Jump to content

01 Влизането ми в Братството


Recommended Posts

ГЛАВА ПЪРВА

 

Влизането ми в Братството

 

Исках да се срещна с Влайчо от с. Коньово – Старо¬загорско, защото бях чула за чудесата, които правел за здравето на хората. Казаха ми, че той имал връзка с хората от Бялото братство и само чрез тях ще мога да се срещна с него. Спомних си за един възрастен колега – вегетарианец, работеше като пласьор в нашето предприятие, хранеше се с плодове и беше много добър човек. Имахме безплатен стол за хранене, плащаше предприятието, записах го в този стол да се храни, но той отказа. Работи две години при нас и се пенсионира. Та като реших да потърся връзка с Бялото братство, се сетих за него. Потърсих телефона му в указателя и се обадих – той веднага си спомни коя съм и ме покани у тях. Отидох на часà и подробно му разказах защо търся Влайчо. Той внимателно ме изслуша и каза: „Ще отидеш на Изгрева при сестра Цветана Симеонова, тя е художничка, кажи ѝ, че аз те изпращам, представи ѝ се, тя е прекрасен човек, ще те разбере, нейният съпруг води сега беседите в Братството.“ Благодарих му и си тръгнах.

Още на другия ден се запътих към Изгрева, слязох на спирката и тръгнах покрай оградата на Салона. Цялото селище, създадено по време на Учителя, тогава (1970 година) беше непокътнато, нищо не бе променено. Запътих се към чешмичката, но по улицата нямаше никакъв човек, за да попитам къде точно е къщата на сем. Симеонови. Тъкмо си помислих: „Как пък няма някой – да попитам“, изведнъж от уличката се зададе една възрастна жена и отиде право на чешмичката, изми си ръцете, лицето и се наведе да пие вода. Приближих се до нея, казах: „Добър ден“ и я попитах за Цветана Симеонова. Тя ме погледна, засмя се и каза: „Ела, сестричко, ей сега ще те заведа.“ Тръгнахме, тя започна да ми говори, сякаш много добре ме познава, показа ми с ръка къде е нейната къщичка и допълни: „Аз съм най-старата сестра тука, казвам се Марийка, като дойдеш, обади ми се, искам да си поприказваме.“ Когато стигнахме до къщата на сем. Симеонови, Цветана простираше пране на двора. Марийка извика: „Цвете, водя ти една сестричка!“ Влязохме в двора, двете жени си размениха няколко думи и на тръгване сестра Марийка отново ме покани да ѝ се обадя, когато ида на Изгрева. Аз ѝ благодарих, после се представих на Симеонова, казах кой ме изпраща при нея и за какво я търся. Тя беше много любезна, изслуша ме внимателно и каза, че Влайчо идва често в техните среди, но скоро не го е виждала. Покани ме на техните срещи всеки петък от 17 часа и в неделя от 10 часа сутринта, но ме предупреди, че трябва да бъда 10-15 минути по-рано, защото започват молитвите точно на часà, а беседите не могат да се прекъсват. На тръгване ѝ благодарих и обещах да бъда точна.

Не дочаках неделята, още в петък отидох. Пристигнах много по-рано, въртях се около чешмичката и като стана 16 часа и 45 минути, тръгнах към къщата на сем. Симеонови. Почуках на вратата и ми отвори Цветана. Покани ме в една голяма стая, по стените бяха закачени нейни картини в рамки, а други картини без рамки имаше в един ъгъл на купчина до стената. Тази стая беше нейното ателие, в него се водеха и беседите, затова имаше столове, подредени в пет редици, пред тях – маса с един стол и върху масата – цигулка и книга. Цветана ми каза да седна, където искам и излезе да посреща гостите. Седнах на последния стол в последния ред. Помислих си: може би всеки си има определено място, ако е зает и този стол, ще стоя права. Стаята се напълни точно за 10 минути, както правят учениците за началото на учебен час. Силно ме впечатлиха този ред и дисциплината: всеки, който влиза, поздравява с леко вдигане на дясната ръка, без никакъв шум и приказки. Като стана точно 17 часа, външната врата се затвори, влезе Симеонов – възрастен човек с бодра стойка, поздрави всички с леко повдигане на китката и всички станаха. Симеонов взе цигулката от масата, понастрои я и започна да свири, всички в стаята запяха. Изпяха три песни, много хубави. След това казаха няколко молитви и седнаха.

Симеонов взе книгата от масата и каза: „Днес ще прочета беседата Петимата братя.“

Забелязах, че някои от хората си водят бележки, други само слушаха. Присъстваше и един сляп човек, когото съм виждала да продава ножчета за бръснене и ластик на пазара „Кирков“. Аз слушах с голямо внимание беседата, изведнъж от очите ми рукнаха неудържими сълзи, които нито можех да си обясня, нито да спра. Започнах да си щипя ръцете, за да сменя болката, да „изтрезнея“ и да се върна в себе си. Не можех да разбера какво става с мене. Колкото кърпи имах у себе си, измокрих ги. Накрая и шалчето на врата си измокрих. Чудех се как ще стана да изляза, почувствах се неудобно – всички ще разберат, че съм плакала. Когато свърши беседата, всички станаха пак за молитва, станах и аз с наведена глава. След молитвата всеки от присъстващите отиваше при Симеонов, ръкуваше се и излизаше. Аз седях на стола и чаках всички да си отидат и тогава да си тръгна. Останаха само три сестри, които седяха на първия ред, срещу Симеонов, и не си тръгваха. Симеонов се обърна към мен и каза: „Сестра, елате при нас и седнете тука до сестрите, запознайте се с тях.“ Аз отидох при тях, той ми подаде ръка, аз се представих, първо на него, после и на сестрите. Извиних се, че много съм развълнувана. Симеонов ми отговори със спокоен глас: „Не се тревожете, сестра, ние ще ви помогнем.“ Той се обърна към сестра Давидова с малкото ѝ име: „Радке, изпей песента, която ти даде Учителя, да лекуваш болни!“ И тя запя, а Симеонов свиреше с цигулката. Какъв беше този глас, сякаш ангел пееше и отиваше във всяка клетка на тялото ми, мелодичен сопран! Моите сълзи рукнаха отново – докато пееше, все плачех. Когато свърши песента, Симеонов каза: „Сестра Радке, не се получи, изпей я още веднъж.“ Той засвири и тя пак запя, аз продължавах да плача до средата на песента и изведнъж сълзите ми пресъхнаха, заслушах песента със захлас. Като свърши песента, тя ме прегърна и каза: „Сега да ти кажа, че и аз съм Радка, на този свят случайности няма.“ Симеонов добави: „Свърши се, сестра, ние те излекувахме. Твоето място е тука, ти ни намери и ние те приехме, остани при нас, други религии не ти трябват!“ – „Много се радвам, че ме приехте!“ – отговорих аз. Другите две сестри, които присъстваха, бяха Гита – майката на Йоана, и Гинка – тяхна съседка. С тях по-късно станах много близка. Сбогувах се със Симеонови и си тръгнах с Радка Давидова.

Качихме се в трамвая, аз се чувствах някак си обновена, в особено състояние. Преди да сляза на моята спирка, Радка Давидова ме попита дали ще се видим в неделя. „Ще се видим! – казах аз. – От днес съм записана, ако има списък.“ Тя ми отговори: „Има списък, със златни букви е написан!“

Прибрах се вкъщи весела и щастлива, разказах всичко на майка ми, а тя каза: „Скоро не съм те виждала така радостна. Ходи при тези хора, щом са толкова добри, но нали в неделя ходиш по черкви?“. Аз развълнувано ѝ отвърнах: „Сега намерих истинската черква, истинското Слово, така разяснено, че направо влиза в мене! Ще ходя в петък и неделя, всяка седмица.“ Разказах и на съпруга ми какво съм решила, той ми отговори: „Аз съм ходил на беседите на Учителя, имах щастието да го видя. Нямам нищо против да ходиш при тези хора, но бъди предпазлива, не говори пред никого другиго, защото още работим, а и децата са студенти. Ако никой не узнае, няма опасност. Нашите роднини са повечето комунисти, както не знаят, че ходим на черква, така и за това не трябва да разберат, защото злото не търпи доброто.“

В неделя пак отидох на Изгрева, но 15 минути по-рано, бях си сложила за всеки случай по-големи кърпи в чантата, но не ми се наложи да ги използвам. Стаята отново бе пълна, Радка Давидова беше дошла преди мене, покани ме да седна до нея, даде ми да препиша молитвите. По-късно Гита ми даде написани молитви, които си четях вкъщи. Носех си тефтер, в който записвах и беседите. Този път при мене всичко беше спокойно, чувствах се добре, даже радостно, но не разбирах защо. Когато свърши беседата, д-р Давидова ми предложи да се разходим през гората и да поговорим – времето беше слънчево и топло за януари. Минахме по уличката, която води през гората, тя ми показа къщичките на сестрите и братята, които живееха там, за да имам представа за Изгрева в този вид, в който е бил при Учителя. Разказа ми за себе си – заминала за Франция да учи медицина, защото такава била волята на баща ѝ, но мечтата ѝ била да учи пеене. Съгласила се да учи медицина, но взимала и уроци по пеене, защото така я посъветвал Учителя. Споделих с нея, че от най-малкото нещо се разплаквам, казах ѝ и какви лекарства взимам за сърцето. Тя ми отговори: „Вече няма да плачеш, тази година отиди на Рила и ще видиш колко добре ще се почувстваш. Пролетта започни да идваш на гимнастика и със сигурност ще бъдеш по-добре.“ Приех с голяма радост: „Ще те послушам, всичко ще направя, което ме съветваш. Аз обичам туризма и съм ходила като млада на много места.“ После ѝ разказах за разболяването на сина ми. Попита ме дали ядем месо. Отговорих, че ядем месо, но обичаме и постните ястия. Посъветва ме да се откажа от месото, за да се оправят по-лесно проблемите ми: „Ти трябва да обърнеш нещата вкъщи. Следващия път ще ти донеса една книжка за вредата от месото и ще видиш какво ядете.“ Аз ѝ отвърнах веднага: „Мога да ти обещая още сега, че от днес ставам вегетарианка. Още от малка много пъти съм се отказвала от месото, защото ми е било жал за агънцата и пилетата, които колеха. Сега за себе си не се колебая, ето, днес съм оставила на майка ми едно голямо пиле – три килограма, да го сготви за семейството, но аз повече няма да хапна месо. Днес за трети ден съм при вас, ще се виждаме и ще разберете, че всичко бих дала за доброто на всички около мене.“ Радка Давидова ме посъветва да не задължавам никого в семейството да става вегетарианец, а само с личния си пример да ги възпитавам, да готвя хубави вегетариански ястия, само така нещата сами ще се наредят. С пълна увереност заявих: „От днес ставам вегетарианка, заклевам се в гората и пред тебе!“ Качихме се на трамвая от спирка „Журналист“, аз слязох на „Патриарха“ и се разделихме.

Прибрах се вкъщи, майка ми каза, че е направила пилето така, както съм поръчала, сварено, препечено във фурната с гарнитура от грах, картофки и сварен ориз, а също и супа от дреболийките, всички бяха обядвали и ме попита какво да ми сипе. Аз отговорих: „Нищо, от днес съм вегетарианка!“ – „Ти все ме изумяваш с нещо. Яж сега, пък от утре стани вегетарианка.“ – „Не, майко, това е волята ми, заклех се вече, няма да наруша клетвата. Истина ти казвам, не съм много гладна, ще си приготвя някакъв аламинут.“ Обелих си три средни картофа, нарязах ги на по-тънки филийки и ги изпържих, чукнах едно яйце, и с малко туршийка си хапнах много добре. Майка ми с тревога попита: „Кой ще готви на децата ти?“. – „Засега ти, майко, през деня те се хранят в столовете, където работят, а за вечер ще видим какво ще приготвяме“ – отговорих аз. Майка ми каза, че е съгласна с моето решение и разговорът приключи.

През нощта сънувах същия разговор: аз отивам за молитва, изваждам пилето от хладилника и го поставям на масата. Казвам на майка ми да вземе голямата тенджера и цялото да го свари. Тя ми отвръща малко ядосано: „Ти не виждаш ли, че то не се побира в тази тенджера!“ – Аз отговарям: „Ти ме връщаш да ти покажа какво трябва да направиш ли?“. Отивам в кухнята, вземам един нож, за да му изрежа крилцата и бутчетата – да влезе в тенджерата. Взех ножа и гледам: на масата в тавата, където бях сложила пилето, едно прекрасно малко детенце, което си подава ръчичките да ги отрежа, повдига и крачето – аз стоя и гледам онемяла. Хвърлих ножа и си казах: „Как мога да убия това детенце!“ В този миг се събудих, това беше в понеделник.

Във вторник срещу сряда сънувах, че отивам в моето предприятие, в отдел „Керамика“, и чувам гласове откъм пещите – и отивам право там. Гледам двете пещи запалени и пред тях две мои колежки въртят на шишове по един телешки бут. Като ме видяха, двете жени ми казаха: „Добре, че идваш, защото приготвяме голям банкет, изпратихме човек да те извика, колегите отидоха да купят пиене и други работи.“ (Аз бях десет дена в отпуска тогава.) Благодарих им за поканата, но отказах да остана. Излязох от предприятието и гледам: по улиците тече вода като река, но по средата на пътя – сухо. Тръгнах по сухото, стигнах до спирката на трамвая и се качих. Когато стигнах до „Патриарха“ – на моята спирка, виждам, че при нас е сухо, няма вода. Попитах ватмана: „Каква беше тази вода по улиците, като не е валяло?“. – Той ми отговори: „Откъснал се е бентът на язовира и водата е заляла всички ниски места, имахме късмет, че повредата е малка и ще могат да я оправят.“ Събудих се и записах този сън. Дълго не можах да заспя, чудех се какво означава този така ясен сън.

В четвъртък срещу петък пак сънувам: с моите колежки и колеги сме тръгнали на екскурзия до Румъния с автобус. Стигаме до моста на Дунава в Русе и шофьорът внезапно спря автобуса, слязохме всички и видяхме как нивото на реката се е вдигнало толкова много, че съвсем малко остава да залее моста. Шофьорът категорично заяви, че се отказва да продължи пътуването към Румъния, защото водата може да отнесе моста. Аз поканих моите спътници да минем пеша моста, но никой не се съгласи. Тогава тръгнах сама и казах, че няма да се върна, защото имам познати в Румъния и ще ги намеря. След известно време видях пред мене големи павилиони, на които пише: „Добре дошли на панаира.“ Отидох към павилионите, всички викаха и ми предлагаха луканки, кренвирши, шунка, пържоли, кюфтета, аз само махам с ръка, че не искам. Като отминах тази редица, която беше най-отпред, се озовах пред павилиони с плодове и зеленчуци. Там се спирах и казвах, че на връщане ще си купя от тях. След като преминах и тези щандове, видях няколко човека, които ме гледат и явно говорят за мене, спрях се и помислих: „Ще ги попитам за моите познати.“ В този момент една жена тръгна към мене с кошница в ръка да ме посрещне, спря, усмихна се и каза: „Добре дошла и заповядай, от всичките плодове има в тази кошница.“ – „О, аз не мога да ги платя!“ – отговорих. – „Няма да плащаш нищо, ти спечели най-голямата награда!“ – продължи тя. – „Не мога да взема такава голяма кошница, как ще я нося чак до България!“ – упорито отказвах аз. Жената взе кошницата, хвана ме за ръката приятелски и ме заведе до господата, които стояха и ме гледаха. Аз ги поздравих, те усмихнати се ръкуваха с мен и казаха: „Ти издържа изпита, ето, това е твоята награда (посочиха една кола, която стоеше зад тях) – тази кола заминава за България, с нея ще се прибереш.“ Взех кошницата и се качих в колата. Когато преминахме моста, нивото на реката си беше нормално. Така се събудих в България.

В петък отидох на беседа, Радка Давидова пак ми бе запазила място до себе си. Аз вече бях научила молитвите наизуст. След беседата Симеонов даде знак на д-р Давидова да останем. Когато изпрати и последния човек, Симеонов се обърна към мене със следните думи: „Сестра, моята съпруга ми разказа, че търсите Влайчо за вашето момче, но вие намерихте най-важния – Учителя, той ще ви помага по-нататък. Четете беседите, слушайте какво се говори и прилагайте. Тук е истината, при нас ще я чуете и видите. Учителя много неща ни каза и показа нагледно. Ще видите как нещата постепенно ще се подобрят. Сега ще ви кажа какво ни отговори Учителя, когато го попитахме: „Как ще продължим да съществуваме, като църквата е против нас?“. – „Не се безпокойте, ще дойде и техният ред. Радвайте се, че Бог е с нас, той ще оправи всичко, имайте само търпение.“ Когато се тревожехме, че много малко хора идват при нас, Учителя казваше: „Не се безпокойте, ще дойдат, бъдете готови да ги посрещнете така, както аз съм казал!“ – Радвам се, сестра, че идвате при нас и не се отказвате, защото в този строй, в който живеем сега, е опасно, нашите деца мълчат и не смеят да кажат, че са деца на дъновисти, не смеят да дойдат на беседи, за да не си загубят работата. Вие също работите, ние разбираме, но за да станете по-смела, те (съществата от Разумния свят) ви изпращат страдание. И вие се вслушвате в гласа на Бога, затова сте при нас, ще ви помагаме, бъдете с нас. Ще ви срещнем с Влайчо – и той е предпазлив, защото мина през големи изпитания. Влайчо е изключително силен духовно. Ще се срещнете с него, когато Учителя нареди да стане това.“

Благодарих на Симеонов и се сбогувахме. Тръгнахме си с д-р Давидова, тя ми предложи пак да минем през гората, защото иска да се отбие при един брат, който е болен, за да го прегледа. Аз с готовност се съгласих, защото така ще имам възможност повече да разговаряме. Даде ми обещаната книжка „Вредата от месото“ и каза, че ми я подарява, защото всички в нейното семейство са я прочели и тя е изиграла ролята си. Благодарих ѝ и я поканих следващата неделя след беседата да ми гостува, тя прие поканата и каза, че ще ми донесе беседи, които да си чета вкъщи. Стигнахме до бараката на брат Никола Антов и тя почука, вратата се отвори, показа се една жена на вратата. Д-р Давидова обясни, че е повикана за болния. Поканиха ни и влязохме. Болният лежеше, но като видя, че влизаме, стана и седна на леглото. Запознах се с него, д-р Давидова му обясни, че съм нова сестра, той искрено се зарадва. Докторката го прегледа, разпита го какво го боли и какви лекарства е взимал. После му назначи лекарства за пиене и едно лекарство за мазане. След това му даде следните указания: „Да те разтрие жената, която те гледа, виждам, млада е и ще може да го направи, трябва да се изпотиш хубаво и после да се преоблечеш. Изпий горещ чай и след това вземи лекарството, което ти предписах.“ След инструкциите на лекарката болният извика жената, която го гледа, за да чуе какво точно трябва да прави. Д-р Давидова отново повтори и пред нея всичко, което трябва да се направи за болния, жената стоеше най-смирено, без да отрони дума. Антов каза: „Я, нека да ви запозная, това е бъдещата ми съпруга, разбира се, че ще направи всичко, което е необходимо.“ Сестра Давидова беше силно шокирана от това, което чу, а аз стоях спокойно и наблюдавах. Антов се обърна към жената и каза: „Иди и приготви нещо да почерпим гостите.“ Когато тя излезе, той се обърна към д р Давидова: „Трябваше първо да ти я представя, но и сега може, не се учудвай, нито дъщеря ми, нито синът ми се интересуват как съм, здрав ли съм, болен ли съм и какво ми е, затова реших да имам някой на стари години да ме погледа.“ Давидова изрази своето разбиране и го запита какво той може да ѝ даде за положените грижи. Той отговори, че са сключили брак и тя ще получава пенсията му, която за нея е нещо. Освен това след две седмици ще излязат оттук и ще получат апартамент на „Кръста“ – стая, хол и кухня. В това жилище тя ще има право да живее до края на дните си. „Това е добре за нея, така че тя ще ме разтрие, ще ѝ се иска да поживея.“ След неговите думи Давидова допълни: „Чакай да ти напиша още една рецепта.“ – Антов отговори: „Е, ти знаеш, напиши.“ В това време съпругата му донесе чай с големи парчета баница, след това ни донесе сладко, което тя е правила. Антов седна на леглото подпрян с възглавници и някак си се ободри от присъствието на лекарката, стана много разговорлив: „Много се радвам, че дойде, отдавна не сме се виждали.“ Давидова отговори: „Аз бях по Франция, отскоро съм тук.“ Антов с искрено чувство каза: „Е, Радке, какво чудо прекарахме, добре че ни имаше.“ После се обърна към мен и продължи да говори: „Сестра, сега ще чуеш, и то със сигурност ще чуеш, но да знаеш и двете версии. Тука бяхме пъстър свят, всички си живеехме прекрасно, но това, което казваше Учителя, не се приемаше от всички на сериозно – за някои хора неговите думи минаваха покрай ушите им и те сякаш се отнасяха не за тях, а за някой друг. Учителя настояваше да се построи голям салон с жилища в една голяма сграда и да се закупят парцели по един декар. Много малко хора го направиха, имахме и счетоводител, и касиер, пари имаше за всичко, но нямаше хора, които да го направят. Касиерът слагаше парите под дюшека на кревата и спеше върху тях. Средства за всичко имаше, но послушание нямахме, виждаше се нещата накъде отиват. Аз се карах с тях, казвах им, даже ги пердашех с бастуна, а те ходеха да се оплакват от мене на Учителя. Той казал на хората, които се оплакват от мене: „Това е злото куче сред стадото на Изгрева, ако няма такова, вълците ще изядат стадото и то ще се разпръсне.“ – Е, това е казал Учителя за мене, сестра, нека да го знаете.“ После Никола Антов пак повтори: „Касиерът слагаше парите под дюшека и спеше върху тях. Като дойде 9-ти септември 1944-та и си замина Учителя, те напълнили тенекии с пари и ги скрили на Витоша. След това започнаха съдебни дела, ядове, разправии, а отговорниците за парите лежаха по затворите. Комунистите бяха „вдигнали мерника“ на Бялото братство, целта им беше да го разпръснат, в крайна сметка държавата прибра парите на Братството. Аз бях партиец и отговарях за Изгрева, един ден се събраха отговорниците на района, за да ме мъмрят и изключат, защото съм им пречел да си изпълнят задачата. Един приятел ме предупреди, че събранието е организирано заради мене, защото защитавам дъновистите. Събрахме се всички и началникът на района ми каза да наредя на дъновистите, че трябва да извадят Учителя си от градината, защото това не е гробище. Аз станах, извадих си пищова в ръката и застанах срещу него разтреперан от гняв, казах му: „Само да смее някой да направи нещо, ще ви разстрелям всичките! Първо ще кажа на Георги Димитров и на всички министри, които се криеха на Изгрева и се хранеха безплатно на трапезата ни, та даже и Цола Драгойчева се криеше при нас. Когато си замина Учителя, ние с Жеков и още някои братя отидохме в министерството и поискахме да се свържем с Димитров чрез Антон Югов. Същият ни предостави всички координати, за да се свържем с него. След разговора Георги Димитров изпрати телеграма със следния текст: Учителя да бъде погребан точно там, където той си е определил! – А вие днес ми казвате, че трябва да го изхвърлят оттам. Вие не знаете, че при блокадата на германците Учителя помогна на Георги Димитров – с неговата шапка и балтон да замине за Германия и после за Русия. Като отида и разкажа на Георги Димитров за това събрание, ще видим кой ще изхвърчи.“ Бях страшно ядосан, извадих партийния си билет и го хвърлих в очите им, сложих пистолета на масата и казах, че нямам работа при такива партийци, защото не са достойни да носят това име. Те се стъписаха, защото мислеха, че мене ще изплашат, а след моите думи изплашените бяха те и започнаха да ме успокояват: „Чакай бе, Антов, ще се разберем с теб...“ – Аз си тръгнах, тряснах силно вратата и повече не стъпих при тях. Никой не посмя повече да ме потърси. Успях да извадя разрешително да се четат беседи в салона и се четяха до предаването на селището на руснаците по волята на Учителя. После извадих разрешително да се четат беседи при Симеон Симеонов, при Иван А. Михайлов и в Мърчаево, без да ни безпокоят. Нашите хора, които живееха на Изгрева, всички бяха настанени в жилища, никой не остана на улицата. Това, сестра, ви го казвам, за да знаете и разказвате. Ние си отиваме, вие оставате да продължите делото.“

На сбогуване д-р Давидова каза: „Дойдохме за малко, а то минаха часове.“ Тръгнахме през гората към спирката на трамвая, Давидова бе забелязала с какво учудване наблюдавах през цялото време Никола Антов и затова каза: „Той просто имаше нужда да си разкрие душата пред някого. Учителя е знаел какво голямо дело ще извърши злото куче за Братството, затова не му е правел никакви забележки, въпреки оплакванията на някои от братята.“

Съвсем скоро след нашата среща Никола Антов наистина излезе от бараката и се нанесе в апартамента. Не мога да кажа с точност колко време живя там, защото, когато се запознах с дъщеря му Мария след две години, той си бе заминал. Мария бе предала всички книги с беседи на Учителя, които имаше в дома на баща ѝ, на братята в Мърчаево, където се премести Школата. От тези книги се четеше там, като ходехме на молитва. Дъщерята на Антов раздаде и няколко броя от Завета на цветните лъчи на братя и сестри и бе поръчала на брат Темелко да предаде една от тези книжки и на мене. По-късно братята и сестрите ми разказаха всичко за живота на Никола Антов, аз пресях някои неща и записах само това, заради което Учителя го е закрилял и държал при себе си.

Следващата неделя, след беседата, както се бяхме уговорили, Радка Давидова дойде у нас на обяд. Майка ми беше направила постна супа, основното ядене беше със сини сливи и за гарнитура разни туршийки, а накрая баница. След като приключихме обяда, Радка ме помоли да я изпратя до тях, за да ми даде беседи, които да чета вкъщи. Тръгнах с нея, тя живееше на ул. „Искър“, срещу Евангелистката църква, попита ме дали съм ходила в такава църква, отговорих ѝ, че не съм ходила. Тя ми каза, че в тази църква има познати, които са нейни пациенти, и ми предложи да влезем при тях, за да ме запознае. Съгласих се, влязохме в църквата, на вратата ни дадоха книжки с песните и молитвите, които върнахме на излизане. Вътре беше пълно, но имаше няколко свободни места и ние седнахме. Оставаха 10 минути до идването на пастора, но присъстващите започнаха без него да четат дълги молитви. Като дойде пасторът, изпяха няколко песни, след това той чете молитви сам, а имаше и общи молитви. Последваха молитви за болни, при които всички застанаха на колене заедно с пастора, и тези молитви бяха много дълги. След продължителните молитви едва се изправихме с Давидова, на излизане пасторът застана на вратата и всички се ръкуваха с него, а той ги благославяше. Наближи и нашият ред, Давидова си отвори чантата и приготви пари, попита ме дали имам дребни пари, едно левче за пастора, имах и му дадох. Отидохме после у тях, къщата им беше срещу салона на евангелистите. Попитах я дали често ходи в тази църква, тя отговори, че ходи там само когато трябва да се срещне с близък пациент. Попита ме дали ми харесва този начин на служене, казах откровено: „Не, предпочи-там православната църква пред евангелистката, сега се влюбих в учението на Учителя и мисля, че си избрах къде да бъда – тук има точно това, което търся: Христа, Бога и Учителя.“ Давидова ми отговори: „Радвам се за тебе, ти веднага се ориентира, това е много хубаво. Майка ми беше евангелистка, с нея съм ходила там и сама съм ходила, но като млада се запознах с учението на Учителя, разбрах го от самото начало. Когато заминавах за Франция, Учителя ми каза: „Учи пеене!“. Аз отговорих: „Учителю, баща ми ме праща да уча медицина“. Той настоя: „И пеене!“. Започнах да уча медицина, но от време на време взимах уроци по пеене. Като се върнах, отидох пак при Учителя, попита ме: „Пееш ли?“. Отговорих му, че ако не уча медицина, няма да ми дават пари да следвам. Той пак ми каза: „Е, добре, но взимай и уроци по пеене, ще ги съчетаеш с медицината“... Ето защо Учителя е дал песен само за нея – като види, че някой е болен, много тежко болен, да сяда до него и да му пее тази песен. Веднага я попитах: „Песента, с която излекува мене ли?“. – „Да – отговори тя и продължи: „Още за едно нещо не послушах Учителя. Имах приятел, французин, с когото много се харесвахме, и той искаше да се оженим. Дойдох си в България, за да кажа на родителите си, че ще се омъжа. Баща ми каза, че съм още млада и не трябва да бързам, отидох при Учителя, да попитам и него. Като ме видя, той се засмя: „Е, рекох, завърши ли?“. – „Да, Учителю, затова дойдох да ви питам. Имам един приятел, който иска да се оженим. Какво ще ми кажете?“ Учителя ми каза: „Много скоро ще бъдеш разочарована от този приятел.“ След неговите думи бях решила да се откажа от брака с този човек. Във Франция живеех при една жена, роднина на баща ми, споделих с нея, че баща ми не иска да бързам с този брак. Тя помисли малко и каза: „Какво ще правиш тука, мислиш ли, че ще намериш веднага работа? Щом се харесвате, оженете се.“ И така набързо се омъжих. Щастието ми беше три месеца, той се върна при старата си приятелка и така всичко свърши. Аз се върнах в България и повече не се омъжих.“ Моята дружба с Давидова продължи, тя ме заведе и в Михайлови, представи ме пред Братството, там имаше сестри, които идваха при Симеонов и вече ме познаваха. Д-р Давидова замина на почивка и известно време не се виждахме. През това време аз ходех на беседи в неделя при Симеонови, а в петък при Михайлови, там се пееха половин час песни и после се започваше беседата. Аз работех и малкото свободно време, което имах, го отделях за беседите.

Следващата неделя отидох половин час по-рано на беседа у Симеонови, бях сложила в една чанта буркани с туршии, лютеници, конфитюри и компоти, наредих ги в коридорчето на шкафа. Сестра Симеонова ме попита как съм ги донесла, отговорих: „С трамвая, не е трудно, пак ще ви донеса, аз съм направила много.“ Когато отидох след няколко дни, тя каза, че съпругът ѝ много харесал туршийките, и ми предложи да си взема празните буркани, но аз отказах, защото трябваше да отида на друго място след това. Покани ме, защото в момента нямаше хора у тях – можехме спокойно да поговорим. Седнахме в салончето с лице към градината, от прозореца им се вижда-ше оградата на гроба на Учителя. Аз казах: „О, сестра Цвета, ти оттука виждаш цялата градина!“ – „Да, вярно е. Сега ще ти разкажа какво ми се случи веднъж тука. През есента на 1944 година Учителя се прибра от Мърчаево много тъжен и угрижен. Преди това винаги се отбиваше при нас, когато ходеше до Жекови, и ме караше да рисувам. (Тя бе нарисувала една картина с образа на Учителя и около него глави на ангелчета. Когато тя рисувала тази картина, Учителя я насърчавал да рисува така, както тя чувства, а когато имал забележки, посочвал с пръст какво точно да коригира.) Като излизах вечер на двора, виждах, че Учителя седи на балкона си с часове. През декември стана много студено. Една нощ излязох навън и по навик погледнах към прозорците и балкона на Учителя, защото той винаги си лягаше много късно. Беше някъде към два часа, видях, че стаята му свети и вратата на балкона е отворена. Той излезе на балкона по бяла риза, а аз, облечена в кожуха на Симеон, постоях увита в него и ми стана много студено. Влязох вкъщи и си мисля: какво става с Учителя, никога не съм го виждала по риза на балкона – и то в такъв студ! Легнах в топлото легло, стоплих се, но не можах да заспя. Мислех за Учителя. Лежах повече от половин час, но нещо ме караше да изляза пак и да видя дали Учителя е още на балкона. Облякох пак кожуха и излязох навън, видях го да стои все така по риза. Постоях няколко минути, студът просто режеше. Влязох на топло и ми стана много мъчно, мислех си: защо го прави това Учителя, ако отида да кажа на Симеонов, той ще ми се скара, задето се бъркам в работите на Учителя. Легнах и си поплаках за Учителя и съм заспала. На сутринта потърсих Симеон да му разкажа, но той бе излязъл, като се върна, беше много разтревожен – извикали го заради Учителя. Аз му разказах, че през нощта съм го видяла по риза на балкона. Той загрижен каза: „Защо го е направил, той е искал да се разболее! В сряда е имало беседа, но кратка. Той се е подготвял за заминаване...“ В неделя разбрахме, че е починал. Симеонов беше сигурен, че Учителя е знаел какво прави и защо го прави. Плаках, плаках много за него. От полицията дойдоха с джипка за Учителя, но той беше поставен в ковчега. След това Симеонов ми каза: „Видя ли защо го е направил?“. Много тъгу-вахме всички. Имаше сестри, които, като заговорим за Учителя, все ще кажат по нещо: как на някои се явил, други го видели след заминаването му, трети го видели на сън, само на мене не ми се явяваше. Започнах да плача – защо Учителя само на мене не се явява. Една вечер застанах на прозореца и гледам, както сега с тебе гледам право към мястото, където е положен, чета молитви и си казвам: Учителю, само на мене не се показа! – и плача. В този момент стената и прозорецът изчезнаха, Учителя излезе в бяло и бавно се приближаваше към мен, аз толкова силно изпищях, че паднах по очи на пода. Симеонов дойде в стаята, разтревожен от писъка ми, и каза: „Какво има, Цвете?“. Вдигна ме от пода, аз се изправих и гледам, че стената пак си е на мястото, а Учителя го няма. Разказах на съпруга си това, което разказвам и на тебе, той развълнувано ми каза: „Затова не ти се е явявал, защото не си готова да го срещнеш. Затова не се моли друг път да го видиш, ако трябва той сам ще го направи.“

Останах изумена от това, което чух, поговорихме още малко и си тръгнах.

Дадоха апартамент на брат Симеонов и му определиха срок, в който да се изнесе от Изгрева, защото започваха да събарят къщите им. Той беше много разстроен, ходеше като болен, изведнъж грохна, поболя се. Аз ходих още няколко пъти при тях. Дъщеря им влезе в апартамента, пренесе и техния багаж. Една вечер отишъл в гората на любимата си пейка, на която е седял с Учителя, легнал на пейката и там починал. Намерили го на другия ден. И съпругата му Цветана не живя много дълго, скоро след него и тя си замина. Много ми беше мъчно за тези прекрасни хора.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...