Jump to content

1924_3 Спомени на Петър Камбуров: основаване на комуната в Арбанаси...924_3


Recommended Posts

СПОМЕНИ НА ПЕТЪР КАМБУРОВ

 

Основаване на комуната в Арбанаси

 

Идеята за предстоящото основаване на комуната в Арбанаси бе най-актуалният въпрос за нас и вече на няколко пъти се събирахме, за да уговорим и уточним подробностите.

 

Пристигна от Варна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата, и през месец септември 1923 г. се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка.

 

Обявихме основаването на братската комуна при следния състав:

 

Основно ядро:

 

1. Никола Гръблев от Габрово – военен капитан.

 

2. Христо Христов от Търново – подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси.

 

3. Марин Камбуров.

 

4. Аз, Петър Камбуров.

 

Спомагателни (допълнителни) членове:

 

Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси (Кольо и Мика Каишеви бяха временно в комуната; по-късно заминаха за София) и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове като малолетни. Бяхме всичко 11 души.

 

Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да помага със заплатата си.

 

Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над сто хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица – Мола Хаджидимитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе дванадесет декара ниви и три декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива около дванадесет декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка, в това число и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лв. резервен фонд.

 

Докато се ориентираме в новата обстановка, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко – готовите пари се изнизваха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от Горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо бил комуналният живот! Всички, които ни посещаваха, оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по-късно.

 

През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола. А онази, която купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, обещах на бившия собственик: "Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала хубаво жито, като подарък от мене!" Но не му занесох, защото наистина житото не стана. И през есента на 1924 г. получих призовка от съда. Съдеше ме Пейо за 1000 лв., т.е. за стойността на двата чувала жито, което съм се задължил, по пазарлък, да му дам. Отидох в Горна Оряховица, намерих го болен на легло. Не можахме да се разберем. Той твърдеше, че аз съм се задължил да му донеса два чувала жито. Аз твърдях, че съм обещал при условие, че житото стане. Най-после, броих му хилядарката и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.

 

През есента наехме и изорахме една ливада около петнадесет декара от Ламбрин Данов от Арбанаси. Искахме да я подготвим за посяване със слънчоглед.

 

Зимата на 1924 г. изкарахме. Резервният фонд съвсем отъня, а приходи – никакви още.

 

Запролети се и ние тръгнахме на работа. Засяхме около шест декара захарно цвекло и преорахме още веднъж нивата за слънчогледа, който също засяхме. Обработихме и лозето, което тази година обещаваше да даде добър плод. Изобщо, работата вървеше добре, но разходите покривахме все още от резервния фонд.

 

Дойде жътва. Ожънахме нивата, от която получихме малко приход – едва около три чувала жито, за колкото ме съди Пейо. Смляхме житото и за един-два месеца го изядохме. Нали на трапезата се събирахме най-малко по десетина души! И все още купувахме.

 

През лятото на 1924 г. събор не се състоя и по инициатива на братята от Габрово - Георги Николов и др. – бе организирана една голяма екскурзия за десет дни из Стара планина. От Арбанаси отидохме в Габрово аз и брат ми Марин, сестра Гена Папазова от с. Дебелец и Стоянка Илиева – учителка в с. Стражица. Имаше братя и сестри от Търново, Русе, Свищов, Севлиево и др.

 

Първата вечер от Габрово отидохме на Габровския манастир, дето нощувахме на т.нар. „Папратлива поляна". Спахме в папрата. Времето бе топло и не усетихме студ. На следния ден сутринта се изкачихме на връх Снежанка (Орлово гнездо), дето към 9 ч. сутринта посрещнахме групата от Стара Загора, Казанлък и околните села и потеглихме по билото на Балкана. Тогава нямаше построени хижи и дето замръквахме, там запалвахме буен огън и пренощувахме. На следния ден – пак на път. Аз носех две раници – моята и тази, на брат Иларионов, върху моята, а върху двете раници – двадесет хляба в един чувал, провиснал от двете страни. И понеже ръцете ми бяха свободни, от време на време изваждах цигулката и свирех „Братство, единство" и др. Тогава бяхме всички млади и не чувствахме умора.

 

Най-напред решихме да се употреби общия хляб от чувала, който носех аз, за да се разтоваря. След като свърши общият хляб, започнаха сестрите да варят ориз в чайници и на обяд всеки си получаваше порция ориз вместо хляб.

 

На седмия ден вечерта пренощувахме в подножието на Юмрукчал, при изворите на Тъжа (Тунджа). Там към нас се присъединиха и приятелите от Севлиево с бр. Петър Пампоров и групата порасна общо на 32 души.

 

От полунощ тръгнахме към върха, дето стигнахме малко преди изгрев слънце. Там наблюдавахме един величествен изгрев, какъвто може да се види само на такъв висок връх, какъвто е Юмрукчал. След това играхме гимнастическите упражнения. Следобед старозагорци и казанлъкчани се спуснаха на юг, през Калофер, а ние – към с. Острец, дето пренощувахме в току-що прибрано сухо и миризливо сено.

 

Бих желал да опиша тази екскурзия по-поетично, но виждам, че не ми се отдава. А това бе екскурзия, която всички, които участваха, ще помнят през целия си живот. Незабравими ще останат обедите, вечерите около огньовете. Песни, възторзи, радост! Планината се оказа много гостоприемна. Десет слънчеви денонощия, прекарани в планината, струват повече от цяла година, прекарана в долината.

 

Като се завърнахме в Арбанаси, намерихме, че работата не беше се придвижила напред. Трябваше да се разчита на брат Христо Христов – офицер, Руси Събев - недъгав, Димитър Александров, който не беше сериозен комунар, който нямаше даже елементарни познания от физически труд – специално от земеделие. Марин и аз работехме добре, но нямахме качества нито на добри организатори, нито на добри ръководители. Затова, общо взето, работите ни в комуната не вървяха добре. Най-големият товар бе сложен върху гърба на мама, която трябваше всеки ден да готви храна за 10-15 души, да пере потните ризи на всички и да меси хляб, почти през ден. А когато по-късно свърши брашното, свършиха и парите, дълго време се хранехме само с качамак и червен лук.

 

Предстоеше ваденето и предаването на цвеклото. Извадихме го и го предадохме на захарната фабрика в Горна Оряховица. Предадохме седем тона цвекло, от което следваше да получим 3500 лева. Понеже бяхме свършили парите, та нямаше даже и за царевично брашно, аз реших да отида при шефа на захарната фабрика и да го помоля да ми изплати сумата, макар че знаех наредбата, според която, фабриката изплащаше един-два месеца по-късно, след проконтролиране на приемателните документи.

 

Отидох, но не беше лесно да се влезе в двора на фабриката. На портала, застанал като Цербер, вратарят не пущаше даже пиле да премине. Но аз се промъкнах между влизащи каруци и отидох право в канцеларията на шефа. Тъкмо се канех да почукам, вратата се отвори и отвътре излезе едър селянин. Аз използвах отворената врата и влязох. Гледам, двама души: единият – хубав човек, седнал на стол пред бюрото си, с брада, приличащ на Христо Ботев, и до него друг – прав, едър мъж. Седналият, който именно беше шефът Бернкопр, се обърна към мене и ме попита какво искам. Казах му, че съм дошъл да го помоля, ако е възможно, да ми изплати сумата срещу продаденото цвекло. Той ми отговори, че ще плащат след два месеца, съгласно установения ред, и изключение не правят никому.

 

– Ето този човек, който току що излезе, също искаше да му се изплати, но невъзможно е – каза шефът.

 

Аз вече се готвех да си тръгна обратно, когато той втренчено се загледа в мене и ме попита:

 

– Ти, момко, откъде си?

 

– От Арбанаси – отговорих.

 

– Не, не си от Арбанаси. В Арбанаси такива хора като тебе няма.

 

– Вярно е, аз съм от Ст.Загора, но сега живея в Арбанаси – му поясних аз.

 

– Да не би да си от ония, дъновистите?

 

– Да, - рекох аз – така ни назовава народът.

 

– 0, аз отдавна имам желание да се срещна с някой дъновист. Искам да ви задам един въпрос, ще можете ли да ми отговорите?

 

– Ще се постарая, доколкото мога да ви отговоря – отвърнах аз.

 

– Как се третира у вас въпросът с честността?

 

Отговорих:

 

– Извинете, г-н шеф, но трябва да ви кажа, че у нас за честност не се говори.

 

– Защо у вас за честност не се говори?

 

– За честност се говори там, дето я няма. А у нас честността е една от най-дебелите греди, върху които се изгражда учението на цялото Братство. Това е в реда на нещата, затова у нас за честност не се говори – обясних аз.

 

Не зная как съм казал тия думи, но усетих, че по цялото ми тяло премина една тръпка. Изглежда, че моето изказване направи много силно впечатление на шефа и като се обърна към стоящия до него чех, каза:

 

– Господин Вешин, този момък ми вдъхва доверие. След това се обърна към мене и рече:

 

– Момко, не би ли се съгласил да дойдеш на служба при нас? Ще ти дам голямо възнаграждение. На нас ни трябват честни хора, какъвто си ти. В това се уверих от твоето изказване. Пък, ако е възможно, доведи ми и други честни хора като теб, десет - петнадесет души и повече. Само през време на кампанията по приемането на цвеклото, за 2-3 месеца. Ще ви дам добро възнаграждение и мисля, че ще бъдете доволни.

 

Аз веднага съобразих, че това предложение е изгодно за нас. Ще имаме добри заплати, ще пооправим малко материалните работи и отчасти ще турим край на качамачения режим - ще имаме хляб.

 

– Аз за себе си приемам вашето предложение и се надявам, че моите приятели от Арбанаси ще се съгласят. Утре сутринта ще дойдем пет - шест души.

 

– Добре, утре сутринта ще ви чакам – каза шефът.

 

– Ами, за изплащането на цвеклото, което ви помолих; може ли да се надявам на нещо?

 

– Господин Вешин, – обърна се той към помощника си – идете в канцеларията и кажете, че нареждам да се проконтролира партидата му и да му се изплати още сега. След проверката се оказа, че всичко е редовно и веднага ми изплатиха сумата 3500лева.

 

Отидох си радостен и обнадежден. Всички в комуната се зарадваха и, разбира се, се съгласиха още утре да отидем на работа в захарната фабрика.

 

На следния ден отидохме и веднага ни изпратиха по кантарите в селата Джулюница (Марин), Кесарево (Руси Събев), Крушето (Христо Христов), а мене ме изпратиха в село Драганово, на 10-12 км. североизточно от Г. Оряховица. Селото е голямо около 11 хиляди жители и не е на железопътна линия, затова цвеклото се извозваше с камиони. Най-големи злоупотреби (кражби) при приемането на цвеклото се извършваха именно тук, затова кантарът беше спрян за известно време.

 

Като отидох аз, веднага започна приемането. Аз водех приемателния дневник, като следях същевременно и теглото на кантара. По няколкостотин коли минаваха дневно. Така хармонично вървеше работата три - четири дни. На четвъртия ден дойде при мене един цвеклопроизводител –целият дрипав, ризата му дупка до дупка, съдрана, панталонът му - също. Повика ме настрани и ме заговори:

 

– Господин Камбуров, както виждаш, положението ми е окаяно. Работя с цялото си семейство – четири деца, жена ми и аз – и не мога една риза да си купя! Гладуваме на общо основание! А ония там, във фабриката, на меките кресла ядат труда ни, смучат кръвта ни. Както виждам, и твоето положение не е много розово. И ти си един бедняк като мене. Те и твоя труд ще използват стопроцентово, а на тебе ще подхвърлят един къшей. Слушай, г-н Камбуров, така не бива да се оставяме да ни експлоатират – да ни пият потта и кръвта! Но да направим следното: аз ще докарвам примерно 1000 килограма цвекло, а ти ще го запишеш 1200 килограма. Днес ще запишеш 200-300 килограма повече, утре 200-300 килограма повече и така, до края на кампанията ще се събере, да речем, 40 тона повече и ще си го разделим: стойността на 20-те тона – за тебе, а останалите 20 тона – за мене. И ние да разберем нещо от нашия труд.

 

– Слушай, приятелю, – рекох - една буца злато, голяма колкото Стара планина да ми дадеш, не бих се съгласил да надписвам! За нищо на света не бих си продал съвестта, за да служа на лъжата и кражбата! Аз съм млад, но те съветвам - никога не пожелавай чуждото! Бъди честен! Бог благославя малкото, придобито по честен път, а многото, придобито с лъжа, измама или кражба, носи проклятие и десетократно по-голяма загуба!

 

Разбира се, човекът си отиде. По-късно се разбра (някой ми го каза), че той бил изпратен от шефа, за да провери дали "гредата" на честността е стабилна или прогнила.

 

От този момент аз станах едва ли не най-довереното лице на шефа. Кантарите, дето работеха нашите хора, всякога показваха не дефицит, а излишък (от процентите, които снемахме за кал и пр.) Това обстоятелство способства през следните години да се предпочитат хора от Бялото Братство. И наистина, през следващите години, до 1928 г., когато почина шефът, аз изпращах по 15-20 души наши хора от Изгрева и от провинцията и те всякога показваха най-високи качества на честност и преданост в работата.

 

Веднъж дойде при мене един млад човек на име Йордан Делинешев. Той бил вегетарианец и отчасти запознат с идеите на Бялото Братство. Запознахме се и си поговорихме. От тогава идваше почти всеки ден след работно време за разговор.

 

Един ден той ми каза, че в селото имало условия да се изнесе сказка за Бялото Братство. Без да мисля много, аз веднага се съгласих, макар че това щеше да бъде първата ми сериозна сказка. Отидохме в общината при кмета и му казах желанието си. Същевременно трябваше да платя и съответната такса за разгласяване чрез глашатая. Кметът отначало не прие благосклонно предложението ми, като каза, че учението на Бялото Братство, наречено дъновизъм, било преследвано от църквата, следователно е забранено. Докато се канех да му отговоря, обади се секретарят, който работеше на съседното бюро:

 

– Господин кмете, аз съм завършил духовна семинария в Пловдив. Моят учител, архимандрит Евтимий беше повел духовна кампания против дъновизма, но не можа да го обори и това учение си запази своята автономия. Напротив, сказката ще бъде много интересна и аз предлагам всички да отидем и да я чуем.

 

И като се обърна към мен, добави:

 

– Ще засегнете ли евангелските въпроси и ще приемете ли диспут, тъй като ще доведа свещениците и учителите?

 

Отговорих:

 

– Да се разбереме отсега: диспут значи "тъмнина". Спорят хора, които живеят в тъмнина. Но тъй като аз ще засегна евангелски въпроси, които по същество са светлина, то приемам не диспут, а разговор между разумни същества, които живеят в светлина.

 

Той се поусмихна и, разбира се, прие моето предложение.

 

На следния ден следобед барабанът разгласи из цялото село за предстоящата сказка в салона на читалището. Вечерта в определения час салонът беше препълнен. Повечето от посетителите бяха ученици от реалката, студенти, дошли във ваканция, и граждани, между които кметът, секретарят, свещениците, учителите и др.

 

В общи линии сказката излезе сполучлива. Започнах с храненето, като застъпих вегетарианството като етап към познаване на духовните истини. Говорих за идеите на Бялото Братство, за Учителя. Накрая очаквах да зададат въпроси, съгласно изказването на секретаря, но никой не се обади. Тогава аз им раздадох доста екземпляри от "Житно зърно", вестник "Нов живот" и др., които предварително бях изложил на една маса. Всички протягаха ръце да вземат. Последна остана една песнопойка, която пожела да вземе една учителка. Но преди да я предам, аз казах: „Приятели, това са песни на Бялото Братство: желаете ли да ви изпея една от тях?" Всички единодушно приеха и отново насядаха по столовете си. Тогава аз извадих от един шкаф цигулката си, която предварително бях поставил там. От публиката се чуха радостни възклицания и видях весели лица. Отворих песнопойката и се падна „Събуди се, братко мили". Изсвирих я. После втора, трета..., та едва ли не изнесох цял концерт. Всички останаха доволни. Събранието продължи до късно.

 

Този случай описах в писмо до сестра Гена Папазова, която отишла при Учителя и му го прочела. Учителя също бил доволен; доволен бях и аз.

 

Накрая на кампанията (1924 г.) шефът ме покани да остана да поработя още два-три месеца през зимата по проверка на книжата в канцеларията. Аз останах, а другите братя бяха освободени и се завърнаха в Арбанаси. Вечер се връщах там, а сутрин отивах в захарната фабрика, която е на около пет километра от с. Арбанаси.

 

Сега вече имахме пари да изкараме зимата и пролетта на 1925 г. Но към лятото пак се наложи да започнем качамачения режим. Тази година произведохме доста лук и ядохме качамак с лук. Имахме също и картофи собствено производство, но и те не достигаха. Когато идваха гости, варяхме и предлагахме предимно картофи, които бяха много вкусни.

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...