ОКУЛТНА МЕДИЦИНА - К. П-в

[Skyward]

ОКУЛТНА МЕДИЦИНА

 

III. Лекуване

 

Лекуването в далечното минало се е считало като една свещена наука. То се е практикувало само в храмовете и то от най-издигнатите им служители. Всички Учители на човечеството са били едновременно и негови дарители. Жив пример за това представя Христос. „Идете, казва Той на Йоановите ученици, и известете Йоану, което видяхте и чухте, че слепи прогледват, хроми ходят, прокажени се очистват, глухи прочуват, мъртви възкръсват и на сиромасите се благовествува. Блажен е който се не съблазни в мене."

 

Ако хвърлим поглед върху всичко онова, което е успяло да се приложи от различните религии, ще видим че и тук на първо място стои лекуването. Разбира се, че лекуване не на тялото, а на човешката душа, в смисъл очищение от нейните пороци. Тук думата „душа" е употребена не в смисъл на Божествената душа в човека, която всъщност е чиста и неопетнена, но обикновената човешка душа, която се проявява при сегашното състояние на човека. Нека разгледаме нейното развитие. Условията, при които е поставена сега да се развива, са наистина доста груби и неблагоприятни. Навсякъде тя среща пречки, дисхармонии и т.н. Всичко това обаче не е случайно или пък незаслужено. Смисълът на тия неблагоприятни условия е да я направи силна, защото силата може да се придобие само там, гдето има съпротивление. Но не винаги тя може да направи това и в такива случаи попада под действието на отрицателните сили на природата. Резултатът от по-нататъшното им действие е ясен: в нея започват да се развиват един след други все нови пороци. Процесът е аналогичен с физическите болести: всяка болест създава условия за поява на нова. – Така човешката душа тръгва по един низходящ път, който все по-вече я отдалечава от нейния Първоизточник – Бога. Тя неминуемо навлиза в все по-нисшите степени на живота. Материята става все по-гъста, ограниченията – все по-големи, страданията – по-силни. Като че ли бавно, но сигурно потъва в една безкрайна бездна, в която ще изчезне завинаги... Но не, тя не е загубена, не е изоставена. Там горе има едно око, което бди над нея, там има едно сърце което люби, един ум който мисли за нея. И това Велико Сърце подава ръка към нея. Тя чува неговия глас, чувствува неговата безгранична обич, но уви, тя е тъй слаба, тъй немощна, обковала се е във веригите, които сама си е създала по своя нанадолен път. Страда мъчи се, но всичко е напразно. Тук именно идва церителят да ù покаже методите, чрез които ще може да се освободи от тия вериги, да се излекува от своите рани и се върне наново към своя Първоизточник.

 

Самия процес на лекуване ние намираме описан във всички религии, само че в различни форми. Почти навсякъде срещаме един и същ възглас: към покаяние, към очищение и т.н. Какво значи покаяние? Нищо друго, освен човек да съзнае дълбоко в себе си, че върви в разрез с Божествените закони, че върши престъпление спрямо тях и да пожелае искрено да се коригира и влезе наново в хармония с тях. А какво значи очищение? Това е самият поправителен процес – лекуването.

 

Всичко това е обаче само външната страна на въпроса.

 

Когато дойдем до самия метод, той става така да се каже езотеричното в различните религии или окултни общества. Диренето и прилагането на тоя метод е било предмет на дълго проучване от страна на всички ония, които са се занимавали с човешката душа и са търсили начин, за да ù помогнат. Вземете напр. алхимиците на средните векове. Така, както ни са представени от съвременната наука, това са хора, които търсят метод за добиване изкуствено злато и средство за подмладяване. Истина е, че е имало и такива алхимици, особено когато е настъпил упадъка в алхимията, но първоначалната задача на истинските алхимици винаги е била търсене на метода за възраждане на човешката душа и възвръщането ù към първичното ù състояние. Това е било задача и на всички Учители на човечеството. И самия Христос го е потърсил и той го е намерил.

 

Ако проследим методите, които са се практикували в различните религии и окултни общества ще видим едно голямо разнообразие. Причината за това са условията при които е трябвало да се прилагат, а именно: културният уровен (културното ниво) на хората, техния психически и физиологически живот и т.н. В това отношение ония, които е имало да изпълнят тая задача, са се съобразявали с тия условия и в зависимост от тях са прилагали съответните методи. И действително, ако погледнем по-дълбоко на въпроса, ще видим че не може един метод, който се е прилагал преди векове да се приложи и днес. Сега той не би дал същия резултат, както тогава, когато е бил създаден. В случая говоря за формата, а не за принципа. И дори ако отидем по-далеч: един и същ метод не може да бъде еднакво приложен в едно и също време в различни народи. Например, един метод, приложен към един индиец, не може да даде същия резултат, ако се приложи към един европеец. И обратното е също вярно.

 

Явява се въпросът: днес притежаваме ли тия методи? По отношение на съвременната религия, то тя отдавна ги е загубила. В нея са се запазили само външните форми, но техният смисъл е напълно забравен. Ако напр. днес отидеше един каещ се грешник при някой свещеник и му изповяда своите прегрешения, искайки му метод за изправление, какво би могъл да му даде тоя свещеник? Нищо друго, освен да го утеши и изпрати. Утехата сама по себе си е хубаво нещо. Тя е необходима за една каеща се душа, но не е достатъчна. Тук са необходими едни правилни методи, които биха могли да се приложат в дадения случай и да дадат необходимите резултати. Тия методи, обаче днес липсват. За изяснение на мисълта си ще приведа следния конкретен пример: представете си, че един лекар отиде при някой болен, прегледа го и констатира напр., че е тежко заболял от пневмония, която застрашава живота му. Той обаче се задоволи да му каже само няколко утешителни думи и си отиде. Питам: какво е направил тоя лекар? Почти нищо. Това може да направи всеки, който дори няма никакво понятие от медицина. За една пневмония утехата е хубаво нещо. Тя поддържа духа на болния, буди в него надежди, но не е достатъчна. В дадения случай преди всичко е нарушена функцията на белите дробове, трябва да се потърсят средства за възстановяване нормалното им състояние. От друга страна сърцето изнемогва – трябва да се подкрепи, да се засили неговата функция и т.н. Иска се знание, искат се методи. И в това отношение днес бих поставил един лекар много по-горе, отколкото напр. един моралист или свещеник. Защото лекарят, макар и в несъвършена форма, но във всеки случай притежава известни методи за лекуване, докато моралистът или свещеникът имат само теоретически познания, но без опитност, без никакъв метод за прилагане.

 

Нека се обърнем към терапията в съвременната медицина. Ние ще видим, че тя прилага главно два методи за лекуване:

 

1) непосредствена борба с причинителите на болестите и

 

2) засилване защитните сили на организма.

 

Опитът показва, че най-добрият лекар е самият организъм, стига той да бъде подкрепен и улеснен в своята задача. Същата аналогия съществува и по отношение душевния живот на човека Непосредствената борба с един недъг не дава особено големи резултати. Това е един негативен метод, който се е практикувал от векове от почти всички днешни религии, но без желаното действие. Навсякъде се проповядва: „не лъжи", „не прави зло", „не мрази" и т.н., но все пак хората продължават да вършат всичко това. Защо? Защото в тоя морал няма творчество на нещо ново, а само рушене на старото. А да рушиш, без да твориш, в това няма никакъв резултат. Питам: на мястото на разрушеното какво ще остане? Напр. усещате омраза към някого. Опитате се да унищожите тази омраза. Тогава какви ще бъдат по-нататъшните ви отношения спрямо него ? Не е въпросът само да се руши, но да се създаде нещо ново. Ето защо вместо да повтаряме постоянно: „не лъжи", по-разумно е да казваме „говори истината", вместо „не прави зло" – „прави добро", вместо „не мрази" – „люби" и т.н. Това е един положителен метод, чрез когото единствено ще можем да съградим един нов морал. И в този нов морал пороците ще останат само като една тор, върху който ще израстат новите добродетели. Добродетелта е обаче само един резултат от една усилена дейност на човека. Тя не се придобива по благодат. Основното нещо, което ние трябва да внесем в себе си и което ще ни послужи като база за по нататъшния градеж е любовта. Само тя единствена е в състояние да влее в душата живот и даде необходимите условия да се проявят добродетелите. Само тя е в състояние да излекува човешката душа от всичките ù рани, да я възроди, да я възвърне към първичното ù състояние и да я приготви наново да се върне към своя Първоизточник – Бога.