23. КОЛА БЕЗ ЛЪЖА

[Sheny Idaet]

23. КОЛА БЕЗ ЛЪЖА

 

Беше през 1942 г. когато живеехме сред ужасите на Втората световна война. Учителят извиква брат Боян Боев и му казва: „Може ли да организираш едно отиване до Мусала за една не много голяма група?" Брат Боян само това и чакаше. „Може, Учителю, как да не може". Учителят се усмихва: „Хубаво". Брат Боян тича при мене. „Учителят иска да отидем до Мусала". Сядаме да обмисляме. Продоволствени мъчнотии нямахме макар, че тогава бяха купонни и военни години. Продукти се раздават срещу купон. Най-трудно бе да се намери кола до Чам Курия. Коли имаше, но бензин нямаше, отпускаше се само със специални бележки и то в краен случай. Тръгнах да търся службата. Намерих я. Пред гишето - дълга опашка. Нареждам се аз и чакам. Слушам какво се говори. Коли отпускат само за болни. На гишето стои полицай невзрачен и тъп. Работи като автомат. Каквото са му поръчали, това прави. Приближавам се до гишето и мисля. Търся усилено доводи, но виждам за никоя друга причина не дават освен за болни. Търся да направя и аз един компромис в себе си. Насилвам положението си. Казвам си „Брат Боян не е добре с краката си. Ще считам, че искам колата за него". Нещо в мене не е съгласно с това, но аз вече се намерих пред гишето и автоматично казвам: „Кола за болен до Чам Курия". Получих бележка, но малката радост от нея в мен угасна. Тръгвам за Изгрева. Брат Боян седи в същото положение и ме очаква. Турям бележката на масата пред него, но не му казвам как съм я вземал. Боян веднага изтичва при Учителя и почуква на вратата. Вратата се открехва, подава се Учителят. Боян възторжено Му подава бележката и Му казва: „Учителю, взехме кола до Чам Курия!" А Учителят е строг, мълчалив, не го пуска в стаята си, а го държи отвън и изведнъж отсича: „Аз на кола взета с лъжа не се качвам." Боян остава като попарен, връща се в домът си, едва върви, огъня у него е угаснал. Идва при мене, сяда на масата и промълвява: „Учителя на кола взета с лъжа не иска да се качи". Сега вече нещо мен ме попари. Грабнах бележката и хукнах в града. Отивам в службата, качвам се при началника, чукам на вратата му, отварям и влизам.

 

На бюрото стои млад човек с офицерска униформа със светло лице и симпатичен. Казвам му: „Г-н Дънов с някои свои ученици иска да отиде на Мусала. Трябва ни кола до Чам Курия." Младият човек ме погледна, присегна се, взема листче от бюрото си и написа: „Да". Подписа се, подаде ми листчето и никакъв въпрос и нито дума. Слизам долу, нареждам се пак на опашката, изчаквам редът си, подавам бележката на полицая и взимам втора бележка, но вече без лъжа. Сега аз летя нагоре към Изгрева. Кой казва, че човек няма криле? Има. Зависи каква сила го движи. Брат Боян седи на същото място отчаян. Турям бележката пред него: „Ето бележка без лъжа". Сега той тича при Учителя: „Учителю, имаме бележка за бензин без лъжа." Учителят се усмихва и казва: „Хубаво! Можем ли да тръгнем в петък?"

 

Това бе последната екскурзия с Учителя до Мусала. През всичкото време беше тъжен, мълчалив, затворен. Изморяваше се, подпираше се често. Аз му носех раницата. Вървеше трудно. Дишаше тежко, спираше и каже: „Една минута почивка". Облегне се на бастуна, ще затвори очи, ще поседне. След това гледаше великите скали. При мястото, при голямата скала дълго време гледа рекичката, бистрите пеещи талази. Въздухът - все като че ли не Му достигаше. А каква сила имаше във въздуха, какъв аромат имаше. Ние го усещахме, защото бяхме млади. А Учителят се прощаваше с любимите си места, но ние това още не предполагахме. Какъв хубав живот сме прекарвали с Него тук на тези места. Отседнахме при хижата. През нощта както ни е обичая към 1-2 часа тръгнахме за върха Мусала. А наблюдател тук е Манчо, наблюдателя. Той беше много любезен и привързан към Учителя и ни посрещаше много добре. Той ни канеше вътре, черпеше ни с чай и симпатизираше на Братството и на Учителя.

 

След това слизахме при „Окото". Тук при малките полянки при езерото Учителят обичаше да отсяда. Направихме удобно ложе за Учителя, запалвахме огъня. Ние сме предвидливи. Дърва бяхме си изнесли и скрили още в предните екскурзии. Тук прекарахме целия ден. Беше топло, тихо, слънчево. Въздухът, а какъв въздух имаше? Водите, слънцето, доброто разположение на всички проясниха лицето на Учителя. Той се усмихна, изпяхме много от песните Му. Поведе се разговор. Винаги съм си мислил, че братския живот е свойствен на душата. Той е скрит в нея и щом се създадат условия той се явява. Върху подвижните повърхнини на езерото светлината ни показва своите чудни танци. Какви светлини, какви отблясъци, какъв ритъм. Три дни прекарахме тук. Три пъти посрещнахме изгрева на връх Мусала. Така е, когато човек живее в рая. Раят не е безвъзвратно загубен както си мислят хората. Човек пак може да го намери, да живее в него и Господ да го учи. Защото в същината си и всъщност раят е училище за човешката душа.

 

Учителят винаги влагаше идея при изкачването на връх Мусала. Не ме напускаше чувството, че Учителят се прощаваше с връх Мусала. Беше изтощен и повече си почиваше. Прекарахме на хижата три дни, като всяка сутрин бивахме на връх Мусала за изгрева на слънцето.

 

Забележка: До 30 август Учителят държа беседи на Изгрева, а през септември те започват от 20 септември 1942 г. и са отпечатани в томчето „Опорни точки в живота" от стр. 68 до 283 и от 283 до 322.