III. Благословение. VIII. Атентатът в църквата „Св. Неделя“. Дни на ужас

[valiamaria]

 

VIII. АТЕНТАТЪТ В ЦЪРКВАТА «СВ. НЕДЕЛЯ» ДНИ НА УЖАС

 

А. АТЕНТАТЪТ

 

(стр. 291-293)

... След два дни автомобилът на царя бе нападнат в Арабаконак от «разбойници».⁸⁶ Имаше и убити и ранени. Самият цар се отървал жив по чудо. Започнаха преследвания, преследвания, преследвания. Още не беше слязла от устата на мълвата тая новина, когато в Катедралния храм стана взрив, който отнесе главата на стотици мъже и жени от върховете на обществото.⁸⁷ Всички бяха потресени. Общ повик срещу тия изчадия на народа, които не пожалиха никого, се следваше и поддържаше от печата. Пак хора се преследваха, изчезваха безследно, избивани като кучета. Никой не можеше никого да запази. Имаше озлобение, което бе достигнало до невероятни размери. На произволи, лично отмъщение се приписваше обществено значение. Достатъчно беше да изкаже някой две думи, пошепнати където трябва, и подозреният изчезваше безследно някоя нощ. О, понякога ги убиваха и посред бял ден. Полицията обикновено довтасваше само да констатира, че бившият човек ... е вече труп.

Беше настанало смешение на власти, смущения. Алармираше се повече, отколкото трябва. Бърз съд бе формиран, за да се справи с тия, които бяха причинили тоя взрив. Някакъв си таен «Митко» беше го възпламенил. За организатори се сочеха Минков и Янков - но тях ги нямаше никакви.⁸⁸ Един нещастен клисар, изгубил и ума и дума, беше едничкият, който разкриваше този нерадостен акт в неговите подробности. Но и неговата глава беше пострадала изглежда предварително, защото се плетеше често в показанията си. В много градове и села станаха изстъпления. Това предизвика реакция. Хванаха се тук-там за гуша. Във Фердинанд избухна бунт. Артилерията трябваше да се намеси. Появиха се «шпиц-команди» - и българин кла българин, както и турци-те не са го клали. Това го заяви един държавник публично и нямаше причини да се съмняваме в истинността му. Бунтът бе потушен с ужасна бруталност. Жестокостите, за които никога не бяха публикували официални отчети, нагрени от мълвата, стигаха до фантастични размери. Никой с точност не сочеше, не можеше да посочи сигурни числа, но личности изчезнали - винаги. И жалко бе, че това често бяха най-ценните, най-искрените, най-будните, най-предприемчивите хора в дадено място. Опитите да се обявяват комуни - траещи по няколко дни тук-там, дадоха само възможност и предлог да се отмъщава на лични неприятели, да се даде ход на злоба, събудена по много причини, но избрали сега сгоден момент и повод да се прояви.

Няколко души бяха съдени и обесени, други - без присъда убити. Минков, Янков и другарят им - убити в къщата на последния. Ликвидирало се бе с «руските агенти», с «червената опасност».

Обществото притихнало, народът уплашен и слисан, приличен на ранен звяр, си лижеше раните и не смееше дори да ръмжи.

Опитът на селото да проникне в града и управлението на държавата връщаше градската вълна в село със сериозното желание да се справи веднъж завинаги с тоя, който бе забравил, че трябва само да оре и плаща данъци.

В градовете хората по-леко носеха всичко - в селата като че ли чума бе минало по някои места. Много майки почерниха главите си и много деца изгубиха бащите си. До двадесетина хиляди, казват, человеци бяха загинали в това братоубийствено стълкновение.⁸⁹

Правителството говореше за силна ръка, за справедливост, за държавна сигурност, за национални задачи... А по софийските улици падаха хора, убити от незаловени убийци, или изчезваха хора, като да бяха потънали във водата. Много глави бяха наведени и мнозина, преди да кажат каквото и да е, се оглеждаха няколко пъти настрани.

 

Б. ЖИЦИТЕ ОКОЛО ЦЪРКВАТА

(стр. 302-303)

Когато всичко утихна, те се спогледаха. Болният се закашля пак. Измъкна някаква папка изпод възглавницата си и започна да говори тихо:

- Другари, свиках ви за последно сбогом и за тия неща - тупна той по папката си. - Чуйте ме, аз имам малко време, а много имам да ви казвам. Аз самият не зная кога и как започнах всичко това. Вие не ме прекъсвайте... Всичко ще намерите подробно... документи, разни писма и вестници съм запазил в тая папка. Вие знаете, че аз не бях и не съм комунист, другари. Знаете, че услужвах на мнозина, като агент в дирекцията на полицията, защото ме болеше. Болеше ме за тоя народ, който гинеше. Понякога и аз се нахвърлях, за да пазя хляба си... Но някой ме издаде. Кой? Не зная. Издадох се може би и сам... някак. После искаха да ме хванат, аз сетих и се скрих. Крих се много. Една вечер ме познаха мои бивши другари... и стреляха по мен... Убягнах - и оттогава се крия. От тях убягнах, но от другиго не може... То иде. Аз не съм дете. Но знайте как седи истината. И вие и на другите я кажете... Фридман и другарите напразно увиснаха на въжето, напразно. Това, което стана в църквата «Св. Крал», не беше тяхна работа... Те бяха толкова виновници за това, колкото и първият срещнат на улицата човек. Не ме прекъсвайте, само слушайте.

Когато почнаха да правят въртележката около тая църква, въртележката за трамваите, един стар мой другар ми каза веднъж:

- Хем хубаво гледай, тук ще има да става нещо.

- Какво? - запитах го аз.

- Това е предлог и тук се крои нещо - и то нещо - голяма работа!

- Че какво може да бъде?

- Ще видиш, ще му се чуе гласът...

Когато му се «чу гласът» - аз си спомних и затърсих. Търсих като ловджийско куче по пресни следи... И много намерих, за много се досетих, други проверих от свое име, от името на службата, която заемах.

И разбрах, другари, че всичкото това правене на трамвайната въртележка е било наистина предлог, за да се прекарат незабелязано жици, които после направиха взрива в църквата.⁹⁰ Спомнете си, а после ще намерите и тук, в папката, ако си не спомняте.

Взривът става страхотен невиждан.

- Вижте, Спасе, аз мисля, че трябва малко да си починеш, тъй много ти говори - каза Мичето, като тури ръка на челото му. Той я изгледа с очи, пълни с признателност.

- Сестро, аз ще отида там, гдето е вечен сън - там ще си почивам достатъчно. Но вие, които сте живи, не оставяйте да заглъхне истината, заради убитите, заради обесените, заради мене, най-после.

Дълго говори още той с глас, който затихваше и често минаваше в неразбран шепот. Слушаха го, защото всяко прекъсване го дразнеше и измъчваше. После дълго се съветваха къде трябва да скрият тая папка, за да не попадне в ръцете на тия, които имаха интерес тя да не види бял свят.