Jump to content
Sheny Idaet

23. 176 ЖЪЛТИЦИ

Recommended Posts

23. 176 ЖЪЛТИЦИ

 

Първите приятели даваха десятъка си на Учителя в златни монети. Освен това при връчване на книжката „Заветът на цветните лъчи на светлината" от Учителя при особени случаи и заслуги, понеже означавало посвещение, те в знак на благоговение на Бога към тях са давали по една жълтица. При описа на финансовия съвет след заминаването на Учителя те са описани и предадени на Манол Иванов за съхранение. Той бе ръководител на Варненското братство, но дойде на Изгрева, купи си място и си построи къща. Той ги пази доста години. Но една нощ той получава сърдечна атака, едва оживява през нощта и сутринта идва при мен и разказва, че го е страх да пази това злато. А той го бил скрил така, че никой не го знае къде е сложено. И ако си замине, както е могло да стане тази нощ, то никой не би могъл да намери златото и това ще му тежи на съвестта. И понеже не желае именно това, то той искаше да ми ги предаде, защото аз съм по-млад от него, за да ги пазя. Аз се съгласих, но казах, че това трябва да стане пред другите членове на Братския съвет и с протокол и опис да се предадат на мен. Така и направихме. Събрахме се в бараката на Тодор Стоименов, беше Манол Иванов и Жечо Панайотов и там жълтиците ми се връчиха. Аз ги прибрах като взех описа на жълтиците и един екземпляр от протокола за предаване. Всичко ми се предаде по опис и протокол. Понеже аз се занимавам с камъни, с мозайки взех и направих с цимент един камък объл, като в него пъхнах металическа кутия с жълтиците в нея, обвити в памук и поставени в голям стъклен буркан. Всичко беше зациментира-но и представляваше един голям объл камък, който занесох в една раница на гърба си и го сложих при другите камъни при морените в областта на „Вълчата скала" близо до хижа „Алеко". Никой не би се сетил и дори да знаеше, не можеше да намери с просто око въпросният камък. Тогава нямаше уреди за търсене на метал и злато. Манол Иванов си замина през 1949 г. Аз не смятах, че той е отнесъл тайната на жълтиците. Също знаеха Никола Антов, Жечо Панайотов, Коста Стефанов и когато стана ревизията, жената на Манол Иванов - Люба Иванова ме наклевети, че жълтиците са при мен и че съм злоупотребил с тях. През това време Никола Антов е в концлагер изпратен от властите поради негови прегрешения пред комунистическата партия. Той се пишеше, че е комунист, но беше с анархически възгледи и не се подчиняваше никому и да се научи на подчинение властите го изпратиха в концлагер за шест месеца. Та Никола Антов тук няма вина, че е предал жълтиците. Вината я поеха други. Дойде милицията у дома и след като разбрах кой ги праща, аз им казах, че те ми са предадени, за да ги пазя. Беше 9 юли 1957 г. Заведох ги горе на Витоша и им показах камъка. Те го разбиха, извадиха буркана, отвориха го, намериха касетката с жълтиците и вътре в него имаше опис с почерка на Манол Иванов без неговия подпис. А той взел, че откъснал лично подписите в описа когато ми предал жълтиците, за да не отговаря. Милицията не прие за меродавен този опис без подписа на Манол Иванов. А по-късно този опис с почерка на Манол Иванов изчезна, милицията го укри, за да не може да се докаже, че е писан от него. А финансовият съвет бе длъжен да декларира златото пред властите според закона. И така с решение на финансовия съвет бяха ми предадени тези жълтици за съхранение. После не можех да докажа, защото нямаше нито подписи, нито опис. Така те прехвърлиха отговорността си на мен, че аз съм този, който не е спазил законите на държавата и не съм предал златото на държавата, защото частни лица нямат право да държат златни монети. И за това ме осъдиха и към другата присъда ми лепнаха 3 години затвор и парична глоба в полза на държавата. Упрекваха ме, че жълтиците не били 176, а 186. Ние върнахме онези жълтици, които бяха оставени от братята и сестрите при Учителя да ги пази. Те имаха разписки за тези монети.

 

Като чуха всички, че има укрити жълтици, на всички в Братството им се ококориха очите. Ще изхвръкнат очите им за тези жълтици. Започнаха да се носят слухове за закопано имане на Изгрева, на Витоша и тези жълтици станаха на гърнета със злато и на тенекии пълни с жълтици. Какви ли не работи слушах през тези години. Не знам държавата какво направи с тези жълтици, но ние с тях трябваше да издадем беседи. Причината този път не бе у мен, защото до 1953 г. председател беше Тодор Стоименов. А книгопечата бе забранен през 1950 г. Аз нямам вина за тези жълтици. Вината бе в онези, които по-късно платиха за предателството си спрямо Школата според окултните закони така както трябва.

 

Никола Антов впоследсствие разказваше, че жълтиците имат друга бройка. Това не бе вярно. Запознайте се с протокола от 29.Х1.1957 г., където е описа за жълтиците направен от милицията при изземването им чрез протокол. Още от самото начало Антов искаше да раздава на предприятия по 100 000 лв. заем, за да си прави актив пред Партията - БКП, а това бяха много големи суми. Тук даде, там даде и по този начин изтощава Братството. А той искаше да се представи пред комунистите като негова заслуга. Аз се въз-противлявах и колкото можех и така от сумата един милион лева, която той искаше да раздаде, аз я намалих и дадохме само 200 000 лв. Ето така се водеше борба за съхраняване на тези суми оставени от Учителя.

 

Най-големият ми дипломатически успех бе да се спечели Антов за печатане на беседите. Направих го директор на печатницата, определихме му заплата, а по-късно бе отговорник и на книговезницата. Това уважение към него и добра заплата временно го приспа. Това беше кучето, което трябваше да пази Изгрева. А то е и класически пример. Прилича на мита за Аргонавтите. Змията, която пази златното руно, това беше Антов и трябваше да го приспим, за да вземем руното т.е. да напечатаме беседите. И ние ги напечатахме. Но накрая стана така, че бе разбуден звяра в него и той скочи и се прояви. Братството бе разкъсано отвътре и разкъсано отвън. Вълци влезнаха в кошарата на овцете и удавиха всичко каквото им попадна. Овчарят го нямаше, нямаше нито овчарски кучета, нито овчарски кривак, нито овчарска сила. Бе дошло времето на глутницата. Време за вълци и глутница. Издавиха всички, които докопаха. А останалите се разбягаха и изпокриха.

 

Борбата водих предимно аз. Боян бе активен, но не бе за борба. Той само мълчеше и накрая казваше „да" или „не". Паша Теодорова държеше. Жечо седеше на два стола. На него не можеше да се разчита. Та като е за борба, аз поемам и така изнесох борбата. Накрая ме осъдиха 12 г. лишаване от свобода, лишаване на граждански права за 15 години, конфискация на 1/2 част от имуществото ми и да платя глоба 25 000 лв. Осъдиха ме, вкараха ме в затвора и там чрез труд с моя занаят на мозайките ми намалиха присъдата и аз пролежах четири пълни години. Разплатих се със всички мои длъжници. Какво по-хубаво от това да се разплатиш без да си дължал някому нещо. И това го има в живота на ученика. Той така се изпитва пред Учителя си!

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

×