останалото, присъщо на природата, не служи на духа, както му служи в света, по­неже човекът, мислейки въз основа на външната чувстве­ност, но не същевременно въз основа на вътрешната или присъщата за интелекта чувственост, мисли природно, а не духовно; обаче в другия живот, пребивавайки в духов­ния свят, духът не мисли природно, а духовно; да мислиш духовно значи да мислиш според разума, тоест рационал­но. Ето защо външната и природната памет, що се от­нася до материалното, тогава заспива и от полза е само онова, което човекът добива чрез материалното в све­та, превръщайки го в рационално; външната памет от­носно материалното заспива, защото то не може да се претворява: ангелите и духовете говорят според чувст­вата и мислите, присъщи на техния дух, а онова, което се разминава с тях, те дори не могат да изговорят, както може да се установи от казаното за речта на ангелите (гл.234-257). Ето защо след смъртта човекът е толкова разумен, колкото е станал разумен на света чрез езиците и науките, а съвсем не според изкусността в езиците и науките. Говорил с мнозина, които на земята бяха смята­ни за учени, понеже знаеха древни езици, като еврейски, латински, гръцки, но не бяха развили своя разум чрез напи­саното на тях; някои ми се видяха прости досущ като онези, които нищо не знаят за тези езици, а някои ми се видяла глупави, но надменно убедени, че са по-мъдри от другите. Говорих с някои, които на земята бяха вярвали, че човекът знае толкова, колкото удържа паметта, и за­това бяха я изпълнили дотам, че приказваха почти само благодарение на паметта - значи не от себе си, а от други - и никак не бяха усъвършенствали своя разум чрез за­паметеното. От тях едни бяха глупави, други пък бяха тъпи - те изобщо не разбираха, какво е истина, както и дали нещо е истинно или лъжовно; хващаха се на всяка лъжа, продавана за истина от онези, които се бяха нарек­ли учени, дори не можеха да виждат нищо такова, какво­то е, да преценят така ли е или не е така, и поради това не проумяваха нищо, слушайки другите. Говорих и с таки­ва, които на света бяха писали много, при това във всич­ки видове науки, като бяха добили в много страни слава на сведущи. Някои от тях можеха да разсъждават за истини­те и дали нещо е истинно или не е истинно; други разби­раха какви са истините, обръщайки се към бивалите в светлината на истината, но, като не искаха да ги разбе­рат, ги отричаха, когато бяха в своите лъжи и значи бяха самите те; трети пък не знаеха повече от неукия народ. Всички те се различавала един от друг според това докол­ко бяха развили своя разум чрез научните изложения, кои­то бяха записвали или преписвали. Онези, които бяха сре­щу истините на Църквата и, мислейки според науката, бяха се утвърдили чрез нея в лъжовни понятия, всъщност не бяха развивали своя разум, а само способността да се разсъждава, която минава за присъща на разума, но е от­делена от рационалното способност да се потвърждава всичко, което ти харесва, способност да се виждат само лъжите, а не истините, изхождайки от произволни прин­ципи и лъжовни положения. Такива никога не могат да раз­познаят истината, защото от лъжата не може да се види истината, обаче от истината може да се види лъжа­та. Разумното начало в човека е като градина или цветар­ник, и като наскоро изорана почва: паметта е почвата, тучните истини и познания са семената; чрез небесната светлина и топлина те покълват, а без тях няма покълване; така става, само ако небесната светлина, тоест Бо­жията истина, и небесната топлина, тоест Божията лю­бов биват допуснати, защото единствено от тях идва разумът. Ангелите дълбоко скърбят, че учените в по-го­лямата си част приписват всичко на природата и по този начин затварят вътрешните начала на своя дух, та не могат да видят нищо истинно в светлината на исти­ната, тоест, в небесната светлина. Затова в другия жи­вот те са лишени от способност да разсъждават, за да не пръскат чрез разсъждения лъжовни понятия сред обикно­вените добри хора и да ги съблазняват; също така, те би­ват изпратени да обитават на пустинни места.

 

 

465.

Един недостоен дух негодувал, задето не можел да си спом­ни много от онова, които знаел при живота в тялото, скърбейки за загубата на занятието, което било за него върховна наслада. Казали му, че изобщо не е изгубил нищо, че знае всичко и всяко, но че в този свят, в които сега жи­вее, не подобава да се извикват такива мисли от памет­та, че му стига възможността сега да мисли и да говори много по-изтънчено и по-съвършено, без да потапя, както преди, своя разум в пълната мрачина на материалното и телесното, съвсем безполезни в царството, където е до­шъл; рекли му също, че сега има всичко нужно за своя вечен живот и оттук нататък може единствено да става бла­жен и щастлив. Значи, невежество е да се вярва, че с от­теглянето и смиряването на материалното в паметта разумността ще погине; нещата стоят така, че колкото повече духът успява да се отдели от сетивното, което принадлежи на външния или телесния човек, толкова пове­че [той] се издига към духовното и небесното.

 

 

466.

В другия живот понякога се показват различни видове па­мет, като се представят във видими форми, а което там е видимо, при хората се представя в понятията на мисълта. Там външната памет се явява мазолесто тяло, а вътрешната се явява сиво вещество, каквито има в човешкия мозък; от тук може да се узнае, каква е всяка па­мет. При хората, които в своя земен живот са се стара­ли само да запомнят, но не са развивали своя разум, мазо­лестото тяло изглежда сухо и отвътре сякаш протрито от низ сухожилия. При хората, които препълват памет­та с лъжовни представи, тя се явява като космата топ­ка с разпилени косми, понеже е пълна с безброй неподреде­ни образувания. При онези пък, които са се старали за па­метта от любов към себе си и любов към света, тя изг­лежда лепкава и отчасти вкостенена. При хората, които са искали да проникнат в Божиите тайни чрез науката и предимно философията, вярвайки само на онова, в което са се убедили чрез нея, паметта изглежда тъмна, тъй като по своето естество е такава, че поглъща лъчите на светлината и ги обръща в сенки. При хитреците и лице­мерите паметта се явява като твърд кокал, сякаш черно дърво, отразяващо лъчите на светлината. При онези оба­че, които са пребивавали в благото на любовта и истини­те на вярата, паметта не се появява като мазолесто тяло, тъй като вътрешната им памет изпраща лъчи светлина във външната, в чиито предмети или идеи лъ­жите завършват сякаш в своя основа или в своя почва, на­мирайки в тях прекрасни приемници. Външната памет представлява последната степен на порядъка, в която ду­ховното и небесното плавно завършват и в която зажи­вяват, ако намерят блага и истини.

 

 

467.

Хората, които на света живеят в любов към Господа и в обич към ближния, носят в себе си ангелска мъдрост и ра­зумност. само че скрити в дълбините на вътрешната им памет; разумността и мъдростта не могат да се проя­вят преди да напуснат телесното; тогава природната памет заспива, а разумността и мъдростта се пробуж­дат във вътрешната памет, след което и в самата ангел­ска памет.

 

 

468.

Сега ще кажа накратко по какъв начин се развива рацио­налното начало. Същински рационалното се състои от истини, не от лъжи; онова, което се състои от лъжи, то не е рационално. Съществуват три вида истини: граж­дански, морални, духовни; гражданските истини се отна­сят към правосъдието, към вида на управлението в царс­твото, изобщо към справедливостта и безпристрастие­то; моралните истини се отнасят към живота на всеки човек спрямо обществото и общностите; родово те се отнасят към искреността и прямотата, докато видово се отнасят към всички добродетели; духовните истини се отнасят към всичко, което принадлежи на Небето и Църквата, изобщо към доброто на любовта и истината на вярата. Във всеки човек съществуват три степени на живот (виж по-горе, гл.267): при първата степен рационал­ното се отваря чрез гражданските истини, при втората степен чрез моралните истини, при третата степен чрез духовните истини. Но нека се знае, че рационалното нито се създава, нито се открива чрез това, че знаеш тези истини, а чрез това, че живееш според тях; да жи­вееш според тях означава да ги обичаш с духовно чувст­во, а да ги обичаш с духовно чувство означава да обичаш справедливостта и безпристрастието заради самите тях, да обичаш искреността и прямотата заради самите тях да обичаш благото и истината заради самите тях. Обратното: да живееш според истините и да обичаш ис­тините с телесно чувство означава да ги обичаш заради самия себе си - заради слава, почести, богатство. Поради това, доколкото човекът обича тези истини с телесно чувство, дотолкова той не е рационален, понеже обича не тях, а себе си самия, докато истините му служат ся­каш роби на господар. Ала станат ли истините роби, то­гава те не проникват в човека и не отварят никоя сте­пен на неговия живот, дори първата, а само остават в па­метта във вид на научни сведения в материална форма и там се съединяват с любовта към себе си, която е плът­ска любов. От тук може да се установи по какъв начин чо­векът става рационален: в третата степен чрез духовна любов към благото и истината, които принадлежат на Небето и Църквата; във втората степен чрез любов към искреността и прямотата, в първата степен чрез любов към справедливостта и безпристрастието. Тези две лю­бови също стават духовни чрез духовна любов към благо­то и истината, която се влива в тях и се съединява с тях, създавайки свои подобия.

 

 

469.

Духовете и ангелите имат същата памет като хората; онова, което те чуват, виждат, мислят, желаят и вър­шат, остава при тях и поради това техният разум се развива непрестанно и във вечността. Ето защо ангели­те и духовете, също както хората, усъвършенстват разумността и мъдростта чрез познанията за благото и истината. Чрез множество преживявания ми бе дадено да узная, че духовете и ангелите имат памет: видях как те извикват от паметта си всичко, което са мислили и вършели, както открито, така и скришом, когато са били с други духове; видях също така, че онези, които притежаваха някаква истина чрез простия живот в доб­рото, се изпълваха със знания и от там с разумност, а после се възнасяха на Небето. Но нека се знае, че никой не добива повече знания, и чрез това разумност, отколко­то му отрежда степента на любов към благото и исти­ната, в която е живял на земята. Всеки ангел и всеки дух запазва чувството, в което е пребивавал на света, в съ­щото количество и качество; после го усъвършенства, като го допълва във вечността, но нищо не може да се изпълни во веки веков, понеже всичко може да се променя до безкрай, да се допълва и да се обогатява, също да се множи и да се плоди: благото няма край, защото произли­за от Безкрайното. Това, че ангелите и духовете постоянно се усъвършенстват в разумността и мъдростта чрез познания за истинното и благото, може да се види от онези глави, където става дума за ангелската мъд­рост (гл.265-275), за езичниците и народите извън Църк­вата на Небето (гл.318-328), и за децата на Небето (гл.329-345); че това зависи от степента на чувството [на любов] към благото и истината, в която [духовете и ангелите] са живели на земята, като не отива отвъд тази степен, се говори в гл.349.