4. ЖЪЛТЕНИЦАТА

[valiamaria]

4. ЖЪЛТЕНИЦАТА

Един от младите братя заболя от жълтеница. Отпадна той, отслабна, изгуби апетит, престана да ходи на работа. Лекуваха го лекари, братя и сестри му даваха съвети, нищо не помага. За няколко дни пожълтя като лимон. Най-после решава да отиде при Учителя. Привечер, за да го не виждат, едва се домъква до вратата на Учителя с бастун. Почуква. Учителят отваря. Братът хленчи: „Много съм болен, Учителю!" Пък братът беше от онези братя, малко разглезени от приятелите, свикнали да се задоволяват всичките им желания. Обичаха да живеят приятно и лесно. Инак братът имаше добро сърце, весел нрав, общителен, услужлив. Учителят го гледа строго, държи го пред вратата, не го кани в стаята.

„Ти не си болен! Нищо ти няма. Утре има екскурзия до Витоша, можеш да дойдеш" - и затваря вратата. Остава братът отвън и си мисли. „Не вижда ли Учителя, че аз едва дойдох до вратата му, а ме кани на екскурзия на Витоша? Но щом е казал Учителят няма какво, приготовлява се за екскурзията. На сутринта рано, както ни е обичаят братът пристига с една лека раничка и с бастун. Едва върви. А пред стаята на Учителя само няколко сестри и една голяма раница с общия багаж. Сестрите се надяват, дано дойде някой по-як брат, да носи раницата. Но такъв брат не идва. След малко излиза Учителят, готов с бастуна в ръка и с хубава панамена шапка на главата. Сестрите показват на Учителя раницата. „Няма брат, който да носи раницата." Учителят казва: „Как да няма брат" и посочва болният брат. Братът се чуди: „Как ще бъде това, аз едва стоя на краката си." Но сестрите свалят неговата лека раничка и му турят голямата, обща раница. Братът се огъва - но си казва: „Пред Учителя може ли да се покажа слаб?" Стяга се, опира се на бастуна и тръгва. Тогава нямаше рейсове, а се ходеше пешком до Симеоново, пет километра. А от там нагоре още толкова. Времето ветровито, облачно, като че всеки момент може да завали дъжд. Тръгват. Учителят напред, сестрите след Него, брата с раницата най-отзад. Който е вървял с Учителя знае, че Учителят вървеше леко, бързо, спорно и младежи даже се затрудняваха да вървят с Него. Върви Учителя напред и не се обръща. След Него са сестрите. Най-отзад братът крета със сетни сили. Вятърът духа срещу тях. Достигат селото, почват да изкачват баирите нагоре. Колкото по-високо се изкачват, толкова вятърът повече се усилва. От време на време Учителят дава малки почивки по една минута, но братът тъкмо пристигне, те пак тръгнат. Така със сетни сили пълзи нагоре той, толкова е съсредоточен, с такова напрежение, че за нищо друго не мисли, освен да изнесе раницата до горе. Излизат от гората. Започват най-стръмния баир, голият, тук-там по някое храстче, а вятърът все по- се усилва и по- се усилва. Всички вървят приведени до земята. Излизат най-после височината и сядат да си починат до „Камъка на съкровищата". Тъй го е нарекъл Учителят. Най-после пристига и братът с раницата. Тръшва се на земята и сяда до раницата, едва дъх си поема. В това време силен порив на вятъра, грабва шапката на Учителя и я понася надолу. Кой ще тича за панамата, сестрите ли? Скача брата. Хуква подир шапката. Тук шапка, там шапка, най-после тя се закача за едно храстче и той я хваща. Ха сега нагоре. Срещу вятъра със сетни сили върви братът нагоре, достига до Учителя и Му подава шапката. Учителят я взема и я туря главата си. Братът сяда са си поеме дъх. В това време нов порив на вятъра грабва шапката и я отнася пак надолу, още по-далеч. Той хуква пак, но вече разгневен. Храстчетата пак задържат шапката. Хваща я брата, прегръща я и тръгва нагоре. Достига до Учителя, подава Му шапката и вика: „Учителю, да я държите, че ако я духне трети път, няма да мога да я донеса." Учителят се усмихва и нахлупва шапката си до ушите. Тръгват пак, достигат Бивака, намират малко завет при рекичката. Трябва да се запали огън, да се носят дърва, да се ходи за вода. Кой ще иде? Все брата. Забрави той болестта си, цял ден тича за всичко. Вечерта се връщат. Но това са десет километра още. Раницата е пак на неговия гръб, но той като че не я чувствува толкова тежка.

Като стигат на Изгрева, братът оставя раницата пред вратата на Учителя. Но чудното е, че от умората му няма нито следа. Усеща се силен, здрав, бодър, освежен. Като си отива вкъщи, поглежда се в огледалото. От жълтеницата нито следа. Лицето и очите му - чисти. Какви чудесни сили крие човек в себе си и какви неограничени възможности, особено когато ги задвижи Духът Господен. Братът бе Неделчо Попов.