12 За това, че животът,който води към Небето, не е така труден, както се смята

[GDD]

За това, че животът,който води към Небето,

не е така труден, както се смята

 

528.

Някои вярват, че да се живее живот, който отвежда на Небето, както наричат духовния живот, е трудно, тъй като са чували, че човекът се отказва от света и се лиша-ва от плътските и телесните страсти, наречени похот. Което те разбират не иначе, а така, че се отхвърля всич-ко светско, преди всичко богатствата и почестите, че човек се отдава постоянно на благочестиви размисли за Бога, за спасението и за вечния живот и прекарва своето време в молитви, четене на Словото и на благочестиви книги. Ето какво мислят, че означава отказ от света и живот духом, не тялом. От много преживявания и от об-щуване с ангелите можах обаче да узная, че нещата стоят съвсем другояче; че онези, които се оттеглят от света, живеейки духовно по такъв начин, спечелват [само] тъ-жен живот, който е невъзприемчив към небесната ра-дост, защото всеки запазва своя живот. Но за да се при-годи за небесния живот, човекът трябва да живее в све-та, да участвува там в деяния и служби, да бъде сред хора-та, понеже чрез нравствения и гражданския живот той приема духовния. Но никакъв друг път не може да се изг-ради духовният живот при човека или, което е същото, да се подготви неговият дух за Небето. Да имаш само вътрешен живот, без да имаш също и външен живот е като да обитаваш къща без основи, която ту се задържа, ту потъва, ту се цепи или пука, ту се накланя на различни страни, докато не се разруши.

 

 

529.

Ако се разгледа и изследва животът на човека с рационал-но прозрение, открива се, че той е трояк - духовен, нрав-ствен и граждански, както и че трите живота са разгра-ничени. Има хора, които водят само граждански живот без нравствен и духовен; други живеят само нравствено, обаче не и духовно; трети водят колкото граждански, толкова също нравствен и духовен. Тъкмо те са, които водят небесен живот, а другите живеят само светски живот, отделен от небесния живот. От това може да се установи преди всичко, че духовният живот не е обосо-бен от природния или от светския живот, дори напро-тив, той е съединен с него, както душата с тялото, и ако се отдели, това би било като да обитаваш дом без осно-ви, както вече се каза по-горе. Самият духовен живот е действено начало на нравствения и гражданския живот; ако духовният живот означава да се желае добро, а нравс-твеният и гражданският означава да се върши добро, тяхното отделяне един от друг ще направи така, че ду-ховният живот да се състои единствено от мисъл и го-вор, но ще му отнеме волята, която ще е изгубила своята опора, докато все пак волята е самата духовна същност на човека.

 

 

530.

От онова, което следва, може да се види, че животът, който води към Небето, не е така труден, както се вяр-ва. Кой не може да води граждански и нравствен живот? Нали всеки един от детство се въвежда в тях и ги позна-ва от живота на света? Всеки, добър или лош, живее та-къв живот, защото има ли някой, който иска да бъде обявен за неискрен или непочтен? Почти всички проявяват искреност и справедливост поне във външното, дотол-кова, че изглежда сякаш по сърце са искрени и справедли-ви, сякаш действат, изхождайки от самата искреност и самата справедливост. По същия начин трябва да живее духовният човек, което той може да стори така лесно, както природният човек, с единствената разлика, че ду-ховният човек вярва в Божественото, действа искрено и справедливо не само понеже така трябва според граж-данските и нравствените закони, но също понеже така трябва според Божиите закони; защото онзи, който, действайки, мисли за Божието, общува с небесните ан-гели и колкото повече го прави, толкова повече се съеди-нява с тях; така в него се разкрива вътрешният човек, който, разглеждан сам по себе си, представлява духовни-ят човек когато е такъв, човекът бива приет и воден от Господ, дори без да знае; тогава искреността и спра-ведливостта, присъщи за гражданския и нравствения [му] живот, произлизат от духовен извор, а да действаш съ-образно искреното и справедливото по духовни причини означава да действаш чрез самата искреност и самата справедливост, или да живееш според сърцето. По външ-на форма неговите справедливост и откровеност изг-леждат съвсем същите като справедливостта и откро-веността при природните човеци, та дори при злите и адските, но по вътрешна форма те са съвсем различни. Злите хора постъпват справедливо и искрено единстве-но заради себе си и [заради] света; поради това, ако не се страхуваха от законите и наказанията, които биха увре-дили тяхната репутация, ако не се притесняваха за свои-те почести, богатства и за своя живот, биха действа-ли неискрено и непочтено, понеже не се страхуват от Бог и от който и да било божествен закон; няма никаква вътрешна задръжка, която да ги спира - ето защо тога-ва, когато биха могли да мамят другия, да мошеничест-ват, да грабят, биха го вършили с наслада. Но по-горе се видя (гл.499-511), най-вече в другия живот, се разкрива какви са те отвътре, когато от всекиго се отнема вън-шното и се отваря вътрешното [начало], в което той най — накрая ще живее във вечността; тъй като тогава злите действат без външни окови, каквито, както по-горе се каза, са страхът от законите и притесненията за репутацията, честта, облагите и живота, те постъп-ват безумно и се надсмиват на искреността и справедли-востта. Онези обаче, които са действали откровено и справедливо заради Божиите закони, веднъж бидейки чистени от външното и оставени във вътрешното, действат мъдро, понеже са свързани с небесните анге-ли, които им съобщават своята мъдрост. От това може да се установи преди всичко, че в гражданския и нравст-вения живот духовният човек може да действа по съв-сем същия начин като природния човек, стига само вът-решно, или по воля и мисъл, да е свързан с Божественото (виж по-горе гл.358, 359, 360).

 

 

531.

Законите на духовния, на гражданския, на нравствения живот са ни предадени в десетте заповеди: първите три съдържат законите на духовния живот, следващите четири излагат законите на гражданския живот, а пос-ледните три са законите на нравствения живот. Що се отнася до външната форма, чисто природният човек живее според тези заповеди също така, както духовният човек: той също почита Божественото, ходи в храма, слуша проповедите, има благочестив вид; не убива, не прелюбодейства, не краде; не лъжесвидетелства, не отнема с измама благата на ближния. Но той го прави единствено заради себе си и за да изглежда добър пред света; по вътрешна форма обаче, той е противополо-жен на външната си форма, защото в сърцето си отри-ча божественото, лицемери при служението, а когато е насаме със себе си, надсмива се над светата Църква, смятайки, че тя служи само като юзда за невежата тълпа. Ето защо той е изцяло откъснат от Небето и поради това онзи, които не е духовен [човек], не ще бъде нито нравствен човек, нито граждански човек; макар и да не убива, той мрази всекиго, който му се противи, изгаря от желание за мъст поради тази омраза; ако да не го спи-раха гражданските закони, както и външните окови, как-вито са неговите страхове, би убивал; понеже тъкмо това е, което въжделее, той непрестанно убива; въпреки

че не върши прелюбодеяния, той все пак е прелюбодеец, защото смята прелюбодейството за позволено и го извършва всеки път, когато може; въпреки че не краде, понеже въжделее благото на другите и смята, че ковар-ствата и лукавствата не са против законите, в душата си остава крадец. Това важи и за заповедите на нравст-вения живот - не лъжесвидетелствай, не пожелавай благата на ближния; такъв е всеки човек, който отрича Божественото, и който няма съвест, основана върху религията; такива, хора се разкриват в другия живот, кога-то им се отнема външното и се оставят във вътрешно-то; тогава, разделени от Небето, те действат заедно с Ада, защото общуват с онези, които са там. Друго е при онези, които са признавали Божественото в сърце-то си, спазвали са в своите дела Божиите закони и са жи-вели според първите три заповеди, а и според останали-те. Когато им се отнеме външното и останат във вът-решното, те стават по-мъдри, отколкото на света; ко-гато влязат във вътрешното, сякаш минават от сянка в светлина, от невежество в мъдрост, от тъжен живот в блажен, понеже са в Божественото, т.е. на Небето. Това се каза, за да се знае какъв е единият човек и какъв е дру-гият човек, въпреки че външно и двамата водят един и същи живот.

 

 

532.

Всеки може да узнае, че мислите вървят подир намерени-ята, или отиват натам, накъдето човекът ги отправя; мисленето е вътрешното зрение на човека и се държи така, както външното зрение се обръща към онова и ос-тава при онова, върху което човекът насочва [своето] внимание. Ако вътрешното зрение, или мисленето, е Юрнато към света и пребивава там, оттук следва, че деленето става светско; ако пък мисленето е обърнато към самия човек и неговата почит, то става плътско; ако обаче е насочено към Небето. мисленето става небесно. Значи, ако мисленето е обърнато към Небето, то се изди-га; обърнато към себе си, то се отвръща от Небето и по-тъва в телесното; обърнато към света, то също така се отклонява от Небето и се разпростира към онова, което стои пред очите. Любовта на човека създава намерение-то и определя вътрешното зрение на човека или мисъл-та като насочена към нейните предмети: любовта към себе си насочва мисълта към себе си и към своето; любов-та към света я насочва към светското; любовта към Небето насочва мисълта към небесното. От което може да се узнае в какво състояние се намира вътрешното при човека, присъщо на духа му, щом се познава неговата лю-бов: при онзи, който обича Небето, вътрешното е издиг-нато към Небето и отворено отгоре; при онзи, който обича света и себе си, вътрешното е затворено отгоре и отворено към външното. Оттук може да се заключи, че ако вътрешното, принадлежащо на духа, е затворено от-горе, човекът повече не може да вижда предметите, ко-ито се отнасят до Небето и до Църквата; за него те са в мрак, а онова, което е в мрак, или бива отричано, или не бива разбрано. Ето защо онези, които обичат себе си и света повече от всичко [останало], понеже при тях вис-шите равнища на духа са затворени, отричат в сърцето си Божиите истини, чак дотам, че дори да говорят за ис-тините по памет, те все пак не ги разбират и гледат на тях така, както гледат на светското и телесното; понеже са такива, те не могат да обърнат душата си към нищо освен към онова, което прониква в тях чрез сети-вата на тялото, като само от него изпитват наслада; между всичко това има множество неща, които са гроз-ни, неприлични, кощунствени и престъпни, но от които обаче техните мисли не могат да бъдат отделени, защо-то в духа им няма влияние на Небето, понеже той, както се каза, е затворен отгоре. Онази насоченост на човека, която определя неговото вътрешно зрение или мислене, всъщност е неговата воля - защото онова, което чове-кът желае, към него той се и насочва, а онова, към което се насочва, за него той и мисли. Ето защо, ако се насочва към Небето, това определя неговото мислене, а с него и целия му дух, който така се оказва на Небето, като от-там после гледа онова, което принадлежи на света, под себе си, сякаш се намира върху покрива на къща. Ето защо човекът, чиито вътрешни начала, присъщи на духа му, са отворени, може да види злините и лъжите в самия себе си, защото те са под неговата духовна мисъл; обратно, човекът, чиито вътрешни начала не са отворени, не може да види своите злини и лъжи, понеже е в тях, а не е над тях; от това може да се направи извод откъде е мъд-ростта на човека и откъде е неговото безумие; също и какъв ще бъде човекът след смъртта, когато ще бъде ос-тавен да желае и мисли, а също да действа и разговаря според своите вътрешни начала. Това бе казано, за да се знае какъв е човекът вътрешно, колкото и да изглежда външно сходен с другия.

 

 

533.

Че да се води небесен живот не е толкова трудно, както се смята, става ясно от следното: когато се появи нещо за което човекът знае, че е неискрено и непочтено нещо, към което душата го влече, той само трябва да мисли, че не бива до го прави, защото е противно на Божиите заповеди. Ако свикне да мисли така, ако направи навика свой елемент, човекът малко по малко ще се свър-зва с Небето; доколкото пък се свързва, дотолкова вис-шите равнища на неговия дух ще се разтварят и колкото повече се отварят, толкова повече той ще вижда какво е неискрено и непочтено, а колкото повече вижда, толкова повече ще отхвърля злото, понеже никое зло не може да бъде отблъснато иначе, освен след като се види: в това състояние човекът може да влезе по силата на своята свобода, защото всеки може да мисли по такъв начин спо-ред свободната си воля; когато човекът поеме по този път, Господ пуска в действие всички блага, които чове-кът крие в себе си и прави така, че човекът не само да вижда злото, но също и да не го желае, та дори в крайна сметка да се отвръща от него; това трябва да се разби-ра в словата на Господа: „Защото игото Ми е благо, и бре-мето Ми леко" (Матей, 11:30). Обаче трябва да се знае, че трудността да се мисли така, а също и съпротивителна-та сила на злото нараства, колкото повече човекът вър-ши зло по своя воля; той толкова свиква със злото, че за-почва да не го забелязва, а в крайна сметка да го обича, и заради насладата от любовта към него го извинява и го утвърждава чрез всякакви заблуди, наричайки го позволе-но и добро; това обаче става с онези, които на млади го-дини са се хвърляли в пропастта на злото сякаш без зад-ръжки и същевременно с цялото си сърце са отричали Бо-жественото.

 

 

534.

Веднъж ми се показа пътят, който води към Небето и към Ада; беше широк път, насочен наляво или на север; виждаха се много духове, които вървяха по пътя, но нада-леч се виждаше огромен камък, при който широкият път свършваше; от този камък тръгваха два пътя: единият водеше наляво, а другият водеше в обратната посока, на-дясно. Пътят наляво беше тесен и сякаш малък проход, като водеше от запад на юг, което значи, към небесната светлина. Що се отнася пък до пътя надясно, той беше широк и просторен, като водеше право надолу - към Ада. Първо видях как всичките вървяха по големия път до го-лемия камък на разклона, но, стигайки дотам, се разделя-ха: добрите тръгваха наляво и поемаха по тесния път, който водеше към Небето; злите обаче дори не виждаха камъка, спъваха се и падаха, а щом се изправяха, хукваха по широкия път надясно, който водеше към Ада. После ми беше обяснено какво означава всичко това: че първият път, широкият, по който едновременно вървяха и добри, и лоши, говорейки помежду си като приятели, без да личи никаква външна разлика между тях, изобразява онези, кои-то външно живеят по еднакъв начин искрено и почтено, не се различават на вид; чрез камъка на кръстопът или ъг-ловия камък, който спъва злите и ги кара да побягнат по пътя към Ада, се представя Божията истина, отречена от онези, които са се насочили към Ада, като в по — висш смисъл камъкът обозначава Богочовешкостта на Господ онези, които признаваха Божията истина и същевремен-но Божествеността на Господ, поемаха по пътя, който водеше към Небето. От това отново става ясно, че зли и добри външно водят един и същи живот, или че вървял по един и същи път, първите също така лесно като вто-рите; все пак онези, които признават Божественото в сърцето си, най-вече онези от Църквата, които призна-ват Божествеността на Господ, се отвеждат към Небето, а онези, които не я признават, се отпращат към Ада. Мислите на човека, които произлизат от намерени-ето или [от] волята, биват изобразявани в другия живот чрез пътища, които се появяват там точно според мис-лите на намеренията и всеки човек върви назад — напред според своите мисли, които произлизат от намерение-то. Ето защо, какви са духовете и какви са техните мис-ли, може да се узнае от пътищата им; от което става ясно какво значат думите на Господ: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пъ-тят, който води към погибел, и мнозина са, които мина-ват през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пъ-тят, който води в живота, и малцина ги намират" (Ма-тей, 7:13-14). Пътят, който води към живота, е тесен не затова, защото е труден, а затова, защото, както е каза-но, малцина са онези, които го намират. Чрез ъгловия ка-мък, където широкият общ път свършва и след който се виждат два пътя, водещи в противоположни посоки, се изяснява какво значат думите на Господ: „Тогава що зна-чи писаното: „камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла”? Всеки, който падне върху тоя камък, ще се разбие" (Лука, 20:17-18). Камъкът означа-ва Божията истина; Камъкът на Израил е Господ като Бо-гочовек; зидарите пък са Църквата; главата на ъгъла е разклонът; падането и разбиването са отричането и по-гиването.

 

 

535.

Беше ми дадено да разговарям с някои хора в другия жи-вот, които се били отделили от светските грижи, за да живеят благочестиво и свято, както също и с такива, ко-ито се самоизмъчвали по различни начини, тъй като са вярвали, че това означава да се отречеш от света и да обуздаеш похотта на плътта. Но повечето от тях, по-неже са се обрекли на тъжен живот и са се откъснали от живота на обичта към ближния (който не може да бъде воден иначе, освен в света), не можеха да се присъединят към ангелите, понеже животът на ангелите е радостен и блажен и се състои във вършенето на добри дела, какви-то са делата на обичта към ближния. При това онези, ко-ито са водили живот, отделен от светското, пламват от гордост поради своята заслуга и оттук постоянно жадуват Небето, като смятат небесната радост за от-плата, без изобщо да знаят какво е небесната радост; щом са сред ангелите и участвуват в тяхната радост, която е без заслуга, състои се от общи служби и явни деяния и от блаженство поради благото, което те носят, учуд-ват се, като че ли виждат нещо чуждо на своята вяра; като не приемат тяхната радост, те се оттеглят и се свързват със своите, с онези, които са живели в същия живот. Онези пък, които са живели във външна святост, постоянно са посещавали храмовете и са се молели, из-мъчвали са своите души, а същевременно непрестанно са си мислели, че заслужават повече от другите почит и сла-ва, та дори святост след смъртта, в другия живот не отиват на Небето, понеже са вършели всичко заради са-мите себе си; тъй като са осквернявали Божиите истини. със себелюбие, в което са ги потапяли, някои от тях са дотам безумни, щото се мислят за богове, затова и се на-мират в Ада сред своите себеподобни. Други пък са ковар-ни и хитреци; те отиват в ада на лукавите, понеже чрез своите изкусни хитрини външно са се показвали такива, че са карали простите да вярват, че в тях пребивава Бо-жията святост. Такива са мнозина от светците в папска-та религия; даде ми се да говоря с някои от тях, като ясно ми беше описан техният живот: какви са били на света и какви [са станали] после. Това беше казано, за да се знае, че животът, водещ към Небето, не е живот, от-делен от света, а е [живот] в света; както и че живот в благочестие без живот в обич към ближния, която е само на света, не отвежда към Небето. Към Небето отвежда животът в обич към ближния, който означава да действаш на всяка служба, при всяко начинание, във всяко дело искрено и почтено, отвътре, т.е. от небесен източник. Този източник на живот е вътре в човека, когато той постъпва искрено и почтено, понеже така трябва според Божиите закони. Този живот не е труден, ала труден животът на благочестието, отделен от живота на обичта към ближния, който живот всъщност толкова повече отдалечава от Небето, колкото повече [се] вярва, че води към Небето.