60. СЪДБАТА НА ЗАТВОРНИКА

[Sheny Idaet]

60. СЪДБАТА НА ЗАТВОРНИКА

 

От Софийския затвор след присъдата бях изпратен в затвора на гр. Пазарджик. Началникът на затвора, който ме прие оказа се, че беше чувал нещо за Учителя, не че имаше разположение към Него, но все пак беше положително ориентиран към Братството. Като видя, че аз току-що съм излязъл от операция ме изпраща в село Огняново, а там имаше кариери, но знаеше, че не мога да вдигам тежести или да чукам камъни. Затова ме изпрати в кухнята на затвора. Там прекарах три-четири месеца като помощник на готвача.

 

След туй началникът на кариерата като научава, че тука има майстор-мозайкаджия, който познава добре работата, дойде при мене и ме помоли да свърша някаква мозаична работа, която аз свърших. После от дума на дума аз му казах, че съм минеролог и че мога да им разуча всички мрамори и да им направя мостри и тук да открият завод за плочи. Направих им към 200 мостри, различни плочки от мрамор. Те бяха с различни цветове и фигури. От тях имаше бели, розови и с различни краски. Дадоха ми помещение, в което работих спокойно. Имаше един милиционер, който ме контролираше. Изпращах редовно мостри на началника на затвора. Той ги хареса. И те мислеха, че могат да вземат завода в Пазарджик в затвора и да произвеждат мраморни плочи чрез затворниците. Обаче софиянци го взеха. А за откриването на този завод аз имам заслуга.

 

Проведох курсове и подготвих затворниците да работят по занаята, по настояване на един инспектор, когото успях да убедя. Поехме да изпълняваме мозайките на някои жилища до пазара на Пазарджик. Беше една 4-етажна сграда. Изпълнихме работата отлично. Дойдоха инспекторите, приеха сградата и в знак на благодарност пуснаха 40 човека на свобода като им опростиха няколко години от затвора.

 

Направихме мозайките на едно блоково жилище, което беше в центъра на града в Пазарджик. Бяха налели само основите. Тогава разширих курса. Обучих още затворници в занаята и с един инженер, който ръководеше работата поехме банята. Завършихме строежа, а това е сложен строеж. Има изолация от влага, електрически кабели, че басейни. Тук работиха 60 човека. Като приеха обекта бяха много доволни от нашата работа.

 

В същото време се оказа, че в село Лесичево, което е на 18 км от Пазарджик се строял Културен дом. Но ръководството не било на нужното ниво и обекта затънал. Изпълнили работата некачествено. Не приемат обекта, мазилката крива. Хлопат прозорци, стълби криви. Всичко некачествено. Но патрона на строежа е директор на МВР от Пазарджик, който е от същото това село. Той се вижда в чудо. Работата не върви. Изпраща една кола, взема ме и ме завежда при комисията, която трябва да приеме обекта. Разглеждаме заедно обекта. И той ме пита пред всички: „Майсторе, може ли да поемеш този обект и да оправиш работата?" Казвам: „Мога". „Какво ти трябва?" „Половината от моите работници, които работят на банята и привършват вече. Ще дойдат тук, които аз посоча и всички материали, които ми са необходими." Казва ми: „Имаш го това". Взема телефона, свързва се с началника на затвора и казва: „Тези и тези хора ще ми изпратите веднага в Лесичево." Аз му бях дал списъка. Трябват ми майстори. След два часа пристигна бригадата, която исках. Настаниха ни в обекта. Той беше покрит и на завършване. Дадоха ни добри условия, стаи, в които да живеем. Нямаше много контрол върху нас. Като затворници ние не можехме да общуваме с хората, защото бяхме политически затворници. Обаче тук туриха само един милиционер, който беше широк човек. Наблюдаваше ни кой къде ходи и какво работи, но имахме значителна свобода. За три месеца изправихме всички грешки, и завършихме обекта и го предадохме. Комисията остана доволна. В туй време се завърши и банята в Пазарджик.

 

В София МВР-то строеше Културен дом на ул. „Ст. Караджа". Като научиха за нашата бригада натовариха ни на един камион и ни докараха в София. Разказах, че отначало ни сложиха в църквата, но след това черквата им трябваше за друго нещо и след това ни настаниха в килии, намиращи се в мазето, което беше много неудобно и трудно. Но и този обект предадохме. От затвора излезнаха много добри майстори-мозайкаджии. И след като излязоха от затвора имаха професия, с която да си изкарват хляба. А тогава имаше голяма нужда от този занаят.

 

Храна от затвора не взимах, освен хляб, който беше хубав. А път Мария Тодорова горката ми носеше храна. На всеки две седмици имах право на свиждане. Тя пристигаше винаги с една раница пълна с продукти и чанти, с които аз се издържах две седмици. А това са пет години. При тази тежка работа, която имах тя ме спаси с храната, която носеше. Тук тя извърши един подвиг, мълчаливо без други да знаят това. Само аз знаех какво й коствува това. Особено в село Огняново, когато бяхме в кариерите. Пътуването е трудно. На 5-6 км от Пазарджик е село Огняново, а кариерите са още по-нататък. Така че все едно че и тя беше затворник заедно с мене.

 

След Сатиричния театър завършихме мозайката на едни голям блок до затвора. През това време аз се водех на заплата на инженер. И тя беше тогава 100 лв. А ми даваха 1/5 т. е. 20 лв. на месец. Тези пари аз давах редовно на Мария. Та и тя е яла от затворническите пари. Не са се усладили много. Съдбата на затворника е необикновена. И неповторима.