1922_7 Спомени на Георги Попов

[Theodora]

СПОМЕНИ НА ГЕОРГИ ПОПОВ ОТ С. ГОРНА ПОЛЯНА, ЕЛХОВСКО

 

Тогава шосета и превозни средства нямаше, затова трябваше да пропътувам 60 км пеша до най-близката железопътна гара – в град Ямбол. Качих се на влака, който идваше от София. Какви бяха първите ми впечатления? Всички пътници бяха облечени с бели дрехи, в хор пееха „Братство, единство" и пр. Като че ли влакът принадлежеше само на тия хора, които говореха на един език, пееха едни песни, с отношения братски и сестрински. Всички бяха свои. Като малка капчица се влях и аз, облечен в бял костюм. На всяка гара и спирка прииждаха все нови и нови хора, братя и сестри, облечени в бяло. Пътуването беше чудесно. Влакът даде знак за навлизане в тунел. Една сестра ме помоли да й дам сакото си, да го запази от пушека на влака: „Аз ще го завия в тази покривка."

 

На гара Търново аз си взех куфара и прибрах палтото от сестрата. Облякох се и тръгнах за града. След като бях изминал известно разстояние, спрях се и почнах да си проверявам багажа. За моя голяма изненада и уплаха констатирах, че портфейлът ми с парите липсва от джоба на сакото. Сърцето ми затупа силно. Претърсих няколко пъти, обаче – все същият резултат. В главата ми нахлуваха най-различни предположения и нека не крия, че мисълта ми се спираше главно на сестрата – доброжелателка, да не би тя да го е прибрала. Най-трудно беше да я попитам. Не можеше съвестта ми да допусне, че тя би могла да бъде способна на това унизително деяние. Къде тогава е смисълът от нейното посещение на това свещено място – събора – и нейният висок идеал, за който говореше през цялото пътуване?

 

Един стар, белокос брат сигурно забеляза моето смущение и тихичко ме запита:

 

– Братко, какво има, загубил ли си нещо?

 

– Изгубих си портмонето с парите и какво ще правя, не зная.

 

И докато се колебаех, дали да споделя съмнението си спрямо сестрата, той с висок глас извика:

 

– Братя, има изгубено портмоне с пари, на един брат, потърсете го!

 

А народ, навалица, навалица... Не се минаха обаче и пет минути – чу се напевен мъжки глас:

 

– Намери се! Този глас продължаваше да се повтаря и приближаваше към нас, докато се срещнахме и ми го предаде. Като ми го подаваше, каза:

 

– Брат, колко пари има вътре не зная, но колкото и да са, виждате ли този народ – това са все наши хора, които служат на Бога, на високия идеал. В никой случай нямаше да останете без средства. Само да се бяхте обадили и кесията ви сигурно щеше да се окаже малка да събере това, което щеше да ви се даде.