Jump to content

За пролетта. За вечния идеал. Облаци - Г. Северов


Recommended Posts

Георги Северов

 

І. ARIES

 

(ЗА ПРОЛEТТА)

 

Пролет! Ето я, очите ми я видяха. Тя излезе отнякъде, възправи се китна, обвита в своята цветна премяна и нейното дихание отзвънна с пробуждащ звън във всяка пъпчица на дърветата, в скритото жилище на всяка мравинка, отзвънна в душата ми.

 

Ветрове подгониха мрачината на дългата зима, облаците вкупом се втурнаха и побягнаха разръфани, модрото небе се разведри и просия неговата безкрайно чиста, радостна усмивка.

 

От къде идва пролетта? Не може никой да знае това. Никой не може да види това, а само отекналият звън в сърцето ни събужда като удар на кинжал, натопен в сладка отрова.

 

Какво ли става в свещените потайни кътове на природата? Какво става в слънцето, що става в първия знак на затворения кръг, по който от ръката на Благословеният са набелязани от памти, памтивекове, до неизмеримо време знаците на вечния живот!

 

Никой не знае тая свещена тайна...

 

Пролет, пролет на душата, аз виждам да се раздира някаква завеса и отнейде се понасят вихри и ме викат по далечен път!

 

Къде? – Не зная. Но някой ме зове, зове ме нещо по-силно от мен и аз трябва да политна на крилатите коне, които ще се понесат, ще се изопнат като литнали стрели и от техния невидян и нечут до тоя час набег, ще се загуби цялата земя, ще изчезнат облаците, земната мъка, плачът ще стихне, а само звездният път ще остане видян, само затвореният вечен кръг, по който слънцето лети.

 

Пролет, пролет на освобождение, пролет на възход, на раждане. Твоят тих ветрец ме окрилява и в прегръдките си бих могъл да побера всички живи човеци, да ги погледна в очите и да ги направя щастливи, като им споделя оня миг, в който ти отекна в душата ми, защото той бе миг на цяла вечност!

 

Аз те познах. Стрелата ти премина през мене и топлата димяща рана ми е сладка, както нектарът по твоите цветя.

 

Не срещнах по земята равен на теб по хубост и от оня миг невидяни и непознати две очи ме гледат и аз летя към тях безспир, с бързината на мълния и нивга ги не стигам.

 

...А те ме викат, непрестанно ме зоват със своята неземна прелест и такава сила струи от тях, че моята колесница се не види вече в шемета на своя бяг!

 

Кои са тия две очи? Не зная. Тях не съм ги срещал по своя земен път. Дали са моят блян, собствената моя мисъл, отразена като измамлив мираж или са твоите очи, о китна, цветна пролет, пролет на моята душа!

 

Те ме викат. Макар и блян да са, що лесно се стопява, макар и сянка на моята фантазия да са, прелестта и чистата неземна радост, що ми вещаят те и тайната, що са внедрили в ярките зеници, ме притеглят със страшна сила и аз ще летя на моята огнена кола, докогато има дихание на моята уста, докогато тупти сърцето, което пролетта пронизва със сладката болка на своята стрела!

 

Губи се земята в бяг. Остава само звездният път и вечното колело на зодиака, по което лети слънцето. Губят се сенките на вечна зима. Облаците, разкъсани стремглаво бягат, подгонени от вихрите, що води пролетта и само лазурът на чистото небе усмихнат се синее над моя път. Изчезват сенките на дълга зима, стенанията на тежко робство, защото мълнии донесе пролетта и те разкъсаха веригите, що стягаха душата и нейните кристални води умиха и отнесоха изплаканите сълзи на дълга, неспокойна нощ!

 

Изчезва колебанието, защото един единствен път е вече ярко очертан. Една свещена ръка го изтегли към безконечността и по него ще лети, макар и стръмен да е той, моята блестяща огнена кола.

 

Там, в далечината, стоят като сладка тайна две очи...

 

Ще стигна ли до тях?

 

— Не питай, казва трясъкът по моя път, а само се стреми към тях. Не питай, но здраво дръж юздите, защото конете що впрегна – Aries, да теглят твоята колесница, са по-бързи от твоята мисъл и нивга ти не ще ги изпревариш със своя глух въпрос...

 

Не питай, догдето свети колелото на вечния живот, затвореният кръг на слънчевия път, по който Вечният е изписал тайните свещени знаци. Не питай, дръж отворени очите си и следвай ивицата, що се вие далече в безкрая.

 

Пролет, изново се родих в твоя събуждащ трепет и нося в гърдите си сладостната болка на твоя звън и на твоята стрела!

 

Да бъде благословен тоя миг, когато стана чудото в тайната съкровищница на природата. Да бъде благословен мигът, когато слънцето, сияйно, мощно влезе в първия знак на вечното колело.

 

Пролет, Ариес, глава на всяко начинание. Искам да стигна двете очи на хоризонта на моя път. Помогни ми в моя път!

 

 

 

II. ЗА ВЕЧНИЯ ИДЕАЛ

 

Роден съм от Безконечния.

 

Безкрайността ме е сътворила и безкрайността може да задоволи душата ми. Не ме зовете отново в затвора, откъдето се мъча да изляза. Не ме привличат вече душните зидове на тая тежка, тъмна сграда, защото веднъж, през една пролука окото ми зърна дълбините на чистия лазур

 

Веднъж, в часове на тежка мъка, прозрях частица от онова, което е нетленно, надзърнах в себе си и видях моя Бог, когото не познавах до тоя час.

 

Пред очите ми се разстла моят друм, що води в безконечността и тръгнах по него. Не мисля за края, защото няма време, що може да го достигне.

 

Доволен съм, че ходя по тоя друм. Той води към щастието. А щастието е това, което нивга няма да достигнем.

 

Вечен друмник по безконечността е човек. Той вечно ще върви и нивга няма да ce спре. И радостен трябва да бъде, че вървежът му няма край. Той има най-хубавото, безкрайно много по-красиво от всяка красота – това, че вечно ще върви.

 

Не ме спирайте по моя път! Тъмни и печални ми се виждат дните, в които гинат душите ни, задушени от нашето безумие.

 

Не ми показвайте пъстрите светлини на измамата в нощта, защото не ще успея да достигна мястото, откъдето се вижда изгрева на моя вечен ден!

 

Аз нявга загубих заедно с всички вас в далечната и мрачна далнина онова, що трябва всеки пак да намери. Сега ме оставете да диря своя талисман, защото Безконечният ще освети със светлинка пътеката на оня, що иска да се завърне при Него!

 

Не ми показвайте за идеал това, което умира, това което изчезва, защото нетленното, вечното ме зове от далечно време и ми се показва чрез всичките звезди, чрез ромоленето на всичките потоци, чрез цветовете на пролетта и чрез усмивката на тия, у които се е пробудил вече Той!

 

Защо да ставаме отново слуги на това, що няма вечното в себе си.

 

Колко на халост е похабен животът ни, когато го завършим без нито веднъж да сме дочули Неговия глас!

 

А колко пъти Той ни е приказвал в нашия земен път посредством хилядите струни, опънати в нашите сърца!

 

Нашите страдания, що имаме по своя път, водят началото си от това, че ние всякога подбираме за цел в живота си неща, които имат земната тленност!

 

И когато достигнем някои от тях с цената на много чужди страдания и минем през разрушеното чуждо благо, що сме превърнали в път до нашия химерен блян, нас ни пресреща великият закон на правдата и причинява болката на нашата душа.

 

Хиляди миражи са ни викали към тях във времето на дългата духовна нощ. Сърцата ни са кървави от рани и душата ни е изтерзана в тежките вериги на дълго робство. И няма да намерим покой, догдето не премахнем измамното влечение у нас да дирим щастие по земния си път!

 

Земята е училище за нашата душа. Щастие на нея няма. То стои в нас самите и ние ще го разберем, когато кажем:

 

— Роден съм от Безконечния.

 

Безкрайността ме е сътворила, безкрайността може да задоволи душата ми. Аз имам всичко. Цяла вечност лежи пред мен...

 

Да бъде благословен гласът, що изрече словото на Вечността и пусна нас по нея.

 

Той ни чака. Цяла безкрайност ни дели от Него, а един миг е потребен само да го зърнем в себе си!

 

 

 

ІІІ. ОБЛАЦИ

 

Облаци, далечни гости, обгърнали на околовръст небето, приличате на танц от бели, неземни пришълци. Когато ви погледна в почивката на радостния слънчев ден, приемам нещо от вас. То ме унася в някакъв приказен блян, когото диря от незапомнено време и който стои закрит още, зад вашия бял, вълшебен танц, далече в хоризонта.

 

Вие се раждате от далечното море, което ви изпраща да разнасяте по вси страни неговия приветствен, хладен лъх. Гледайки ви как прекосявате плодородните долини, на мене ми се ще да съм като вас крилат и волен.

 

Бели сребърни кълба, прилични на издутите платна на запътени кораби, вие отнасяте със себе си, заедно с тайната на своето далечно царство и тъгата на много очи, които замечтани ви изпращат, кога заничате зад планините по своя вечен път!

 

На хиляди очи сълзите изплаквате вие върху меката постилка на полята, върху острите чукари на скалистия гребен и над синьото езерно око в дебрите на планината.

 

Набраната тъга на всичките очи събирате вие и после я изплаквате в бисерни сълзи над долините и родните поля.

 

Земята, напукана и изнурена, жадно поглъща бисерните капки, цветята ги превръщат в аромат, а класовете в хляб!

 

Свещени сълзи! Вие храните света. Вие раздухвате огъня на живота в жертвеника на душата. Земята би се превърнала на пустиня, ако нямаше ония, на които сълзите вие изплаквате в бисерни капки.

 

Велика мистерия! Кой разбира това що носят облаците, плувнали по океана на лазура, като бели издути платна на запътени кораби?

 

Само замечтаните очи на ония, чийто блян е далече потънал в модрия хоризонт на небето, разбират облаците – гости, родени от хладното дихание на далечното море.

 

Вечни скитници! Когато ви зърне окото ми, наредени като колело от бели неземни пришелци по хоризонта, в мене трепва радостта по моя вечен блян!

 

Приветствувам ви, гости от далечното море, преди да се скриете от окото ми, запътени по своя вечен друм.

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...