Jump to content

05 Срещата ми с брат Борис Николов и съпругата му Мария


Recommended Posts

Срещата ми с брат Борис Николов и съпругата му Мария

Големият брат на Учителя ни беше кум, той беше търговец на брашно и имаше две деца. Сестрата на Учителя – Мария, също имаше две деца. А третото дете на поп Константин Дъновски е Учителя – вървейки по пътя, Йорданка ми разказваше тези неща. Вървяхме по шосето за Симеоново, стигнахме до една малка портичка вдясно и спряхме.

– Тук – каза Йорданка – живеят брат Борис и Мария, има и една сестра възрастна при тях.

Като застанахме пред портичката, Йорданка се опита да я отвори, но Борис ни видя и дойде да ни посрещне. Той много се зарадва на Йорданка, тя ме представи, запознахме се. Излезе и Мария на вратата усмихната и каза: „Каква гостенка ни идва!“ Прегърна Йорданка и после се запозна с мене.

– Това е нова сестра, водя я да ви запозная. Нали Учителя каза, че ще ни изпраща заместници. Ето една, която сама ни намери – представи ме Йорданка.

Те ме разпитаха, как съм намерила Учителя, аз им поразказах каква е причината. Брат Борис каза: „Страданията са онова, което ни сближава с Бога. Като минем през тях, ние се пречистваме и тогава намираме истински Бога.“

Мария седна на пианото и започна да свири и да пее. Аз вече бях понаучила песните, които се пеят, започнах и аз да пея заедно с нея, тя се вдъхнови и пяхме много. Стана много весело. Като стана 11 часа, аз казах на Йорданка да си тръгваме. Те като скочиха и двамата: „Не! Ще ни бъдете гости на обед.“ Мария каза: „Аз предупредих жената да приготви обяд и за още двама.“ Брат Борис допълни: „Сестра, да не мислите, че всеки ден ни идват такива гости? Много рядко се сеща някой за нас.“

– На мене ми е неудобно, че пристигаме ей така, без нищо. Можех и аз да донеса нещо – отговорих им аз.

– Пак ще ни дойдете на гости, много ще ни бъде приятно – каза брат Борис.

– Обещавам, че пак ще дойдем, но не като сега – отвърнах аз.

След месец пак отидохме у Борис и Мария, но бях направила много хубава питка с пентаграма, която правех на всеки празник, когато се събирахме, те я деляха като нафора, за да има за всички.

Брат Борис ми разказа много случки от живота си, като започна от студентството си, също и за своята баба Султанка, която е играла много важна роля в живота му. Накрая завърши със затвора и страданията, които е изтърпял в него: „Но, сестра, трябваше да си научим уроците... Учителя много неща ни каза, но се чудя сега кое беше най-важното, за да се спрем на него и го направим. Той всеки ден ни говореше и ние смятахме, че не всичко е важно. Той никога не настояваше твърдо и не ни съдеше с думи като „Защо не правите каквото ви казвам?“. Явно ние сме го ядосвали, но не го показваше. Казахме му, че ще правим комуна и сме решили при кой брат. Той само рече: „Не сте узрели още за това!“ – „Ще видиш, Учителю, ще я направим!“ Такива трудности имахме – бяхме няколко братя и стопанството стана при един брат, който имаше много земя и жена му почина. Не описвам подробно този случай, защото той сам го е дал в спомените си. Е, такива бяхме, сестра, млади, с луди глави, но затворът ни вкара всичко в главите.“

– Нали трябваше да потегля и аз заедно с тебе – каза сестра Мария.

– Това беше да се проверим, мила! – каза брат Борис.

Така изкарахме до късно след обед...

Когато се събирахме по-късно у Йорданка Жекова, след като Савата направи новата къща, брат Борис идваше там, но Мария не идваше. Попитах един ден Йорданка: „Защо Мария не идва у вас?“. – „Заради Ирина Кисьова, защото знае, че ние сме съседки с нея и Ирина постоянно идва у нас, а те двете имаха разногласия при съставянето на голямата песнарка.“

Така Йорданка ме запознаваше с братята и сестрите. Още първата година аз отидох на Езерата с една група, в която бяха Лиляна Табакова, Янка от Бъкстон, Анчето Шишкова, Софийка – майката на Таничка, Станка и още две сестри, на които не помня имената, те си заминаха много рано.

Пристигнахме на Вада сутринта с камион, който тръгваше от Изгрева. Кончетата чакаха на хижата, натоварихме си раниците и конярът потегли напред. Ние позакусихме, само нашата група, и тръгнахме. Мъжете и по-младите от нас тръгнаха веднага. Вървяхме много бавно – с цел да не се изморяваме и да пазим силите си. Към обяд пристигнахме пред „Вади душа“ (така му казваха на мястото), там пак седнахме и хапнахме, мина повече от половин час. Лиляна Табакова през цялото време ни занимаваше, като разказваше невероятни неща. И другите сестри казваха по нещо, но техните разкази не ми се запечатаха в главата, както това, което каза Лиляна. Аз и сестра Софийка изкачихме „Вади душа“ направо, а повечето минаха по серпантините, затова трябваше да чакаме останалите дълго време. Докато ги чакахме, тя ми каза няколко вегетариански рецепти, някои от които правя и досега. Една от тези рецепти е кюфтета от орехи – всички ги обичат и не се различават от месните по вкус и цвят. Казвала съм на много наши сестри рецептата за тези кюфтета и някои от тях ги првят. Събрахме се отново пак всички и след известно време направихме още една почивка седнали, тогава Табакова се изправи и се обърна към мен: „Ела, сестра, да ти покажа великана-вкаменения. Виж му главата, тялото, веригата, с която е опасан. На събора, през трите съборни дни – 19, 20 и 21 август, – светлите същества, наречени Адепти, идват от Хималаите, минават през Рила и Мусала, отиват в Африка и накрая в Тибетските планини, там е седалището им.“

Стигнахме хижата, като минахме по най-стръмния път над първото езеро, и аз отидох да се установя в хижата, а останалите отидоха на палатки. Настаних се в една малка стаичка на тавана, само там имаше свободно легло при една певица от Братството. Запознах се с нея и тя ми обеща, че сутринта ще ме събуди рано, за да отида на Молитвения връх.

Призори сънувам, че се качвам по пътеката към камъка и гледам много братя и сестри застанали там, една сестра дойде при мене, хвана ме за ръка и каза: „Ела да те представя на Светлите същества.“ Като отидохме при тях, тя каза: „Ето, това е новата сестра!“

Светлите същества бяха двама с младежки лица, еднакво високи (много по-високи от нас) с дълги тоги. Единият от тях се наведе към мен и ме грабна в ръцете си и полетяха във въздуха с мен. Аз се изплаших много, сърцето ми заби силно и в този миг се събудих със силно сърцебиене. В този момент певицата стана да ме събуди, но аз вече бях будна. Тя ми показа през прозореца пътеката, по която трябва да мина, за да стигна до камъка, където бяха разположени палатките на Братството. Забелязах, че в скалите около пътеката са написани различни духовни формули, дадени от Учителя, чак до върха. Така че няма начин някой да обърка пътя до Молитвения връх. Спрях се и погледнах нагоре, чух, че се говори, значи има хора, а и леко се развиделяваше. Вървях по гласа на хората и не смеех да погледна наникъде. Видях една жена със съпруга си и бързо доближих до тях, те вървяха напред и аз след тях. Стигнахме на върха, където се посреща Слънцето, там вече имаше много хора. Аз си избрах едно място и застанах там, изгревът на Слънцето беше много хубав! За пръв път видях такъв изгрев! Като свърши беседата, седнах и си скицирах съня, докато всичко ми е много ясно в главата.

Точно на 20 август 1970 година аз сънувам, че се намирам над чешмичката с ръцете – там всичко до местността Кабула е като на тераси и на всяка тераса имаше хора. На най-долните тераси имаше много хора, като се изкачвах нагоре, хората ставаха по-малко, като на най-горната тераса имаше двама-трима човека. Всички гледаха към отворения тунел срещу езерото на Чистотата, аз стоях на предпоследната тераса, където виждах много навътре в тунела. От страната на Съзерцанието, покрай езерото на Чистотата видях един широк път. От тунела започнаха да изкарват хора, вързани с вериги, на самия път, а там ги чакаха едни грамадни, като великани хора – и те хвърляха вързаните във водата. Попитах хората, които бяха пред мене на терасата: „Защо ги хвърлят във водата?“. – „Да ги пречистят“ – отговориха те. Гледах как водата на езерото се напълни с народ и едни плуваха и излизаха, а други се мъчеха из водата и не можеха да излязат.

През тази година това бяха виденията ми. Тогава на Рила аз бях само за седем дена, на осмия ден си тръгнах. Попитах има ли някой, който да слиза за София. Обади се Веса Колева, така казваха на жената на Кольо Йорданов. Аз се зарадвах, че ще има с кого да се прибера. Попитах я: „Весе, кога ще тръгваме? До Вада бързо ще слезем, но до София как ще стигнем?“. – „Лесна работа!“ – отговори тя. Ето Веса какъв номер ми погоди. Двете вървяхме до „Вади душа“, конярът ни настигна с едно конче, натоварено с празни сандъци, но то върви по серпантините. Изведнъж нещо изтопурка, кончето със сандъците изцвили, конярът му викна и то се успокои, нищо вече не се чуваше. Веса каза: „Ти чакай тук, аз ще отида да видя какво стана с коня и ще дойда.“ Седях аз на един камък и чаках, но тя не идва, започнах да викам: „Весо, обади се, къде си? – никой не се обажда. Тръгнах бързо надолу, слязох и гледам младежи и девойки изнесли грамофон, свирят и пеят. Отидох при тях и ги попитах: „Да сте виждали една жена?“. – „Отдавна мина оттук една жена с коняра.“

Аз вървях през гората, но толкова ме беше страх, че почти летях надолу и все се обръщах на всички страни. Минах през рекичката и пак бързах. Веса слязла на долния лагер – Вада, разказала им за мен, как ме изоставила, а те се смеят... Минах си по пътя, без да се обърна. Тя, смеейки, се провикна: „Ела при нас.“ Продължих пътя си за хижа Вада. Тя ме настигна, но аз не ѝ обърнах внимание и не разговарях с нея, защото прецених нейното поведение. След като не ѝ отговорих, тя се отдели в гората да бере гъби.

Молех се през цялото време, докато слизах надолу към Вада. Преди да стигна хижата, срещнах един млад човек с малко момиченце на 3-4 години. Той ме попита: „Можете ли да ми кажете къде да намеря ягоди за малката?“. – „Елате, аз ще ви заведа, знам къде има ягоди.“ Заведох ги при чешмичката срещу хижата, (тя беше направена с корита, за да се поят овцете), цялата поляна там беше покрита с ягоди. Напълних една бакелитена кутия с ягоди и я дадох на бащата на детето.

– Госпожа, детето от два-три дена нищо не яде, майка му избяга и то страда за нея, само плаче – каза младият човек.

Аз се сприятелих с детето и то изяде пред мен една шепа ягоди. Бащата се успокои, че детето е започнало да се храни, и ме покани да се кача в колата им, за да се приберем в София. Взех си багажа от хижата и тръгнахме за София. Като наближихме Говедарци, детето каза, че е гладно, спряхме до една сладкарница и взехме едно кисело мляко и една кифличка. Дадох на детето малко от кифличката с млякото, след няколко залъка то каза, че му е достатъчно. Казах му: „Добре, после, като огладнееш, пак ще хапнеш малко.“ Обясних на бащата, че трябва да му дава по малко храна, защото след като не е яло 2-3 дена, е опасно да се яде много наведнъж. По време на пътуването разказвах на детето приказки, пях му песнички, то ме прегърна и вече не се сети за майка си. Бащата беше щастлив, че детето се успокои покрай мене, и като пристигнахме пред дома ми, си разменихме телефоните. Аз му казах: „Вземи си отпуска и заведи детето сред природата, заведи го на Рударци, там е хубаво, има басейни за деца и възрастни. Така то ще забрави за майка си, а и ти я забрави, такава майка не заслужава да страдате заради нея.“ След време този баща ми се обади, за да ми благодари: „Вие променихте живота ми, наистина вие, дъновистите, правите чудеса!“

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...