НАШИТЕ ЗАДАЧИ

[Skyward]

Нашите задачи

 

Ние всички сме носители на учението на Всемирното Бяло Братство. Всички мислим, че това учение може и трябва да се приложи и всички знаем, че приложението при днешните условия не е лесно.

 

Това се дължи от една страна на факта, че новото учение се намира още в процеса на своето изложение и изяснение и от друга страна, че ние изхождаме от различни среди и волно и неволно носим в себе си още следите на други учения и други разбирания. И целта на нашите събори е да се опознаем и да си изясним взаимно ония въпроси, които общо ни интересуват.

 

Преди всичко – в какъв смисъл може да става дума за нещо ново. Ние всички често говорим за нова наука, нов морал, ново изкуство, нов живот и т.н. Но как трябва да разбираме новото. Кое е новото, което нашето учение внася и може да внесе в живота.

 

Ако мислим, че можем да създадем нова наука с нови научни институти – това е засега поне, работа трудна. Разработването на чистата наука е организирано от днешните университети, с всички необходими технически приспособления и удобства и голяма част от професорите, в кръга на специалността си, изпълняват добре своето призвание на учени. Па и не е за сега някой недостатък в науката, който създава празнотата в живота на хората изобщо.

 

Ако мислим, че можем да реализираме новото чрез някоя строга организация, основана на точното изпълнение на постановления и правилници – то днешната държава в туй отношение е отишла толкова напред, че не можем я настигна. Па и всички знаем, че вътрешният духовен живот си има свои закони и не винаги признава външните постановления и правилници.

 

Ако мислим, че можем да внесем новото като догматизираме някои основни положения и създадем някаква външна йерархия – то в такъв случай днешната черква със своите богослови и владици да си стои по-добре.

 

Днес хората имат наука, имат държавна организация, имат черква и наглед всичко е предвидено и урегулирано. И все пак на всекиго поотделно и на всички заедно липсва нещо. И тая липса от ден на ден захваща да се чувствува все по-силно.

 

Егоизмът и натегнатостта в хорските отношения изглежда са стигнали своя максимален предел и вече с необходимост се налага едно примирение, една мекота. Това гласно и негласно признават днес и учени, и общественици, и черковници. И виждаме че вече, къде с по-голяма, къде с по-малка предпазливост, захваща да се говори под една или друга форма за забравеното учение на любовта.

 

И това, за което хората тепърва се сепват и пробуждат, с години вече нашият Учител вести.

 

Учението на нашия Учител, това е, преди всичко, учение на любовта.

 

Днес за любов мнозина говорят, различно я схващат, но любовта в нейната изправна космическа чистота и дълбочина, от никого досега не е била излагана с такава прямота, ние няма да повтаряме тук това, което той в своите беседи е казал. Всеки от нас сам е опитал и простотата и силата на неговите думи. Като изхожда от целокупното възможно окултно знание, той ни показва как трябва да живеем, за да можем сами непосредствено да опитаме първата велика основа на живота – любовта, която с думи нито се изявява, нито се предава, а само се живее.

 

Въпросът е сега, как може любовта, тъй както се изнася от новото учение, да се приложи в личния и колективен живот при тъй диференцираните икономически, културни и обществени условия.

 

В това отношение, тя се различава от всички други схващания, преди всичко и най-главно със своята широта. Тя признава учеността на учения, преживяванията на религиозния, социалните наклонности на общественика, но тя има към тях отношение не толкова като специалисти, а като хора. Например, един човек може да бъде учен и вещ специалист в известна област (нещо, което сигурно дължи на своя ум), но вън от специалността си, той може да бъде груб егоист или просто невежо дете пред по-общите въпроси на живота.

 

Новото учение иска всестранно развитие на всички. Всеки нека продължава да се проявява според своите естествени наклонности и в своята естествена среда, където може да бъде най-полезен и за себе си и за другите. Новото учение иска, преди всичко, да пробуди у всекиго човека. То няма, може би, да засегне пряко нашите тъй разнообразни специалности, които поглъщат голяма част от нашето време и енергия и през призмата на които ние сме склонни да съдим за нещата изобщо. Но то може да даде подтик на нашия вътрешен живот и косвено да съдействува за нашето развитие не само като хора, но и като специалисти (учени и професионалисти). От гледището на това разбиране, новото в разните области на живота може да се изрази занапред в следното:

 

Ученият – продължава да държи за опита и последователността в изследването, но той признава вече ограничеността на своето знание, замества постепенно опитите, съпроводени с насилие и жестокост над живи същества и най-главно, работи с всичка сила, щото научните открития да се използват безкористно – само за доброто на цялото човечество. Това, което днешната наука е установила и установява като безспорно трябва да се знае, че окултната е просто нейно естествено продължение.

 

Общественикът – не скъсва рязко с хората и условията, при които новото му разбиране го е заварило. Той е достатъчно толерантен да изслушва и търпи най-противоречиви разбирания, проучва кои работи спъват и какви закони регулират колективния живот на хората при днешните условия, размисля върху това, как би могла да се опрости до максимум обществената организация и се стреми да скъса връзките си с институти, които по своите цели са в противоречие с неговото основно разбиране.

 

Религиозният – не отрича силата и значението на своите религиозни преживявания, но той знае, че времето на буквално разбиране на свещените писания и едностранчиви мистични блянове е вече минало, че религията има нужда от една рационална обосновка (на официалната и окултна наука) и най-сетне, че религията води само до прага на ученичеството. Новата форма на религията, това е съзнателно или подсъзнателно търсене на разумното в света, което днешните хора бяха престанали да виждат.

 

Новите хора на изкуството, артистите (музиканти, поети, художници) в противовес на днешните, ще водят един по-многостранен и по-интензивен вътрешен живот. Те ще се стремят към едно – чрез тонове бои, думи и всички технически средства на днешното изкуство, да изразяват обективната красота и хармония в света Защото наистина има мнозина, които само през красотата виждат величието на Бога и тръгват по пътя към Него.

 

Накратко – от казаното до тук. Новото по своето естество не се подава на точно определение. То е може би много просто, както са прости всички велики истини, но до вярното разбиране на които, при днешните заплетени условия, се искат усилия и широка култура. Новото като че ли започва да прониква бавно и незабелязано във всички най-разнообразни и най-тънки разклонения на живота. И едно може би е нужно – доколкото нашата интуиция ни го открива – да му съдействуваме.

 

* * *

 

Схващането на новото и неговото приложение е тясно свързано с въпроса за нашия вътрешен и външен живот – въпрос, който често се е повдигал и който подлежи на изяснение не само сега, а и занапред. Външният си живот ние взаимно познаваме, по своя вътрешен живот Всеки познава сам най-добре. В нашия вътрешен живот ние имаме неща общи, които ни сближават, но има и неща, които ни различават. Това положение е естествено. Всеки от нас сам знае, че от мига, в който е тръгнал в новия път, чувствува едно непрекъснато вътрешно разширение и растеж, и че всеки от ден на ден се убеждава, че вътрешният живот, който е и същественото в нас, не може, па и не е нужно да се изнася навън с думи.

 

Тук трябва, обаче, да отбележим, че често натрупването на много въпроси или бързината, с която искаме да ги разрешим или изявим навън, могат да причинят смущения в нашия живот.

 

Трябва да признаем, че бързото и широко приложение на новото учение, не е така лесно, както понякога ни се струва. Неговото приемане и приложение не е само даден момент, след който настъпва един равен, еднообразен живот (както е в някои религиозни общества), а тъкмо от тоя момент започва цяла верига от въпроси, съмнения, разочарования, възторзи – неща малко много познати на всички от нашия мъничък опит на ученици.

 

Как, прочее, можем да направим едно общо разграничение между вътрешния ни и външен живот.

 

Новото учение има преди всичко една окултно-мистична основа, която ние познаваме теоретически от западноевропейската окултна литература – и на тая същата основа почива до голяма степен нашия вътрешен живот. Но новото учение има и една външна страна, има приложение – което трябва да стане при днешните диференцирани културни и обществени условия. Ние сме до известна степен отраснали и възпитани в духа на преобладаващото днес, ограничено материалистично разбиране на живота. Но същевременно дълбоко у нас ние чувствуваме да се пробужда нещо ново, което иска да преодолее тия граници, ново, което засега често намираме отразено в мистичната литература на изтока. – И ние наистина, особено при изключителните условия в България, като че ли сме заставени, както някои се изразяват, да примирим в себе си и после вън от себе си изтока с запада. А това не е малка работа, защото тук се пресрещат разбиранията и наследеният опит на вековни култури. Не е лесно да се примирят по един естествен и последователен начин ограничения материализъм на запада със свръхидеализма на изтока. Не е лесно може би при днешните суетни условия на живота, при които сме заставени да живеем, да приложим едно учение на абсолютно безкористие, което според основателните понякога думи на някои писатели – може да се схване и приложи само от хора, които живеят далеч от житейската суета.

 

Ние сме поставени днес при изключителни исторически, културни и езотерични условия. С нас може би се приключва един исторически цикъл и се разкриват хоризонтите на друг нов и за да бъде нашето външно и вътрешно светоразбиране пълно, трябва да имаме една поне най-обща представа за условията и състоянието, в което се намира човечеството и по-специално ние днес.

 

* * *

 

Нашият общ живот е тясно свързан и с въпроса за новото учение и други сходни нему учения.

 

Преди всичко ние сме родени от „православни" родители и кръстени от православната „черква". Но православната черква не можа да задоволи нашите растящи духовни нужди и затова днес ние сме вече изгубени за нея, както и тя за нас. Нашето отношение с днешната православна църква е едно от най-категоричните и не може да бъде предмет на по-дълго внимание.

 

С кои други нови идейни движения имаме допирни точки Това са до известна степен: теософи, толстоисти, анархисти и протестанти.

 

Протестантите – които у нас се подържат от Америка, сравнени с католиците и нашето православие са много по-либерални и по-толерантни. Те чувствуват, че новото време налага по-голяма широта и нови методи на християнизма, но те не могат да се освободят от крайно ограниченото и буквално тълкуване на писанието. Те остават при старото схващане, че областта на религията е отделна от тази на науката. Те еднакво се възхищават и от всички прояви на религиозност и от всички научни открития, но се отказват да търсят примирение между тях – нещо, което силно е озадачавало и продължава да озадачава всекиго от нас.

 

Теософите - това са нашите братя, през умствената школа на които е минала голяма част от нас и на чиято литература ние дължим нашите теоретични познания по сравнителна религия, теософията и окултизма. В това отношение ние дължим на теософското общество благодарност, но тъй както се практикува и прилага теософията у нас, тя неотклонно върви по стъпките на православната черква, с всички нейни опасни догми и стремежи да се оправдае изцяло днешната действителност. Ревностните теософи се отличават по едностранчивата изтънченост на своя ум, или както те сами се изразяват, са умственото настроени – нещо, което им пречи да схванат правилно новото учение, което е до голяма степен учение на сърцето. А на днешните хора липсва не ум, а сърце. За него ние работим, него поставяме на първо место и в тази насока използваме всяко друго знание откъдето и да иде то.

 

Толстоисти – това са многобройните наши млади енергични братя, верни последователи на религиозното учение на Толстой. Геният на Толстой и критиката, която той направи на цялата днешна християнска култура, познати на всички ни. Всички знаем основната идея на Толстой за непротивенето на злото и по принцип с нея всички сме съгласни.

 

Едно обаче трябва да констатираме – прилагането учението на Толстой от неговите последователи върви в известна смисъл към механизиране. Наистина работата всред грубата маса, пропагандирането на антимилитаризма, вегетарианството и бойкота на държавата не е лека работа. Но крайно отрият критицизъм, ако и диктуван от идеалистични побуждения, щом почне да излиза от границите на толерантността престава да насажда широтата и вътрешния дух на християнството. Подозрението към учеността, преувеличеното значение на физическия земеделски труд и страхът от каквато и да била метафизика и мистицизъм правят твърде ограничени разбиранията на тия братя по много въпроси. Мнозина от тях са склонни да мислят, че като усвоят теорията и диалектиката на непротивенето, могат смело да се произнасят по всички въпроси. Днес за днес, особено в лицето на множеството млади учители, те са един положителен и отраден елемент в нашия ограничен духовен живот.

 

Анархистите – това са крайните отрицатели на днешния ред на нещата. За тяхната предприемчивост и енергия нашето удивление, но тяхното схващане за кървавата революция ни решително разделя.

 

Ние можем да влезем в разбирателство с тях, доколкото в отделни техни представители можем да видим хора, които искрено търсят новото и не са още предубедени в необходимостта от насилствена революция.

 

Това са, бегло отбелязани, основните въпроси, които ни занимават засега във връзка с приложението на Христовото учение в неговата пълнота на земята. Истинското християнство е вътрешна школа, подчинена на строгите закони на живата природа, и никога не е било в противоречие с обективния опит. И не ентусиазма или умопостроените богословски, социални и етични разбирания на тоя или оня са основа на неговото приложение, а спазването на природните закони. И в това именно е и залогът на новия духовен мироглед, който вече бавно, но сигурно настъпва и който мнозина вече предусещат.