ОТДЕЛЯНЕ НА ЖИТОТО ОТ КЪКЛИЦАТА - Г.

[Skyward]

ОТДЕЛЯНЕ НА ЖИТОТО ОТ КЪКЛИЦАТА

 

 

Хората знаят, че се раждат, но не помнят своето раждане. Те знаят това, защото виждат как се раждат подобните им и защото като родители сами съдействат на човешките души да се явят на света. Но своето раждане те не помнят: в съзнанието им няма спомен за оня миг, когато са вдъхнали първото дихание. И не само за този миг съзнанието не е опазило спомен, а и за следните една, две, па дори и три години. Тия първи години са обвити в мъгла. Едва след тях в паметта изпъкват някои по-ярки, по-определени образи, случки, преживелици. Но и годините на крехкото детинство потъват нейде в подсъзнанието на човека – всъщност, той в зряла възраст не помни най-същественото в своя живот като дете: неговият особен поглед за нещата. А че не помни показва това, дето той повечето пъти не разбира думите на децата, техните своеобразни преживявания – повечето от тях той смята за глупави и затова снизходително се усмихва над техните „детински брътвежи."

 

Душата на детето, каквото и той е бил някога, му е станала така далечна, че не буди у него ни спомен, ни образ, ни чувствуване. А не всички думи на децата са „празни брътвежи". В тях често звучи нещо непонятно, бих казал, нещо ирационално за възрастния човек, за човека, който е вече „изкристализирал”. И кой от нас, който е слушал деца да говорят, не се е дивил на техните странни приумици, на техните странни думи за неща, които не са ни виждали, ни чували.

 

Отде са им хрумнали на ума, наистина? Понякога – който умее да слуша езика на детето – ще чуе в тях да звучи някакъв отвъден смисъл. И му се струва на човек, че някои неща децата по ги знаят, отколкото възрастните – знаят ги със сърцето си!

 

В тях като че ли по е будно туй, което един мъдрец нарича разумното сърце – най-тънкото, най-отзивчиво окултно сетиво в човека. И понеже въобще е прието да се оставят децата по-свободни в техните прояви – нали са уж глупави! – то никой не спъва детското сърце в неговите спонтанни изблици. Под закрилата на своята незрялост, детето се радва на повече волност. И добре, че е така – иначе грубата ръка на по-старите ще извърши само пакости над тая сочна фиданка, до която трябва да се докосват по право само нежните пръсти на майчината обич.

 

Но детето не остава все дете – то пораства и лека полека животът му навлиза в ония форми, в които актуалното съществуване на човека се развива. Светът нахлува в детската душа и най-после изцяло го завладява. Така човек започва да чувствува, да мисли, да действува както другите. Стара и позната история нали? Животът му тръгва по ония атавистични пътища, които целокупният опит е утъпкал и като че ли неусетно човек усвоява сума навици, възгледи, схващания за нещата – всмуква ги с майчиното си мляко. И повечето хора остават там: те получават своето духовно наследство от деди и бащи и то им стига, за да преживеят. Те никога не се спират да изпитат ония ценности, с които се търгува днес по пазарите на живота – да видят все истински ли са или има измежду тях и фалшиви.

 

Мнозина може би, като прочетат тия редове, ще кажат: „е, познати работи, кой ги не знае!" Но в тия, знайните от всекиго неща, за които като че ли не си струва човек да говори, понякога има стари, заседнали заблуди. Най-опасни са тия неща, с които хората са се най-сживели, та не им правят впечатление. Те са като някои джебчии, които имат вид като всички други хора и които се врат в пъстрата тълпа от случки и преживявания на всекидневния живот, за да смъкнат нещичко от тук от там.

 

Тъканта на човешкия живот не е тъй-чиста и здрава: в нея са втъкани сума гнили нишки, които хората наричат наследени навици, традиция, „така се знае от край време", „неизбежен плод на цивилизацията" и т.н. и т.н.

 

А тук седи един от възлите, които разумният човек трябва да развърже в живота. Той трябва с буден ум да прегледа цялото си наследство – всичко онова, което се е вмъкнало така неусетно в него, да прецеди през ситото на своя личен опит всичко придобито, да отдели зърното от къклицата, да отдели във всички неща онова първично, реално ядро, в което пулсира Божествения живот, от ония дебели люспи, с които ги е обвил човешкият живот. Човек трябва да остане само с онова, което има не временна, човешка стойност, а реална цена в живота. Може в кесията да му останат само една-две златни монети от цялото му наследство, но да бъдат от чисто злато! Това някои наричат преценка на ценностите – сиреч, онова вътрешно приемане и отхвърляне, но не по пътя на сухо умозрение, а по пътя на живия опит... Това е един важен миг в живота на човека, мигът на неговото вътрешно пробуждане, когато човек „сам на себе си става въпрос", за да стане „сам на себе си ответ", както казва един посветен. На мистичен език това го наричат още „ставане сам на себе си път, преминаване през себе си". Както и да се назове тая фаза в развитието на човешкото съзнание, но оттук започва фактически окултното ученичество, встъпването на ученика в Пътя. За тоя път е говорил Христос, когато някога е изказал думите: „Аз съм Пътят, Истината и Живота".

 

Встъпил в Пътя, човек решава сам да придобие своето богатство, да добие своето божествено наследие във вселената като разумна душа. Той се отказва доброволно от сума неща, които хората така желаят, но които той без болка напуща, защото знае, че са нереални. Тук започва онова негово вътрешно отдръпване от света, но не и от живота. Отдръпване само от оня преходен свет на човешките вярвания, на ограничените човешки схващания и разбирания за живота, за да встъпи във великия ритъм на целокупния живот, в който трепти сърцето на Бога. А затова не е нежно да се оттегли в някоя пустиня, защото и в пустиня да избяга, човек може да помъкне със себе си света. Това не е един външен механичен акт, а един дълбок процес, който се извършва естествено в човешката душа по скрити закони. Ония, които не са се никога издигали до състоянието на тия души – светии, пророци, мъдреци, велики художници – ги смятат за отстъпници от живота, защото те смятат за живот онова, което се твори шумно по стъгдите или в топлите кътчета на егоистичното доволство. Но онези, които вървят по Пътя не се смущават, защото те отдавна са се върнали оттам, където другите отиват.

 

Тоя разрив на ученика със света в окултната и мистична литература е описан по различни начини – повечето в образи, иносказания, но той е един от най-важните етапи през които преминава ученика, поставен в голямата школа на живота. Той пристъпва към разрешаване на една от най-великите загадки: загадката на света, в оня мистичен смисъл на думата, в който тя се употребява. Спомнете си онези изречения от Евангелието на Йоана, където Христос употребява тази дума: „Света"...

 

Тогава думите на свещените книги не ще бъдат за него някакви празни приказки, отредени за обикновените верующи, а светли показалци в неговия път към себе си. В тях е оставен опита на толкова човешки души, минали преди нас.

 

В днешната безпътица на живота човек е изгубил всички опори: той има сума вярвания, а няма вяра, той има много богове, а няма Бог. Не знае ни защо се ражда, ни защо умира, не знае пребъдва ли неговото съзнание след смъртта или, както го учат някои пигмеи на мисълта, загива ведно със своето тяло. И характерното е, че днешния човек е по-склонен да вярва в теории, произхождащи от незрели още човеци, недостатъчно живели и опитали, за да постигнат големите истини, отколкото на ония велики духове, които са изрекли тия истини и са ги въплътили в живота си. Това не е ли поради туй, че днес великите учители на човечеството като Христа са затъмнени от земните образи на ония, които официално носят неговото учение и хората не могат да видят истинския образ на Исуса, възмъжалия, любящ брат на страдащите човешки души. Хората превърнаха тази голяма душа, която преля себе си в човечеството, в някакъв „бог" и го запратиха в пантеона на боговете да блаженствува някъде там „отдясно на Отца". Така те отдалечиха от себе си оня, който се приближи до тях тъй братски, с такава велика любов и себеотдаване и го затвориха в чуждия и далечен за човека образ на някакъв невидим бог. Те отдалечиха от себе си оня, който се приближи до тях, за да им стане Път към Истината и Живота. Но този Път съществува. И по него минават ония редки, самотни пътници, които са поели друм към Вечността.