Jump to content

3_69 Сватбата на Големия брат


Recommended Posts

"Сватбата на Големия брат"

Изнизаха се последните дни на месец декември 1943 година и вече очаквахме новата 1944 година. Войната бушуваше ожесточено. А софиянци я разбраха чрез американските бомбардировки над града. Но още не бяхме дошли до големите развръзки и историческите преломи в света. Още не беше дошло това време. Една част от нашите приятели бяха достатъчно добре политически ориентирани, но всички се чудеха как ще се развият нещата. Учителят отговаряше символично. И който познаваше Словото Му, можеше да разчита тази символика и да се ориентира. Единствено на наши приятели, които бяха офицери от висшия офицерски състав - полковници и подполковници - и които бяха действуващи офицери тогава, само на тях разкри как ще се развият исторически нещата. Но всички те мълчаха и изчакваха, за да видят как ще се развият и сбъднат пророческите Слова на Учителя. И те взеха, че се сбъднаха така, както ги бе казал и както си ги бяха записали те в тефтерчетата. Техните опитности ще си ги прочетете. Но ние, останалите, не знаехме това и не можехме да го знаем. За нас важното беше, че Учителят е до нас и ние сме до Него, а до Него не можеше да ни се случи нищо опасно. И ако трябваше да ни се случи, то щеше ни прескочи и така щяхме да преживеем. Такова беше убеждението на всички. Около нас цареше пълна неизвестност, освен за онези братя, на които Учителят бе дал правото да узнаят за историческата развръзка на света. Те я пазеха в тайна, а ние се движехме с нашата вяра, че се намираме под покрива на Всевишнаго, Който ни закриля.

 

Обикновено за Нова година аз се подготвях по един и същ начин. Приготвях обикновените за такъв ден ястия и сладкиши. Понякога бивахме поканени да посрещнем Нова година при някои братя и сестри, където и Учителят присъствуваше и след дочакването на Новата година, Учителят казваше кратко Слово и символично даваше някои прогнози за предстоящата година. Друг път посрещахме Новата година в столовата на "Изгрева", където масата се отрупваше с плодове. Учителят казваше също някое кратко Слово и след подходящи песни и молитви отивахме да спим. За всяка Нова година случаят беше различен и я дочаквахме на различни места, по указание на Учителя.

Беше последният ден, 31 декември 1943 година. Следобед, над вратника на малкия ни дом, който се намираше на ул."Симеоновско шосе" 14, се показа шапката на Учителя, вратичката се отвори и Той запристъпва по пътеката. Посрещнахме го както подобава, както му е редът и както сме свикнали в такива случаи. Аз имах опит, защото многократно Учителят беше пристигал в дома ни, отсядаше за няколко часа, разхождаше се в градината, а понякога преспиваше тук. Този път дойде Сам и каза: "Марийке, готви се, ще дочакаме Новата година тук." Аз бях готова, но допълнително стъкмих това-онова. През това време Учителят си почиваше, полегнал на моето легло. Домът ни бе тесен, с една стаичка, антре и кухня. Учителят си почиваше, а през това време наредихме масата и тя се отрупа с онова, което бе народила българската земя. Вечерта премина в разговор, който никой не записа, макар че Борис и аз можехме да стенографираме. Ние знаехме, че това е частно посещение и че Учителят идва тук за почивка, а освен това ни удостоява с такава голяма привилегия да дочака Новата 1944 година с нас. Така че, Учителят, Борис Николов и Мария Тодорова трябваше да дочакат Новата година тук. По-късно, на вратата се похлопа и дойде Милка Периклиева. Ние се спогледахме всички. Защо ли? Защото в един предишен разговор Учителят ни беше казал, че нашият заминал приятел Жорж Радев временно е влезнал в нея, за да свърши една работа. Значи Георги Радев беше дошъл при нас, като бе докарал Милка Периклиева. Учителят се обърна към нея и каза: "Жорж, заеми свободното място на масата." Така станахме четирима. След вечерята, аз седнах на пианото и започнах да свиря и заедно с Учителя пеехме песните Му. След това всички си легнахме, като оставих Учителя да преспи на моето легло. Сутринта излязохме всички на разходка и се движехме по шосето бавно. Беше 1 януари 1944 година. Обърнах се към Него: "Учителю, какво ще ни кажете за тази година, която дойде?" Той мълчи. Мълчанието Му бе дълго. Накрая каза: "Тази година Големият брат ще се ожени." Това изречение, като думи, написани на лента, премина през въздуха, със светли букви премина пред очите ми и се отпечата някъде в периферията на съзнанието ми. Това изказване мина и замина. И тримата не можахме да схванем какво каза Учителят. Не можахме да разберем какво се изрече чрез устата Му. Не можахме да схванем каква мисъл имаше в тези думи. Никой нищо не можа да разбере. Но това бяхме го запомнили и тримата - аз, Борис и Милка Периклиева.

 

На 10 януари 1944 година, София осъмна с големите американски и английски бомбардировки. Населението на града се евакуира в провинцията. Учителят, заедно с една група братя и сестри, замина за село Мърчаево. Много братя бяха мобилизирани като запасняци. Борис бе мобилизиран в противовъздушната отбрана на града. Аз преживявах в малкия ни дом. Войната продължаваше. Настъпваше някаква развръзка, но никой не знаеше каква. Не можехме да предположим, че идва нова епоха, а тая нова епоха Учителят я бе предрекъл още преди десетки години, казвайки, че след 1945 година идва религията на труда. Ние бяхме забравили, като смятахме че това е символика, която се отнася за съвсем други неща, не се отнася до нас и до нашето време. Дойде и денят 9 септември 1944 година, смени се правителството, но ние още не знаехме, че е дошла нова епоха. Откъде да знаем? Трябваше да минат години, за да разберем, че едната епоха си е отишла, а друга е дошла. Сега, тридесет години след това, вече знаем, защото опитахме и разбрахме, дочакахме да се сбъдне всичко това. Тогава никой не подозираше, че идват нови и нови развръзки. Руските войски преминаха през България, преминаха и през Югославия и фронтът на войната се премести на Запад. В Унгария, на страната на руската армия, се биеха вече и български войници. Голямата развръзка на войната не бе дошла. Всички я очаквахме, а Учителят я разреши в Мърчаево, когато се строеше един извор, в който вземаха участие руснакът Владо Николов и Весела Несторова. Учителят там, на извора, се навежда и казва: "Време е да открием втория фронт на запад." И Той собственоръчно прави едно отверстие и вадичка, по която започва да изтича водата на каптирания извор. Следващите дни, на 5 юни 1944 година, съюзниците със своята флота дебаркираха и откриха втория фронт. И попаднахме в тази залисия с проблемите на войната. Това не бяха случайни и маловажни неща в живота на българите тогава, защото милиони умираха по бойните полета, а жертви на фронта даваха и българските войници. Цялата тази залисия ни намери изведнъж напълно неподготвени. За броени дни здравето на Учителя се разклати и Той ни напусна с физическото Си тяло. Тленните Му останки бяха погребани на "Изгрева".

 

Замина си на 27 декември 1944 година, в 5 ч. и 45 мин. сутринта. Всички бяхме в покруса. Изживявахме го тежко. Как стана така и защо стана така? Та Учителят можеше всичко и знаеше всичко? Защо го допусна? Въпроси, а никакви отговори. Не зная как, но изведнъж изплуваха в съзнанието ми - като огнени букви, обхванати от някакъв огън, като лента се плъзнаха пред очите ми онези думи на Учителя, казани на 1 януари 1944 година сутринта, при нашата разходка: "Тази година Големият брат ще се ожени!" На духовен език това означаваше, че Големият брат ще си замине. Това ще го намерите в Словото, където Учителят казва, че ако някой сънува, че е поканен на сватба и се жени, това преведено означава, че ще си замине от тоя свят. Това аз лично го знаех от Учителя от наши разговори, когато Той нееднократно ни е тълкувал някои сънища. Когато някого го женят насън, това значи, че ще си замине. Това е образният език на Духовния свят. Значи се уточнихме - Учителят ни беше предупредил, беше подготвил съзнанията ни за предстоящата историческа развръзка на нещата. Когато се откри Школата, Той бе заявил: "Тази Школа ще просъществува двадесет и две години." И така стана. Духът, слязъл оТ Слънцето, завърши една Своя работа за един слънчев цикъл от двадесет и две години. През това време, чрез Него се излъчи и се даде Словото на Живия Бог. Завърши този цикъл и Той се оттегли от земята.

 

През онези години, когато църквата и различните политически сили воюваха срещу Учителя и Го обвиняваха в самозванство, в шарлатания и искаха от Него да напусне "Изгрева", да напусне онази катедра, от която Той държеше Своето Слово, тогава Той каза, отговаряйки на всички хули по Негов адрес: "Вие искате да Ме свалите и да Ме смъкнете от тази катедра. Това не е по ваша воля и вие не разрешавате този въпрос. Съдбините на света се разрешават от Господа Бога Моего. В момента, когато Аз сляза от тази катедра, ще дойдат веднага болшевиките. И когато дойдат, те ще изпълнят Волята на Бога спрямо ония, които хулиха Словото Божие. Защото Бог поругаем не бива." Тези думи бяха изречени, бяха записани и след това дойде време да ги проверим. Сам Учителят пусна руснаците и комунистите в България, по време на пребиваването Си в Мърчаево. Но тогава бе заявил така: "И горе в Невидимия свят се образува Отечествен фронт. И на никого не е позволено да върши убийства в името на този Отечествен фронт. Ако искате да ги накажете - изпратете ги да работят и с труд да изкарват хляба си." Това бе казано, но не бе изпълнено. Развиха се други събития, развилняха се страсти за отмъщения и възмездия. Ние бяхме свидетели на това. Имаше един, който следеше, гледаше и записваше всичко. Името му бе: Карма. А тя се разрешаваше чрез Божествената Правда, за да въдвори Божествената справедливост. Как ще се въдвори, вие, следващите поколения, ще проверите. Ние свидетелствувахме за думите на Учителя, а вие - как се изпълниха Неговите думи като съдба за света!

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...