ПРОРИЦАТЕЛ

[valiamaria]

ПРОРИЦАТЕЛ

И в какво седи силата на едно предсказание? Според мене силата па пророчеството седи във верността на фактите. Аз наричам вярно предсказание това, което внася светлина в човешкия ум. Всяко нещо, което внася светлина, е вярно.

УЧИТЕЛЯТ

Родната сестра на Учителя била десетина години по-голяма от него. Когато станала на 18 години баща и я сгодил за един богатски син, когото тя не обичала. Имала си друг избраник, но бащата казал, че ще бъде неговата дума. Вкъщи дошли годежарите и в една стая разговаряли с дядо поп и с момата. По едно време на нея съвсем й домъчняло и отишла в другата стая, където си учел уроците малкият й брат - Учителят. Тя се хвърлила на кревата и започнала да плаче. Той я запитал за какво се тревожи. Сестра му нищо не отговорила, понеже смятала, че е дете и не разбира тези неща. Тя трябвало да се върне при годежарите, избърсала лицето си и излязла, за да премине в другата стая през коридорчето. В него по гредите били закачени сплитове от царевица и когато минавала, един от тях се разкъсал и паднал зад гърба й. Тя започнала да събира разпръснатите кочани, а в това време Учителят се показал на вратата и продумал: „Како, не се безпокой. Както се разпиляха тези царевици, така и твоята работа ще се разпръсне." Тя не обърнала внимание на думите му, но си помислила: „Откъде знае той какво става с мене и че щяло да се разтури?" Но още на следния ден от Румъния пристигнал този, когото обичала, и тя избягала с него. Така годежът се развалил и думите на Учителя се сбъднали.

Още малко дете, в село Николаевка Учителят предсказвал какво ще е времето. Когато пред вършитба селяните се питали дали ще е добро, мнозина казвали „Поповото дете рече..." Случвало се винаги така, както предсказвал Петьрчо.

Когато беше най-голямата кампания във вестниците срещу Учителя и Братството, директорът на Обществена безопасност лично отишъл при него на „Опълченска" 66 и с най-строг тон му заповядал да прекрати всякакви беседи и приеми, защото това се таксувало като заблуждение на обществото. Учителят го слушал спокойно в продължение на цял час. На тръгване директорът отново най- строго му поръчал да прекрати всякаква дейност. Учителят кротко го изгледал, усмихнал се и продумал: „Скоро ще имаш възможност да провериш, че и ти си от нашите." Директорът много се ядосал, отново му припомнил заповедта си и си отишъл. Скоро след това обаче този директор бил обвинен във всевъзможни престъпления и бил осъден на смърт. Впоследствие смъртното наказание било заменено с доживотен затвор. В затвора той се запознал подробно с беседите на Учителя и приел неговото учение. След седем и половина години го помилвали и освободили, а после станал редовен ученик на Учителя.

По време на един разговор между Учителя и един брат, по средата на думите си той му казал без всякаква връзка: „Борис ще покаже как ученикът трябва да държи изпита си." После Учителят продължил разговора, който водел. По-късно братът ни спомена: „Аз тогава не разбрах думите на Учителя, но когато изправиха Борис пред съда и чух неговите отговори в защита на Братството, аз разбрах, че Учителят още тогава е видял всичко и с кратките думи беше изразил каквото имаше да стане."

Спомня си брат Д. С: „Бяхме на Бивака на Витоша с Учителя и той предложи да направим нещо като лотария -всеки да си изтегли едно билетче, по. което Учителят ще разкаже за живота му и неговото бъдеще. Аз подадох моето листче на Учителя и той ми каза: „Дръж музиката, не я оставяй." Зачудих се защо Учителят ми говори така. По това време бях директор на едно голямо предприятие и печелех добри пари. Но така се случи по-късно, че трябваше да напусна предприятието и да се препитавам с музика. Чак тогава разбрах думите на Учителя „Дръж музиката!" При тази „игра", когато една сестра подала билетчето си на Учителя, той й посочил: „В живота си ще разчиташ на себе си.". Тя се изненадала, защото имала мъж, който се грижел за нея. Но след време мъжът й умрял и тя останала сама. Тогава разбрала думите на Учителя.

Още като ученик в гимназията Е. Н. минавал веднъж покрай оградата на Изгрева и видял Учителя с ножица в ръка да обрязва дръвчетата. От двора Учителят го попитал закачливо: „Знаеш ли да кастриш и да режеш дръвчета с ножици?" Е. Н. тогава не го познавал, но му отговорил: „Нищо не разбирам от тази работа." Тогава Учителят му казал: „Ти ще станеш добър градинар, много хубаво ще кастриш." Момчето нищо не проумяло от тези думи, а само се усмихнало. След години, когато започнал да се занимава с литература и с художествена критика, разбрал за какво се отнася предсказанието на Майстора - така наричал той Учителя.

Брат Д. С. разправя, че като отишъл в Париж да търси работа, бил в една руска музикална група. Дълго време никой не ги ангажирал и той започнал да се отчайва. Написал на жена си да попита Учителя дали да се върне в България. Учителят заръчал да му отговорят да стои там, защото един човек ще му подаде ръка и работата ще се нареди. Брат Д. С. послушал съвета и скоро след това бил ангажиран заедно с цялата група да свири в един курорт, където плащали добре. Това станало след като братът случайно се запознал с един човек от този курорт, който му помогнал и уредил работата им.

Учителят бил на гости в едно село, у един наш приятел. Братът го помолил да му предскаже нещо. Тогава Учителят му казал: „Догодина на днешната дата да не излизаш от къщи! Ако излезеш, ще ти се случи някакво зло." След година на този ден завалял силен дъжд и къщата на брата прокапала. Той трябвало да се качи на покрива да поправи каквото може, горе се подхлъзнал, паднал и си счупил крака. Тогава си спомнил предупреждението на Учителя. Станало някога с Верка Куртева, дъщерята на брат Г. Куртев: „На четиригодишна възраст съм се разболяла много тежко. Майка ми била приготвила дрешките за заминаването ми. По това време Учителят пристигнал в Айтос и понеже у нас имало болен човек, завели го на квартира при сестра Габровска, която живееше наблизо. Баща ми се срещнал с Учителя, но не му казал, че съм толкова болна. По едно време Учителят го запитал как е детето. Баща ми отговорил: „Детето е много болно, но сме го предоставили в ръцете на Бога, да бъде волята Божия!" Тогава Учителят му рекъл: „Сега като си отидеш детето ще бъде на прозореца, ще ти почука по стъклото и още от пътната врата ще ти каже: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм!" Като чул това, баща ми веднага излязъл и се затичал към къщи. Наистина аз съм била на прозореца, почуквала съм по стъклото и съм викала: „Татко, жива съм, здрава съм, бодра съм." Баща ми се върнал веднага при Учителя и потвърдил, че всичко е станало по предричането.

Сестра Мария М. разказва, че нейната баба имала шест деца, едно от които била майката на Мария. Разболяла се една от големите дъщери на баба й и след като д-р Миркович не успял да я излекува им предложил: „Аз имам един приятел в София, трябва да извикам него, той ще я излекува непременно." Думата била за Учителя. Извикали го и той пристигнал. Наредил в стаята да останат само болната и майка й. Майката по-късно разправяла, че Учителят правил различни движения над болната и тя се почувствала по-добре, а след десетина дни била съвсем здрава. Нататък живяла още 45 години. След сеанса на лекуването бабата на Мария повикала другите си дъщери да се запознаят с Учителя, в чието лице тя видяла един свят човек. Всички, целунали ръка, а майката на Мария - една от сестрите - само се ръкувала и си казала името, както официално се запознават хората. Тя била светски настроена жена. Учителят я изгледал няколко пъти и й казал: „След две години твоето положение, твоят живот ще се измени коренно." След две години умрял мъжът й и тя изпаднала в меланхолия, която продължила много дълго. Оттогава животът й се променил, почнала да се интересува от учението и станала последователка на Учителя. Брат бил в София по работа и отишъл при Учителя да го види, преди да си замине за провинцията. Срещнали се малко време преди влакът на брата да тръгне, затова, разговаряйки с Учителя, той често поглеждал часовника си. Учителят го успокоил: „Не бързай, има време." Но братът виждал, че няма минутка повече, иначе ще изпусне влака. Учителят повторил: „Не бързай, има време." Братът се забавил около два часа и вече знаел, че е изтървал влака. Но въпреки това след сбогуването с Учителя отишъл на гарата. Като пристигнал на перона, видял, че влакът му се готвел да отпътува. Той бил последният човек, който се качил. Имало някакво закъснение.

Сестра Иларионова разказва за една екскурзия на братята и Учителя от Търново до Преображенския манастир: „На една полянка близо до манастира мъжът ми Костадин искаше да се отдели с децата по пътечка, която съкращавала пътя. Учителят твърде категорично го посъветва да не прави това, а на мене направо заповяда: „Еленке, ти върви с нас!" Но Костадин и децата се засмяха и весело поеха по пътеката, а ние - по пътя, по който ни водеше Учителят. Стигнахме манастира преди Костадин, чакахме ги доста време, но не идваха. Родителите на децата доста се обезпокоиха, защото калугерите ни казаха, че тези кратки пътища за манастира са доста опасни - до пътеките имало дълбоки пропасти. Тогава всички гости на манастира излязохме да ги търсим, но на нашите викове никой не отговаряше. На едно място под скалите намерихме захвърлени провизиите, които носеха. Тогава Учителят взе със себе си двама от братята, отдалечиха се от нас и приближиха една скала. Учителят посочи някъде далече надолу: „Те са там!" Един от калугерите, добър катерач, тръгна към посоченото място, заедно с няколко ученика от Софийска гимназия, които също бяха дошли на екскурзия до манастира. Намерили ги в ниското, скупчени неподвижно до скалите - били попаднали на такова място, от което не открили изход. След като се върнахме благополучно в манастира, сетихме се за предупреждението на Учителя и за погледа му в това, което ще стане. В края на екскурзията сестра Недялкова искаше да се върне със семейството си с един файтон, но Учителят не им позволи, защото щяло да им се случи нещастие, файтона наеха други хора, но още на излизане от манастира конете се устремиха към една пропаст, отделена от пътя с тел. Хората изпопадаха от файтона, а единият кон се нарани доста тежко в тела. Тогава Учителят ни разкри: „Още като излязохте от Търново, ви преследваше един дух, които искаше кръв. От горе го ограничиха с кръвта на коня, иначе всички щяха да паднат в пропастта."

Една година братя и сестри тръгвали да слизат от Рила, но времето било много лошо - облачно и мрачно. Готвело се да вали. Те се сбогували с Учителя, без да изразят пред него тревогата си за лошото време. Но той ги успокоил: „Не се плашете за времето. Нито една капка няма да падне върху вас. Като се качите в автобуса, чак тогава ще завали поройният дъжд." И действително те слезли благополучно до автобуса и тъкмо се качили в него, завалял проливен дъжд. И отново в планината - този път до Мусала - Братството било на няколкодневна екскурзия. Устроили бивак при езерото до хижата. Един ден Учителят предупредил: „Днес никой да не излиза от бивака!" Но трима от учениците - един брат и две сестри - не послушали, незабелязано се измъкнали от лагера и потеглили към Мусала, а оттам слезли чак до Маричините езера. Като стигнали до езерата, времето било много хубаво, слънчево и тихо. След малко започнали да се появяват черни облаци, които бързо се сгъстили, цялото небе станало тъмно и мрачно. След малко се изсипал град с големината на яйце, който се изливал като из ръкав. Изпочукал главите на тримата приятели. Те успели с голяма мъка да се изкачат на Мусала и оттам да слязат на бивака, мокри като кокошки и гузни. Учителят през целия ден питал за тях.

Брат Георги Попов, бивш учител от с. Горска поляна, Елховско, ми предаде една история: „На събор в Търново Учителят държал беседа в читалището. Присъствали братя, сестри, граждани и свещеници от града. След беседата един от поповете станал и се обърнал към присъстващите: „Днес в два часа следобед тук в салона ще има публичен диспут между архимандрит еди-кой си и г-н Дънов." След него Учителят рекъл: „Днес в два часа тук няма да има никакъв диспут, защото, който излезе от салона няма да може да влезе, а който остане тук, няма да може да излезе!" После слязъл от трибуната и напуснал салона, а след него всички братя и сестри. Братята били на палатки край лозята на Търново. Времето било чудно хубаво - горещо, ясно, без нито едно облаче на небето, както е обикновено в средата на август. Учителят наредил да стегнат и окопаят палатките, защото щял да вали дъжд. Братята погледнали безоблачното небе, зачудили се, но макар и формално, постегнали палатките. Към един следобед на хоризонта се появили малки бели облачета. Те нараствали, после потъмнели и покрили цялото небе. Изсипал се такъв проливен дъжд, че улиците на Търново се превърнали в реки. Това продължило докъм четири часа следобед. Разбира се, никакъв диспут не се състоял и пророкуването на Учителя излязло точно.

За преживяванията си разказва брат Г. Тодев от Варна: „Идвах си в отпуск от войската. Бяхме на Македонския фронт и пътят ми минаваше през Ниш за София. През цялото време усещах, че ще се случи нещо лошо. В Ниш спряхме за малко, другарите ми оставиха раниците си да ги пазя и отидоха в града. Но аз бях много изморен и съм заспал. Дошло едно куче и отмъкнало раниците. Хората се върнаха, а багажът им го няма. Качих се на влака, но по невнимание си счупих часовника. Пристигнах в София, отидох при Учителя и му разказах за своите преживелици по пътя и за неосъзнатите си страхове. Попитах го: „Учителю, какво ще се случи с мене?" Той застана сериозен, погледна косо нагоре, по едно време трепна и аз си помислих: „С мене е свършено!" Учителят ме попита: „Бил ли си в сражение на една полянка, оградена с букова гора, където много хора падат в някаква битка? Минал ли си такова сражение?" Аз отвърнах: „Когато нашите войски настъпваха през Сърбия, полкът мина през Лясковец и се сражавахме в ръкопашен бой. Там паднаха много наши българи. Цели коли с убити и ранени минаха през тази поляна и аз ги видях, но в самото сражение на участвах." Учителят ми рече: „Ще идеш и ще се върнеш." И повтори: „Ще идеш и ще се върнеш." Каза ми го и трети път. Успокоен аз заминах за фронта. След месец стана пробив на Добро поле. На една полянка, обградена с букова гора, се бихме и нас ни плениха. Един сродник беше много уплашен и трепереше, но аз вярвах на Учителя и успокоих войника: „Не се безпокой, няма нищо да ни се случи!" Войниците, които ни плениха, бяха много озлобени, но техните началници проявиха човечност и в края на краищата ние оцеляхме. При срещата ни в София Учителят беше видял бъдещата битка и благополучния изход за мене и другарите ми."

Около седемдесет души присъствали на събора през 1912 година. Там бил и брат Б. Боев. Съборът продължил три дни и когато на тръгване всеки си вземал сбогом с Учителя, той заръчвал: „Като си отидете вкъщи, първата ви работа е да си накупите дърва и брашно!" Не спирал да повтаря това и братята учудено питали: „Защо, Учителю, война ли ще има?" Учителят им казвал: „Война ще има. Всички ще отидете и всички ще се върнете." След един месец била обявена войната, а никой до този момент не беше очаквал такова събитие. Само Учителят ги предупредил навреме. Всички братя от събора, които участвали във войната, се завърнали живи и здрави. На тръгване Учителят им препоръчвал да носят със себе си преписана „Добрата молитва" и 91 псалом".

На същия събор Учителят показал на няколко по-стари братя и сестри една рисунка и обяснил, че отгоре са му посочени събитията, които има да станат. Бил изобразен един малък огън - войната през 1913 г., до него по-голям -Европейската, а по-нататък - буен огън - Втората световна война. Отгоре слънцето пръскало лъчи над всичко - това показвало идването на Христа. Учителят ги убеждавал: „Следете и ще видите, ще се уверите, че това ще се сбъдне." После добавил: „Ще стане силен трус. Цяла Франция ще потъне, част от Русия и Турция и част от Германия."

Брат Христо бил получил мобилизационно за война и почнал да се приготовлява. А Учителят го окуражил: „Не се безпокой, сега война няма да има. Войната ще стане в 1913 г. и българите ще победят. Ако следват Божиите пътища, ще им дадат Енос-Мидия до Солун. Ако вървят по своя ум, ще минат големи изпитания. Те трябва да приложат закона на Любовта и правдата, да се обединят балканските държави и славянството. Това е Божият план. Иначе поотделно ще ги бият и пак ще се обединят."

Сестра Елена си спомня времето на Първата световна война: „Когато румънците навлизаха в България, Драган Попов дойде у нас изплашен: „Учителю, румънците са влезли в Ловеч и нощес може би ще бъдат в Търново. Да изпратим Здравка и Еленка в Беброво." Учителят спокойно му казал: „Няма защо да ги пращаме в Беброво. Нито един румънски крак няма да стъпи тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и за това навлизане ще платят скъпо." Действително румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България."

Преди да стане голямото земетресение в Търново, при Учителя оттам дошла една сестра и му казала, че иска да остане няколко дни в София. Още с посрещането Учителят настоял: „Ти веднага трябва да се върнеш, да си отидеш в Търново." Тя го молела да остане, но Учителят бил категоричен. Послушала го и отпътувала. Още с пристигането й в Търново станало земетресението, а като си отишла у дома намерила, едно писмо от Учителя, изпратено още - преди тя да отиде в София. В него прочела подробно описание на земетресението, коя част от града ще засегне най-силно, колко жертви ще има. Тогава разбрала защо Учителят я отпратил веднага да се върне.

Сестра Елена Иларионова била на гости на снаха си в София: „Поканена бях от сестра Гумнерова на вечеря и да нощувам у тях. Тогава Учителят живееше в нейния дом. Той беше на вечерята, имаше и още двайсетина души. Стана дума, че някой ще си тръгва за провинцията и аз също се одумах, че ще си вървя. А всъщност, никак не ми се искаше да се прибирам. Тогава Учителят ми каза: „Да, ти трябва да си отидеш! Защо стоиш в София, пушекът на каменните въглища ли ти харесва или що? Още утре да си заминеш!" Аз му обясних, че стоя в София за по-лесна връзка с мъжа ми и брат ми, които бяха на фронта. „Ти ли ще ги пазиш? Аз бдя над тях и Костадин ще се върне невредим, косъм от главата му няма да падне. Още какво искаш?" Тогава помолих Учителя да запази и брат ми, който беше на опасно място на фронта. Учителят помисли и каза: „Да, брат ти Асен има малко карма." Аз възкликнах: „Учителю, искам го да се върне!" Учителят рече: „Добре, но брат ти ще се върне ранен в ръката." Наистина брат ми Иван дойде в Търново на лечение с други ранени войници, преди да свърши войната. Прострелян бе в ръката при Одрин. После Учителят продължи: „Одрин ще падне и ти трябва да си в Търново, там ще посрещнеш падането му." Тогава той сам ме заведе при снаха ми, като й съобщи, че още сутринта трябва да си замина. На нея й стана мъчно, но Учителят я убеди, че се налага да си отида. На другия ден вече бях в Търново, а след още няколко дни получих писмо от Учителя, в което той беше поставил една задача. Питаше дали аз ще успея да я реша? Предложих задачата на много приятели, но нито един не се сети как да я разчете. После разбрахме, че в това писмо Учителят чрез загадката ни е обяснил в кой ден, час и година ще стане земетресението, колко време ще траят трусовете и с каква сила ще бъдат." След 9.1Х. един брат бил мобилизиран като офицер и отишъл на фронта някъде към Бяла Паланка. По едно време войскови части се разбунтували и застрашавали с метеж. Тогава братът, който бил подполковник, помолил командира на дивизията да го освободят от първата линия, защото едната му ръка била нещо повредена. Командирът му отговорил, че не може да направи нищо, но ще му даде отпуск да отиде в София, в Главната квартира. Братът пристигнал в София и преди да отиде в Главната квартира на армията и във Военното министерство се отбил при Учителя. През целия ден Учителят бил в долната си стая и не приемал никого, даже не излязъл за обед. Една сестра посрещнала брата-подполковник и му казала, че днес Учителят не приема никого, но въпреки това му съобщила и той поканил брата да влезе. Разпитал го за положението на фронта и после се заинтересувал защо е дошъл в София. Братът разказал, че иска да отиде във Военното министерство и да помоли да го уволнят или поне да го изтеглят от първата линия. Учителят му рекъл: „Няма да ходиш в министерството! Ще се върнеш на фронта, там има да изпълняваш една важна задача." Братът се зачудил, но щом Учителят бил наредил, изпълнил заръката. Върнал се на фронта, а там брожението между войниците продължавало и заплашвало да се превърне в бунт. Началството му го попитало какво е направил в София и той отговорил, че се е отказал от своята молба и остава на поста си. По едно време се обадили по телефона от София от Главната квартира на армията и му възложили да се справи с бунта на войниците. Той приел задачата, но поискал да бъде освободен да действа както намери за добре. Същата вечер излязъл сред разбунтувалите войници с няколко души охрана и започнал да ги убеждава да прекратят метежа, защото това ще значи разгром на фронта. Докато говорел, оттук-оттам се провиквали гласове: „Не го слушайте този предател! Теглете му куршума, забийте му ножа!" Успял да убеди войниците да прекратят бунта, като им обещал да изпълни всички техни искания, а те били свързани с продоволствието. Предложил им да изберат делегация, която да иде в София, в Главната квартира и там ще им потвърдят неговите обещания. Така метежът бил прекратен. Чак когато конфликтът утихнал, братът си спомнил думите на Учителя.