ОСНОВНАТА ПРОЯВА НА ЖИВОТА - Д.Г.

[Skyward]

ОСНОВНАТА ПРОЯВА НА ЖИВОТА

 

 

„Вслушайте се в себе си, вгледайте се в безкрайността на пространството и на времето. Там звучи песента на звездите, гласът на числата и хармонията на сферите".

 

Хермес

 

„Това, което е създадено от Него е част от Него".

 

Сведенборг

 

„И както въздухът, който преминава през дупките на флейтата се различава само според тоновете, които произвежда, тъй също и природата на Великия Дух е една, макар че формите, под които се проявява, са различни".

 

Емерсон

 

„...Човек не е направен от един вид атоми и йони, но във всички атоми, които го съставляват, има градации".

 

Старият Книжник

 

„Един кристал, един диамант трябва да стане жива клетка, за да може да се развие като растение".

 

Великден

 

„...и най-благородното растение трябва да преобърне своите дървени неподвижни клетки в месо и нерви, за да може да чувствува и се движи, както чувствуват и се движат животните".

 

Великден

 

„Човек първоначално не е бил грамаден, а микроскопичен, но при известни условия се е развил и станал човек".

 

„Сила и живот" 142 стр.

 

Животът представлява такава сложна картина, че всеки наблюдател предпоставяйки една хипотеза за него, винаги е намирал и ще намира достатъчно доводи да я защити. Ето защо, животът е бил разбиран тъй различно в миналото, пък и до наши дни. Философите имат особено схващане за него, химиците го търсят в елементите на материята, физиците в силите, биолозите в живата молекула, черквата в небесата и пр. Но ни едните, ни другите са стигнали до разбиране същността на живота, защото да разбере живота в неговата основна проява и неговата същина, трябва човек да е изживял вече живота, да се е издигнал над него, да е завършил и изучил всичките му форми и проявления и тогава да прави окончателните си заключения. А ние хората, които още живеем, които сме само част от живота, желаем да проучим целия живот. При това логично е да се предпостави твърдението, че никога частта не може да знае за цялото по същия начин, както цялото може да знае за своите части. Освен това настоящият живот на един индивид е само моментна форма от живота. Но все пак съпоставени, отделните моменти от живота на много същества биха образували един знак поне от самия живот.

 

И удивително е онова търпение, с което хората са изучавали тия отделни моменти. Ние желаем да подчертаем с научни данни възренията за живота, набелязани много още в древността, а подържани и до днес от Великите Учители на човечеството. Научните данни за нас имат интерес дотолкова, доколкото те могат да изразят в една по-конкретна форма основната идея и доколкото тия моменти от живота са били изучени по експериментален път.

 

Три са основните методи, с които се борави при изследванията. Това са наблюдението, което роди телескопа за безкрайно голямото, и ултрамикроскопа за безкрайно малкото, изчислението, което роди математиката и заключението, което роди философията.

 

Изучаванията на небесните светила и безкрайно малките организми доведоха до заключение, че животът в безкрайно голямото и в безкрайно малкото е подобен.

 

Видимите симптоми на живота на живите същества се изразяват в раждане, растене, хранене, дишане, движение и смърт. Изследванията, както на индивидуалния живот на всяко същество, така и на колективния живот на съществата, показват едни и същи симптоми.

 

У растителното царство има цели родови форми, родени някога, достигнали своето крайно развитие в една определена форма и след това изчезнали. Ония гигантски дървета и папрати, живели някога, днес не съществуват в нашата флора.

 

И в животинското царство няма вече ни един екземпляр от някогашните динозаври, ихтиозаври. плезиозаври, архиоптерикси и пр. Днешните форми показват само родови връзки с някогашните, но далеч се различават от тях.

 

Даже наблюденията върху различните племена и народи показаха същото явление. От предисторичния човек днес намираме само черепи и оръдия. Останалите пък до наши дни диви племена изживяват вече своя залез. И след няколко века от тях ще останат може би само останки.

 

Дори отделни семейства, фамилии и те се раждат, растат, множат се, докато един ден и последния член от тях умре. Същото става и с отделни народи. Вавилон, Картаген, Асирия, Рим и много други се родиха някога, живяха, развиха се и умряха.

 

Така се раждат и умират не само народите, но и континентите. Много острови, съществували някога, днес вече няма следа от тях. Даже континенти като Атлантида, Лемурия отдавна вече са погребани под студените води на океаните.

 

Някога Кант и Лаплас доказаха, че земята води своя произход от слънцето. Днес учените доказват, че земята в своето движение, макар и бавно, се стреми и се приближава отново към това слънце. И по аналогия се допуска, че и нашето слънце ще има своя произход от някое друго слънце на млечния път, към което се стреми.

 

И разширявайки тая аналогия, учени и мъдреци са казвали, че се раждат слънца и умират, че се раждат космоси и умират космоси...

 

Но днес вече никой не счита смъртта, като един завършен акт. Новооткритите закони и отношения създадоха нови възрения за възвратните движения на живота. Наблюденията над микробите посочиха, че при размножението си старият микроб се просто дели на две или повече части и по тоя начин със смъртта на стария индивид се създава нов индивид. И тогава се създаде теорията, че в безкрайно малките организми смърт няма. Има само една обнова на енергиите чрез една смяна на формата.

 

Подобно нещо се намери, както в нисшите тъй и във висшите растения. Творейки семена – залозите на живота – те бавно умират, преливайки своя живот в живота на поколенията. Растенията умират по форма, но остават вечни по своята основна проява на живота.

 

И у животните е същото. Умирането на една форма създава условие за раждането на нова форма. И колкото всяка нова форма носи в себе си по-голям жизнен запас, толкова майчината форма губи от своите сили и се движи към смъртта. И това е тъй, защото новият живот чрез майката се прелива в детето.

 

Животът на земята се намира в пряма зависимост от съществуванието на слънцето. Угасне ли то, веднага ще угасне и всеки живот на земята. И действително, някои учени установиха, че слънцето бавно, но сигурно води към изстиване и не ще се минат много милиони години, когато на небосклона ще се движи един медно червен диск на угасващото слънце. Но не, това не ще стане. Нашата земя, пък и други планети, се приближават бавно, незабелязано към него и един ден сблъскването е неминуемо. Тогава енергията, която ще се развие от това сблъскване, ще запали отново това светило. И отново ще се откъснат пръстени, отново ще се създадат планети, пак охлаждане, пак условия за живот. Нека продължим аналогията. Нашата слънчева система се приближава до друга гаснеща система, същата катастрофа със слънцата, същия импулс за живот. Това движение през интервали от милиарди години ще се придружава от такива катастрофи – импулсите за нов живот. Смъртта на старата система означава раждането на нова система, на нов живот. И тъй безкрай.

 

И затова мъдреците на времената казват, че живота не умира, защото единствената вечност във вселената, това е животът.

 

Но що представлява самият живот? Ето проблема, който е бил, е и ще бъде вечната загадка за малките ония същества, твърди своенравни, кацнали на една прашинка във вселената, които твърде много желаят да знаят, даже повече отколкото е нужно и които се наричат хора. Те направиха телескопи, направиха микроскопи, изчисляваха, мислиха и най-после откриха вечната връзка между живота и смъртта, като смяна на формата.

 

Но животът ли беше формата, или формата е само едно моментно изражение на живота? Това още не се знае. Но в своите лутания и издирвания учените разбраха преди всичко, че самите те са човеци, които живеят. И всъщност, те се бяха усетили за живота от собствения си живот.

 

Детето се ражда, малко, хилаво същество, страшно, плачливо и ужасно лакомо! То расте, учи, става момък, люби, страда, оженва се, става учен, старее и един ден се просва на каменната аутопсионна маса, неподвижен, леден и ням. Животът го няма вече у него. Де беше, обаче, досега? Тялото е тука, но животът го няма. Анатомите преровиха хиляди пъти трупа, намериха мозъка, сърцето, белите дробове, стомаха, всичко имаше в трупа, но животът го нямаше. Разкъсаха влакно по влакно човешкото тяло, търсиха дълго и упорито, но освен влакна и клетки, нищо друго не намериха. Действително трупът беше човешки, но не беше човек. Човекът го нямаше.

 

Тогава решиха да търсят живота у живите организми. Най-лесно се правят опити с насекоми. И ето във Франция учени естественици и ентомолози се заловиха да търсят седалището на живота.

 

Били направени много типични опити от К. Фламарион и проф. д-р Манжо от музея по естествена история в Ница. На много скакалци били извадени всичките вътрешности, като запазили само кожата, главата, крилете и крачката и при все това скакалците дълго живели, продължавайки да правят своите скокове.

 

– Животът е в главата! – извикал тогава един от препараторите – какви здрави глави!

 

Тогава на други скакалци били отрязани главите.

 

„Изглеждаше, пише Фламарион, че жертвите на тази важна операция не забелязваха това и продължаваха да скачат. Даже самите глави продължаваха да мърдат пипалцата и челюстите си".

 

Някои от тия обезглавени насекоми живели около петнадесет дни.

 

Д-р Манжо е направил всевъзможни операции, като на едни махвал само главата, на други главата и шията, на трети, шията и едно членче и пр. И наблюдавал различните части на насекомото, колко време живеят. Оказало се, че едни части живеят няколко дни, други само няколко часа.

 

Направени били много подобни опити, но седалището на живота не било намерено. Тогава изследванията отново се съсредоточиха върху човека.

 

Знае се, човешкото тяло е образувано от много органи всеки със строго определена функция. Тия органи са образувани от тъкани, които напълно отговарят на функциите на дадения орган. Затова костните клетки, например, имат своя особеност, съвсем различна от тая на мускулните клетки, или на друга някоя тъкан. И по такъв начин, в тялото на човека са се диференцирали различни тъкани, като костна, хрущялна, мускулна, нервна и пр. При това не всички тъкани еднакво бързо умират. Установи се, че най-бързо загиват нервните клетки, а най-бавно костните. По-нататъшните изследвания установиха, че не само парче от известна тъкан може да живее известно време самостойно, но даже и цели органи, отделени от тялото, дълго време още могат да проявяват признаци на самостоен живот. Опитът е направен с отрязано сърце на току-що умряло млекопитаещо или човек. Такова сърце стояло в лед няколко дни и след това поставено в специален апарат (на Лангендорф), дето в аортата се пъхва стъклена тръба, съединена със стъкленица, пълна с течността на Лок (съставена от слаб разтвор от готварска сол, сода, калиев хлорид и захар и наситен тоя разтвор с кислород) при температура, равна на вътрешната телесна температура, почва да се храни от този разтвор и след известно време почва да пулсира с ритъм, който бавно се засилва, докато стигне нормалното биене на здраво сърце.

 

Освен това, всеки мускул, изолиран вън от човешкото тяло и раздразнен механически, химически или електрически, дълго време още проявява живот.

 

Същото явление показват и нервите.

 

Ако съпоставим всички тия факти с фактите, когато човек умира при най-слабо нараняване на сърцето или при удар в мозъка, или стомаха, черния дроб или, най-после, когато боднем с върха на иглата само центъра на дишането в продълговатия мозък, нам става ясно, като че животът е „разлят" във всички органи поотделно и в цялото тяло изобщо. И понеже както тялото, тъй и органите са съставени от клетки, то новите изучавания се отправиха към изследване на клетката.

 

Оказа се, че всяка клетка се състои от ядро и протоплазма, но нито ядрото може да съществува без протоплазма, нито протоплазмата без ядро. Ядрото обгръща размножителните процеси и наследствените признаци, а протоплазмата – хранене, движение и чувствителност. Ядрото и протоплазмата, обаче, са образувани от една основна материя, намираща се в колоидно състояние, която химиците нарекоха белтък или албумин. Химическият анализ на тоя белтък показа, че неговата молекула е грамадна, съставена от няколкостотин атома (около 93 атома въглерод, 54 азот, 21 кислород и 186 водород) и че молекулното тегло достига няколко хиляди. Установи се, че тая огромна молекула е съставена от по прости тела, наречени аминокиселини. Даже се узна, как те се свързват помежду си в молекулата. Самите аминокиселини могат да се получи от прости химически съединения, затова в ума на химиците възникна идеята да получат синтетически белтък.

 

И действително, отначало опитите в туй направление бяха надеждни. Успяха да свържат две аминокиселини, после три, четири, пет... И може би малко оставаше да се стигне до живата молекула, но оказа се, че колкото повече аминокиселини се свързват, толкова повече връзката между тях отслабва. Успяха да свържат 18 аминокиселини, деветнадесетата, обаче, не искаше да се свърже до първите осемнадесети А в живата молекула тия киселини наброяват над сто и то тъй здраво свързани! Свързването в природните албумини засега остава тайна.

 

И днес още едни намират причината в материалната същина на въпроса и затова продължават упорито да се мъчат да свържат деветнадесетата киселина до осемнадесетата, а други, настроени малко по философски, решиха да вървят по-нататък. Те потърсиха да намерят разгадката на въпроса не в аминокиселините, а в самата основа на тия аминокиселини. Тяхното изследване показа, че те са съставени от по-прости химически съединения. А всяко химическо съединение е съставено от елементи. В тия аминокиселини елементите са главно четири: въглерод, водород, кислород и азот. Но какво бяха всъщност тия елементи? Те са най-простите елементарни тела, съставени от еднакви атоми. Такива елементарни тела според таблицата на Менделеев съществуват около 80. Най-малък атом има водорода. По-нататъшните изследвания на атомите установиха, че и те са сложни тела, съставени от една група положително наелектризирана маса, около която се движат по-малки частици отрицателно наелектризирани, различни по брой за различните атоми, наречени електрони. Даже изчислиха и големината на тоя електрон, че е равна на 2000-на част от водородния атом, бързината на движението му е 150,000 до 270,000 км. в секунда, а пътищата му са елипси около централния йон. Също както планетите около слънцето! Безкрайно малкото и безкрайно голямото се оказаха напълно подобни!

 

При изследване масата на електрона установи се, че тя представлява електрически пълнеж без материална основа. Тя е, тъй да се каже, не материална маса, а една кондензирана електромагнитна енергия, която дава свойства на масата поради шеметната бързина, с която се движи електронът, още повече, като се знае, че бързината винаги увеличава ефекта на живата сила.

 

На тоя пункт материята загуби своята материална същина и премина в енергия. Значи материята се оказа също тъй фиктивна, както и нейните съставни части – електроните по отношение на масата.

 

По такъв начин енергията се явява като родоначалник на материята. Тя загуби своята константност и сама проявява тенденция на движение от един род в друг, докато най-после мине в материята.

 

Абат Морьо представя тоя ред на енергии по следния начин за изяснение на понятието за реда, в който можем да разпределим тия енергии.

 

Нека си представим, една челичена пръчка, стегната в клещи и нека да накараме тая пръчка да трепти. При 32 трептения в секунда простите движения на пръчката минават в звук. – Това е най-ниският тон, употребяван в музиката. Ако увеличим числото на трептенията, ще чуем цялата гама, или по-точно още, ще чуем звуците на всички гами. Ако трептенията надминат 7,000, звуците стават много високи и ухото едва ги търпи. Над 32,768 трептения в секунда ухото престава да чува – това е границата на слуховата чувствителност. Следващите гами остават тайна за човешката чувствителност. Физиците намират, че тук е областта на електричните вълни, които добре се схващат от апаратите на безжичния телеграф, т.е. Херцовите вълни. Изобщо, тая област до 34 милиарда трептения спада към електричеството. А между 34 милиарда и 35 трилиона спадат вълните на една съвсем неизвестна област. Светлинните явления започват при трептения от 450 до 750 трилиона в секунда. В тоя интервал от трептения се намират всички цветове и нюанси на спектъра. Отсам червения цвят тия явления дават топлина и се схващат от осезателното ни чувство. Значи топлината, това са трептения около 400 трилиона в секунда. Оттатък моравия цвят се намира химическата енергия, която се схваща от фотографическата пластинка. Това са трептения около един квадрилион Над тая област един огромен интервал от трептения остава неизвестен засега. Едва над 288 квадрилиона трептения, почват рентгеновите лъчи и свършват към два кентилиона. А рентгеновите лъчи са съставени от електрони. И тъй ние виждаме, как простата механична енергия (движението на пръчката) минава в звук, електричество, топлина, светлина, химическа енергия и най-после електроните на рентгеновите лъчи. Оттук нататък следват йоните, атомите, молекулите, албумините, клетките и т.н.

 

Днес науката загуби границите не само между „живата" и „мъртва" материя, но и между материята и енергията. Оказа се, че всичко е движение. Енергията има свое движение при преминаване от един род в други, атомите, молекулите и те имат специални движения. Самите клетки имат свои вътрешни протоплазмени движения от една страна и външни движения на целокупния организъм – от друга. Растенето, движението, размножаването, това са все особени движения, доскоро считани присъщи само на живата материя. Опитите, обаче, установиха, че и „мъртвата" материя проявява при известни условия същите движения. Течните кристали, поставени в специфична течна, среда, имат същото свойство да растат и да се множат. От друга страна знае се, че клетката при делението си дава само клетки от рода на майчината клетка. Аналогията показа, че подобно явление се намира и у „мъртвата" материя. Напр. ако в разтвор от сяра поставим пирамидни кристалчета пак от сяра, цялата разтворена маса изкристализира изключително в пирамиди; ако поставим пък призми – изкристализира изключително в призми.

 

Нисшите едноклетъчни организми имат едно особено движение (чрез псевдоподи, лъжекрачка), наречено амебовидно движение. Опитите на Bütschli показаха, че и в мъртвата материя може се намери аналогично явление. Ако се счука ситно и се смеси с гъсто дървено масло и се постави капка от сместа във вода, то капката почва да се движи като амеба – оживява.

 

Даже храненето успяха да наподобят. Взеха хлороформена капка във вода (тя наподобява амебата) и я поставиха в контакт с едно стъклено влакно, намазано с шелак. Веднага влакното се поема по същия начин от капката, както амебата поема храната си и когато шелакът се разтвори в хлороформа, оголеното стъклено влакно бива изхвърлено по същия начин, както една амеба изхвърля целулозната покривка на погълнатото и изсмукано водорасло.

 

Има още много аналогии, които подриват рязката граница между жива и мъртва материя.

 

И така се анализираха основните елементи на живота,, като се започна от чистата енергия и се мина през йонното състояние на материята, после през атомите, молекулите, докато се стигна до организмите – най-нисшата форма на които се явява клетката.

 

Разбира се, че тия атоми и молекули от „неорганизирания мир" докато стигнат до клетката претърпяват цял ред нови движения, които обуславят тяхното метаморфозиране в пригодна за едноклетъчните организми форма.

 

Със следващия пример аз желая да очертая една от възможностите за едно такова движение.

 

Знаем, че в дълбочината на земята известни елементи и съединения се намират в газообразно или течно състояние поради високата температура и голямото налягане. Но при известни ерупции тази маса излиза на повърхността и образува планинските скали. Тук молекулите така са свързани, че образуват огромни каменни блокове и като че се свързват в тия блокове за вечни времена. И би могъл да обвини човек природата в неразумност, защото едни атоми тя е свързала в диамант, други в скали, трети в растения и т.н. Но внимателното проучване на тия вързани за вечни времена молекули установява, че и те, макар и бавно, се движат, освобождавайки се по един удивителен начин. Без подробности ще упомена само ония фактори от физиката и геологията, които най-съществено спомагат за разрушаване на тия скали. Касае се за дневните и вечерните температурни разлики в планините, които дават разпукване на скалите; на второ място влагата, която замръзва в тия пукнатини през есенните и зимни дни, също така спомага за рушене на скалите. Най-после мъховете и те имат свой дял в това рушене. По тоя начин високите планини се снишават, а грамадните скали се обръщат на пясък и прах. Поройните дъждове разтварят една част от тоя прах, а друга свличат към долините, дето богатата с тия соли вода тори почвата, храни растенията и пои животните.

 

И действително, растенията пък и животните съдържат в тялото си много неорганични елементи и съединения между които S, Р, Cl, Bг, Si, K, Nа, Li, Fе, Mg, Са, Bа, Al, Аs, Си, Аg, и най-важните С, Н, О и N.

 

По отношение на съединенията аз ще приведа за пример процентното съдържание на ръжената слама.

 

Калиеви и натриеви соли има 18.65%

 

Калиеви и магнезиеви соли има 1б.52%

 

има 64.4 %

 

И тъй силициевите съединения, които съставляват най-големия процент на скалите са най-голяма необходимост за растенията. Значи молекулите на скалите имат път към растенията.

 

От растителната елементарна клетка до висшите растения се протака една огромна стълба от всевъзможни видове растения, които колкото повече се движат възходящо, толкова повече усложняват своята конструкция. Същата тенденция се повтаря и у животните, като се почне от едноклетъчните и се стигне до човека. Разбира се, че заедно с това както физичните, тъй и физиологичните движения стават все по-сложни. Още повече, че у животните се прибавяте и т.н. „активни" движения.

 

Но колкото повече организмите отиват към една по-съвършена организация, толкова повече се проявява една нова форма на движение, като психична проява. Тая психична проява за първи път се среща у някои растения в много примитивна форма, после минава у животните, а у човека тя достига висша степен на развитие, като чувства. Това е една обширна област, за която тук може да се спомене и за която би могло в друга статия да се каже нещо повече. Следвайки това усложняване, намираме у човека една нова форма на движение, която се явява специфична за него в частност, а донякъде и за животните изобщо. Това са мисловните движения, които за първи път срещаме у някои нисши животни. И по тоя въпрос пак ще се върнем друг път.

 

Разгледан като най-съвършената форма, човекът представлява най-сложния апарат, какъвто можем си въобрази. Като сложни апарати всички хора имат почти еднаква конструкция.

 

Но оказа се, че и хората се делят на градации. И то не по това, че едни хора имат крака, а други нямат, едни с две очи, други с три, едни с уши, други без. Не, те всички имат еднакво устройство. Различието тук се явява по отношение на вътрешния психологически живот от една страна и умствения – от друга. Това обуславя и детайлното различие на формите. В действителност всичките хора имат носове, но не всички носове са еднакви. Всички имат очи, но очите на хората са различни и т.н. Тия детайлни различия станаха предмет за изучаване от специални дисциплини, като физиогномията, френологията и пр.

 

Все на същата причина се дължат различията, които се явяват между отделните индивиди, племена, народи, раси. Ако наблюдаваме дивите племена, ще забележим известна разлика. В характера и психологичния им живот, съществуват по-слаби различия, отколкото по отношение на чувствения им живот. Едни племена се оказват силно кръвожадни, други по-слабо, трети земеделци и отлични вегетарианци; едни коварни и зли, други добродушни и наивни като .деца. Всичко това дава основание да се постави една градация между различните племена. Даже тя може да се постави и за по-цивилизованите народи, само че в една по съвършена форма. Различието тук се обосновава на неразвити единични страни от чувствата. Изобщо най-много развити страни на психичния живот имат най-съвършените хора.

 

Подобно различие се констатира и по отношение на умствения живот не само между отделни индивиди, но и между различните народи.

 

А забелязва се, че колкото повече е застъпен умствения живот, толкова по-ясно се проявява още един нов елемент, още едно ново движение, различно от споменатите досега, което ние наричаме съзнание. Умственият живот още не подразбира съзнанието, защото има много учени мъже, много отлични артисти, които иначе имат широка култура, но не винаги имат и широко съзнание. Умственият живот е само условие за по-добрата проява на съзнанието, което е една по-висша форма от самия умствен живот.

 

И свръхчовеците – идеалът на настоящето, това не са хора с особени някакви телосложения, нито пък с особени някакви чувства или умове, колкото са хора с разширени съзнания. Но подобно съзнание предполага в основата си, разбира се, един по-силно развит ум и едни по-благородни чувства, отколкото у един посредствен индивид.

 

Има ли по-висша форма от свръхчовеците не може да се утвърждава с положителност. За един дивак е невъзможно да мисли за свръхчовека в тая форма, в която ние си го мислим, но за нас, обаче, свръхчовекът не е (нещо) невъзможното. Ето защо ние допущаме, .че и над свръхчовеците съществуват по-съвършени същества, за които ние можем да имаме засега само смътни, неясни образи, родени наполовина от логиката и наполовина от фантазията.

 

И така, съзнанието, разбрано в най-широк смисъл, представлява най-сложното движение за съвременния човек. Умствените движения са друг род движения, чувствата са трети вид. По низходящ път следват вече психофизиологичните движения, чисто физиологичните, физичните, молекулните, атомните, йоните... Това са всевъзможни движения, които у човека така се съпоставят, така се допълват, че човешкия организъм представлява най-хармоничното съчетание на разумните сили, импулсиращи движенията във вселената. .Тук тия сили са сбрани, концентрирани в едно малко същество, малко по форма, но голямо по идея!

 

И както в един организъм движенията на цялото има отношение към движенията на отделната клетка така и движенията на отделния човек се намират в такова отношение към движението и живота на цялото човечество. И тая форма на отношения се продължава по нататък. Човечеството се намира в подобно отношение с животинското царство, а това последното пък се намира в отношение към организмите въобще; организмите пък към материята въобще, а материята към енергията въобще. По кой път се е стигнало до енергиите, ние не знаем. Онова, което знаем днес за днес, то е трансформацията на енергиите от един род в друг и прехода на тия енергии в материя. Кой обаче е бил първият енергичен импулс за това мирово разумно движение което се зове еволюция, не се знае. Знае се само, че тенденцията на това мирово движение е усъвършенствуването по форма, съдържание и смисъл. Целесъобразността на всяка форма показва разумността, легнала в основата на това мирово движение. Тук ще отбележим само няколко черти от тая мирова разумност, проявена както в най-нисшите организми, тъй и във висшите светове на космоса. Нека вземем най-нисшите едноклетъчни организми – амебите. Те живеят свободно във водите. Но щом настъпят неблагоприятни условия за техния живот напр. суша, те се инцистират в една хитинена капсулка, за да запазят протоплазмата си от прекомерно изпарение и като прашинки се носят из въздуха, докато отново попаднат във влажна среда, дето циста се разпуква и амебата излиза и отново заплува свободно. У тая амеба няма ни уста, ни очи, ни уши, ни крака, ни ръце. И при все това тя живее свободна и доволна.

 

Но ето че има други пак едноклетъчни организми, които се характеризират с определена форма (поради кутикулата, с която са обвити). Това обстоятелство е продиктувало да се предвиди на това малко същество уста. Понеже псевдоподи няма, природата е създала ресни около устата с много целесъобразна служба. Те, движейки се, образуват един водовъртеж с център устата и по тоя начин заедно с водата към устата се отправят и хранителни частички. Това малко същество е чехълчето (Paramaecium).

 

По един такъв разумен начин, едноклетъчните организми получават все повече усъвършенствуване като всяка нова придобивка се явява много разумно необходима.

 

По-нататък в организмите намираме едно ново явление, групирането на колонии. За първи път го намираме у хидромедузите. Хидрата чрез пъпкуване образува нови хидроиди които, обаче, не се отделят от майка си, а остават при нея и по тоя начин се образува една колония от възрастни индивиди. Тая колония има общ стомах, в който всеки отделен индивид каквото хване - изпраща, и от него всички индивиди се хранят. По тоя начин се гарантира живота и прехраната на всички индивиди от колонията-комуна. Но ако биха се трупали все нови и нови индивиди, то би се образувала една грамадна колония, чието изхранване би се значително затруднило. Ето защо, не всички нови индивиди остават върху майчината колония, но някои от тях се откъсват, вземат форма на медузи и се впускат във водата да търсят нови условия за живот. Понеже тия медузи ще трябва сами да си търсят прехраната, което е много по-трудно за един отделен индивид, затова у тях се развиват особености каквито в колонията ние не намираме. Така явяват се мускулни елементи, изпълняващи роля при движението на медузата, нервни елементи, дори елементарни очни петна. И като плава по такъв начин медузата известно време, тя се прикрепя към някой предмет дето чрез пъпкуване пак образува колония. В тая колония, обаче, всички индивиди са еднакви по форма и служба.

 

У по-висши форми обаче, намираме още по-голяма диференциация не само на отделните тъкани, но и на отделните индивиди. И тук има колонии, повечето със строго разпределение на труда. Така върхът на колонията се заема от индивид, имащ форма на мехур, чиято служба е да държи колонията в отвесно положение. Други индивиди имат чисто двигателна служба. Те координират своите движения по такъв начин, че като се свиват и разпущат, движат цялата колония в известна посока. След това следват индивиди, играещи ролята на уста, други на пипала, трети на стомах и т.н.

 

Изобщо тая разумна класификация на труда се продължава в още по-усилен темп у сухоземните животни и дори до човека. Но и у растенията ние различаваме корен, стъбло, цвят, листа, плод и пр. Това са все диференцирани вече органи според службата, която има да изпълняват в живота на растенията.

 

У човека, разбира се, тая диференциация е застъпена до висша степен. Всичко е предвидено, като се вземе от космите на главата до хотмоните на ендокринните жлези. Всичко си е на място в достатъчно количество, за да даде условия на индивида да живее. При това, наравно със строгата планомерност в разпределение на труда, съществува и строга причинна връзка между функциите на отделните органи и пълна хармония в отправленията на целокупния живот.

 

Астрономите казват за небето, че и там съществувал такъв мир на една дивна хармония, дето силите така се съпоставят между планетите, слънцата и съзвездията, че човек се замайва от оная разумност, която движи тия мирове в една вечна хармония на сили и движения. Казват още астрономите, че и там ставали катастрофи, но прибавят те, че тия катастрофи стават за да се запази тая мирова хармония. То е както изхабения организъм – умира, за да се роди в една по-съвършена форма. Смъртта на небесните тела ние наричаме катастрофи. Всъщност, то е продължение на мировото движение, което се изразява в смяната на формата.

 

Законите на това вечно движение, изградени в едно стремление към усъвършенствуване, определят мировата разумност, легнала в основата на всяко движение.

 

И днес още имаме морета, и днес имаме амеби, но заедно с това намираме хиляди други форми на живи същества, между които е и човекът с всичката негова сложност във физическо, физиологическо и психологическо отношение. Науката доказа генетическата връзка между една амеба и един човек, но тя не можа да намери основната причина, която накара природата да създава различни форми, а не ограничи живота например само в амебите. Тоя копнеж към движение на формите, към трансформация, към разширение на психичното съдържание и разширение на съзнанието, науката не можа да обясни. Някои искаха да обяснят еволюцията като усъвършенствуване, продиктувано от борбата за съществувание, законите за наследствеността и естествения подбор. Но всъщност, всички тия причини не са причини, а условия, чрез които се проявява основния закон, залегнал във всяко движение – именно усъвършенстването, защото усъвършенстването няма причина, тъй като то е от атрибута на вечното разумно движение.

 

Окултният свят днес намира едно по-друго схващане за целия тоя мир от безкрайно движение. Пред погледа на знаещия по пътя на енергиите и вечните техни трансформации, протича една искра от съзнание, която минавайки през хилядите форми на елементарните материални субстанции, през формите на кристалите, растенията, животните, чак до човека и навлизайки във все по-гъста и по-гъста материя, дето инертността се увеличава и като последица от тия огромни напрежения искрата увеличава своята енергия, пламва отначало както малко пламъче, което все повече и повече расте, изпущайки нови искри от себе си, се стреми към пламъка на свръхчовеците, чиято светлина огрява пътя на човечеството. А отделните пламъци на тия свръхчовеци се сливат във вечния пламък на мировото съзнание, от което се късат нови искри, които сеячът на битието хвърля по пътя на това вечно, разумно движение, което ние наричаме живот.