Jump to content

Recommended Posts

СПОМЕНИ НА СЕСТРА ПАША ТОДОРОВА

 

Съборът през 1920 г. беше величествен и импозантен, присъстваха около 1200 души, братя и сестри от цяла България.

 

През един от съборните дни станах свидетелка на една изключителна проява: Учителя. Още през лятото на 1920 г. се разнесе слух, че един от по-възрастните бра се е провинил с нещо в морално отношение*. Това създаде настроение срещу него особено между възрастните братя, които се отличаваха със своето установено статично благочестие.

 

През един съборен ден (беше след обед) Учителя каза да се изредим всички в горицата да си направим свободна молитва. Трябваше да теглим жребий за влизане по десет души в група.

 

Провинилият се (от наше гледище) брат също посегна да тегли жребий, но му се отказа. Стана голямо брожение между присъстващите. Всички разбраха, че не му разрешиха да тегли жребий, а той се почувства като прокажен - ходеше бавно, унил, с отпусната надолу глава, не знаеше какво да прави. За него нямаше място нито на небето, нито на земята.

 

И така, една по една групите от по десет души, всички добре и чисто облечени, се качиха в горницата да отправят своята молитва към Господа. Може би някои са се молили за виновния брат, считайки го за невинен, но не можеха да се противопоставят на онези, които диктуваха положението. Някои пък и нищо не разбраха за случилото се.

 

След молитвата аз се приближих до едно дърво близо до горницата - акация с дебело стебло. Опитах се да обхвана стеблото с двете си ръце, но не можах. В това време видях Учителя, че се движи насам-натам и някак особено се озърта, като че иска да се увери, че никой не го гледа. Недалеч от него седеше самотен и измъчен провинилият се брат. Като видя, че наоколо няма друг човек, Учителя се обърна към брата и почна да го вика по име и да маха с ръка, докато последният се сепна и се отправи към Учителя с ниско наведена глава и едва влачещи се крака. Учителя тихо продума: „Хайде да се качим двамата в горницата да се помолим!" Двойката мина близо край дървото, зад което бях аз, и се отправи към горницата. Свидетелка на всичко видяно и чуто, аз не знаех къде се намирам, обхваната от умиление към Великото, пълна с благодарност, че в този момент, когато става нещо необикновено на земята и Небето, аз съм зад дървото, което ми беше по-близко от брат и сестра, и то — ням свидетел на нещо велико.

 

Колко време трая молитвата не зная. Светлите моменти с часовник не могат да се измерят! Вратата тихо се отвори... Аз изтръпнах, не знаех какво ще видя. Двамата слизаха по стълбата. Братът — изправен, с вдигната глава, спокоен, леко усмихнат, като че нищо не е било. А Учителя? Светлина ли бе или слънце?! Двамата — леки, спокойни, приятели, равни един на друг.

 

Аз останах още зад дървото, не ми се отделяше от него. Някаква мисъл ме озари: Учителя се моли за онези 1200 братя и сестри, за да изправи погрешката им, а те не знаят тава; но се вдигна една сянка от пространството, всички се успокоиха.

 

Дължа едно извинение на тези 1200 души: брожението срещу провинилия се брат не изхождаше от всички. Но в един колектив, особено духовен, погрешката на едного е погрешка за всички.

 

* Петко Гумнеров, бездетен брат, при едно събиране се Възторгва и целува едно момиче (бел. състав.)

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...