Jump to content

Из "Приказките на морето" - Георги Северов


Recommended Posts

Из "Приказките на морето"

 

Георги Северов

 

І. ОКОТО НА НАДЕЖДАТА

 

 

Едно устремено око неспирно бди и чака да се подаде зад хоризонта бяло петно.

 

Друмници далечни ли ожидат чистата зеница, отправили кормило и опънали платна към 6рега? Не знам. Нова, неродена за другите мечта държи погледа в хоризонта, откъдето трябва да се зададе дълго очакваната радост.

 

Минават дни. Морето носи лъх на остра хладина; неговият вой донася вести на съмнение, вълните му изхвърлят строшени мачти, но будната зеница бди в тишината и чака своя час!

 

Минават дни. Морето е зелено. Бели талази плъзват към брега една след друга. Чайки минават с плавен летеж към дълбината, ята от други птици се прощават с брега и песен на преминало лято шепнат белите пенливи гребени. Тъга полъхва, но будното око спокойно чака бялото петно на кораба.

 

Дни отминават. Удавници донасят вълните – очите им безжизнени и по тях не трепка нявгашната неугасима жажда за далечината. Отлитнала е тя със сетният взор в нощта на бурята и студена, горчива вода нахлула в гърдите, където е стояла сетната горчива въздишка. Удавници донасят вълните морски, но чистата зеница не загасва, неспирно бди за своя час.

 

Вечно чакащо око. Взор на надежда. Ако не си ти в нас, тогава ще загасне може би светилникът – ще се стопи в мрачината неговият плам. Ще се смути умът ни от воя на бурята, а строшените разбити мачти и безжизнените трупове на удавниците ще ни повлекат във вълните на тежко отчаяние.

 

Море, колко време чака светлото око. да му покажеш бялата, желана радост! Колко чака да се зададе на твоя тъмно-син хоризонт корабът на съкровената мечта, що лети отдавна към жадния, копнеещ взор!

 

Като девойка, оставена да чака жених от далечна страна, така седи и чака душата ни хубавия неизвестен час...

 

Какво ще стане тогава? Ще се разтворят ли диплите на неизвестността от пред очите ни, или ще се разкрие нова неизвестност още по-дълбока, още по-неизбродима? Никой не знае бъдното в точност.

 

Звезда не ще остане където да не стъпи ногата ни; и кът не ще остане невидян от нашето око. Умът, обезверен не знае още тая тайна съкровена, но чистата зеница, през която душата ни наднича, знае и затуй неспирно бди за белия, прииждащ час на радостта.

 

Прелестно око на надеждата. Верен страж, като око на влюбена царкиня, която чака своя далечен гост. Ти светиш в мрака и чакаш твоята радост.

 

Минават дни. Прииждат нови. Донасят пенливи талази ветровете и шумът им навява тъга. Ята на прощаващи се птици отминават с летеж на есенен керван.

 

Идват изпотрошени мачти – скръбна вест за буря в късна нощ. Удавници се люшкат из пенливите води, но будното око не се отчайва. То бди и тихо чака своята бяла радост.

 

* * *

 

II. ДВА СВЯТА

 

 

Кой от вас познава морето? Слушали ли сте неговото шепливо. нескончаемо сказание и в късна, бурна нощ пропъждал ли е тревожно от очите ви съня неговият страшен рев?

 

Колцина са влизали в неговите бездни и са видели чудото на неговото съкровище. Поглеждала ли ви е зеницата на морска девойка и устните ù пришепвали ли са ви слова, заприличващи на тих плясък и шум на пяна. Мълчалив, безлюден бряг. Той седи самин и пред него е разстлана синкаво зелена шир, която диша, вълнува се и шепне. В него – друга шир, разстлана до безкрая, готова, да погълне и морето. Той мисли, вслушва се в две морета.

 

Морето, синкаво зеленото море пред него възстава в страшна буря. Рев от дън земя донася сякаш всяка пенеста вълна; като разярен звяр се мята мощната му гръд.

 

Затихват ветровете, гривести талази още дишат заморени, като след дълга битка и бавно една след друга се простират на брега. Душата тръпне мълчешком. Синкаво-зеленото море затихва. Отминава бурята. Ветрове отнесоха облаците и небето чака да спре играта, за да огледа в гладката повърхност своята лазурна усмивка.

 

Зачева буря в другото море. Като от вдън вселената донасят рев една след друга заморени вълни. Като ранен гигант рее и мята се безкрайното море и трясък на мълния прерязва оловното небе.

 

Дали не е усещал някой бурята в морето на душата си? Колцина сте вие, на които се не свива мръщина на челото през тая буря. Като, че на две се разделят водите там и като че настъпват сетните мигове пред нещо невидяно и страшно.

 

Човекът става. Забива ходила в златистия пясък и гласът му политва в далечината: „Море, синкаво-зелена шир, размятала вълни на буря. Какво ли струва твоя рев пред бурите, що имам сам в душата си? Ще може ли твоята страхотна дълбина да погълне една въздишка, един поне стон на бурята в моя собствен океан!"

 

Морето, синкаво-зелено, тръпне мълчешком. Ето запират вихрите и в другото море. Заморени вълни с пенест шум, като несдържан дъх след дълга морна бран, запират вихрена игра. Пресекват гръмотевиците, раздира се оловната покривка и небето чака да се усмири душата, за да се огледа в нея чистата лазурна шир на вечността.

 

В стихнало море след буря се оглежда небето, а в душата, стихнала след буря, се оглежда вечността.

 

Той седи самин на безлюден бряг и бурите, и красотата на две морета вижда.

 

Кой е слушал нестихващото сказание на морето, кому са нашепвали вълните неговата песен.

 

Той седи и слуша:

 

„Колко отсядва друмник в чужди дом за почивка, толкова е твоят живот тука на земята. Миг във вечността съм и аз. Миг във вечността е и целият живот по земната твърд. Едно море има, което нивга не престава, един живот има, що нивга край не ще познае. В тях се научи да дириш своя път!

 

Моите води са сътворени за да те досетят , че в теб живее душа – безкрайно пъти по-обширна от моята размахана, водна плащаница.

 

Миг от вечността е цял живот да бродиш в мене, защото ти сам неизбродим си нивга. А знаеш ли защо са разпилени бисери по моето дъно? – Да ти хрумне, че бисери безброй лежат в твоята душа, и плувец сам в себе си да станеш трябва, за да видиш в теб самия туй, което още не познаваш".

 

Неспирна игра, като гласове от нестихваща музика са приказките на морето.

 

„Преди да ме сътвори ръката на вечният, душата ти беше сътворена и заради нея. като из майчинска утроба се родиха водите и земната твърд. Ти беше там, защото Господарят на света те не откъсна от себе си в Свойто творчество. Той сам остана да живее в теб, но остава ти една гатанка – сам да Го откриеш.

 

Колко пъти ви подсещам да погледнете в себе си. И с бурите ви призовавам и с гладкия, немръдващ огледален блясък".

 

Той седи на безлюдния бряг и чака.

 

Морето, кой го е слушал да разказва нескончаемо сказание в късна бурна нощ, кому е пропъждал тревожно сънят страшния му рев!

 

* * *

 

III. БИСЕРНИЯТ ДАР

 

 

Човек си има малка, скришна стаичка в душата, където никога не наднича чужди взор. В нея даже сам едва ли можеш да живееш всякога. Умът ще трябва да забрави своето неверие за часа, когато ще пребивава там, защото пустото съмнение донася хлад и мрачина. Когато влизаш там, прахът от суетата на деня ще трябва да отърсиш от нозете си. Ще влизаш със своето чувство, защото в свето място влизаш.

 

Когато съм далеч от туй, което ми носи радост, аз влизам там в светото кътче на душата си и слушам приказките, които ражда Оня, що вечно там живее. Морето, което гледам пред очите си, мисля че живее в мен. Живо море, с вити гривести вълни, с облаци над него, като политнали стада на лебеди, с шум на вечна песен!

 

В малката скрита стаица живее и пустинята със своето мълчание, с багрите от пожара на залеза. И тъжният пустинен такт на бродещи кервани чувам, и молитвата на далечни пътници. Колко пъти е затъвал моя собствен поглед в безкрая да дири знак на хладен оазис!

 

Скалите горди на най-високи върхове, издигат мраморни чела в скрития кът на душата. Бяг на луди вихри разгонват мъгли, и шумът на вековна гора повтаря заедно с вятъра, словата на стара, тъжна песен.

 

И всичките звезди като че ли живеят в свещеното кътче на душата. Словата, що могат да изрекат устните, не ще разкажат нищо, защото освен това що знаем, там живее една голяма тайна. Никакъв ключ не ще открехне дверите ù. Нога на чужд не ще нагази тихата светиня, затова и скришна стая се зове.

 

Малкият бисер що ми даде, ти не ще го видиш да блести на ръката ми като скъпоценност. Там, където има светлина на суетна забава, не трябва да блести скъпият дар. Неговата светлина ще ми потрябва, когато нощ настане в моя път, когато слънце ще залезе, и облаци когато ще закрият усмивката на звездите. Тогава неговата светлина ще подиря, да пусне здрач на мъничка надежда.

 

Не искам да го имам всеки миг, защото не ще го имам в мига, за който ми е потребен.

 

В скритата стаичка на душата си аз имам притаено малкото зърно. Там никога не ще влети прахът на шумния ден, да засенчи неговия блясък.

 

В малката светиня на душата си, в която се побират цели светове, лежи прикътано на свято място твоето зърно – усмивката на един кратък миг.

 

Не ще го знае, никой...

 

Кой може да цени мига, освен оня, що вижда в него цяла вечност! Защото вечността понякога се сбира в миг и тоя миг ни подаряват като малък, светъл бисер!

 

И ти живей в своята светиня. Когато в самотата те връхлети тъжовна мисъл, тогава помъчи се да намериш входа към мястото, където недостига смута на бурята.

 

Тогава минутите не ще са така мъчителни и тежки и самотата става смислена, защото тих глас ще ти нашепва нечувани слова.

 

Там, в скритата светиня на душата, се оставят най-ценните ни дарове в живота. Там стои прикътано зърното на краткия и хубав миг, което ти ми даде.

 

В душата има малка, скрита стаица, където нивга не надниква взор на чуждо око. Скъпоценностите на целия свят може да имаш. но там отива само туй, което е свято – даденото от душата. Няма стойност на богатство нито една от бляскавите огърлици на шумната ежедневна суета.

 

Нито една от почестите външни на денят не ще се отбележи там, до гдето в нея няма жив трепет на любов, на братска искреност.

 

В душата, където се недрят морето, цялата пустиня, небето със звездите, не ще се найде място за едно поне от подправените, неистинските накити на измамното богатство.

 

Само изкованите в огъня на тежка скръб украси, ще найдат своето свещено място, само бисерът, намерен с тежък труд, ще се приюти там да свети като живо любящо око...

 

Недей дири по моите пръсти като накит скъп зърното на твоя дар.

 

То свети там, където никога не ще го посипе прахът на тежкото забвение.

 

Неговата чиста светлина ще ми потрябва в нощта, когато облаци на съмнение ще скрият усмивката на далечните звезди.

 

* * *

 

IV. ЗЛАТНАТА СТРАНА

 

Може да срещнеш някъде малък кът, който да има хубостта на цялата природа.

 

Аз видях една чудна страна.

 

Искам пак ногата ми да стъпи там. Като мигове отлитнаха дните, що преживях в нея, побягнаха напред в измамата на времето, а само сънищата ми донасят по някой миг от приказните, бързи часове, що летяха там...

 

Бреговете там са чисти, жълти, като че бледо злато е насипано, сред. което бляскат тук там бисерни очи. Водите на морето са бистри като сълза, отронена от любящо око и никъде шумът им не е така чудат, така примамлив.

 

Неспирна игра се води там: Морето носи непрестанно малки отломъци от своите невидени съкровища и ги подхвърля на брега. Окото се запира жадно, ръката се протяга, но гребенът на къдрава вълна прибира пак в съкровището малката, светлива точка.

 

Там, в тая страна, слънцето грее инак. Лъчите му горят като нажежени кинжали, но болка не извикват, а някакви трепети, не усетени до тоя час. В сърцето се забождат огнени стрели и сладка, примамлива немощ ни обхваща, прилична на унеса, що дава тъжна песен.

 

Тъгата там се превръща в сладка, търпима болка, която възвисява, а омразата се губи като капка вода, що излита във въздуха от лъчите на пладнешкото слънце.

 

Човеците там весден събират малките отломъци, що хвърля морето, а за другите, що то таи в своите недра, отиват смели търсачи.

 

Всичко там е широко, волно. Животът е пъстър като приказка, като светливата, набагрена страна на мидена черупка.

 

В една песъчинка там ще найдеш толкова красота, колкото ще найдеш другаде в цял низ перли. Една черупчица на охлювче е така напъстрена, както може би не е напъстрен палатът на най-знатния владетел и, кой знае защо, окото там се спира на нея и дири тънката игра на боите без досада.

 

Мънички творби на морето. Вечната сила на съграждането ви създава в скритите дълбини на своето царство и едва проникващия лъч в бездната ви носи чудни багри от дъгата, да ви направи красиви, та окото ни да се усмихне, когато се спре на вас.

 

Къде на друго място умът ще се досети, че и най-малките зърна на пясъка са сътворени, за да видим отглас в тях на вечната хубост!

 

Златна земя. Часовете на времето в тебе преминават като отблясъците по игривите ивици на водата; в тях ce преживява нещо, което прави живота ни красив и волен.

 

Всеки ден в тебе е откровение а всяко зрънце скъпоценност. Благословеният те е надарил с чар, в който тъгата се превръща на търпима хубава неможка, а омразата излита като капчица вода на пладнен пек.

 

Аз диря те в моите сънища и в самотните си часове да направиш смислен моя ден.

 

Затова създава Творецът красивите страни, затова е създадено морето, пенливите води, вечната му песен! Затова вее лъх на далечни ветрове, затова грее слънцето и всички светила. Затова са обагрени в чудновати багри светливите мидени черупки и дребните корали, за да познаем чудото на Великият Майстор.

 

Пришелец далечен е човекът, да обходи цялото царство...

 

Искам ногата ми да стъпи пак в страната, където животът протича в песни, приказки, без остра болка, а само с лека тъга, която те издига на мощни невидими крила...

 

По морето, което мие с водите си златните ù брегове, пращам далечния си привет.

 

* * *

 

 

V. БЪДНИЯТ ДЕН

 

 

Ще секне тая бурна песен на нашите дни. Нова песен ще пеят тогава живите човеци. Изпъстрените гемии на стари рибари край брега ще грохнат и платната им не ще се белеят в морето. В покой ще легне коравата ръка що опъваше веслата и от ястребовото око на плувеца ще залезе смелият взор.

 

Други кораби ще надуват попътни ветрове и други смели очи ще дирят знак за пътища в морето.

 

Само Ти един ще бъдеш неизменим, във вечни дни...

 

Кого ще провъзгласят бурите и урагана освен Тебе! Чие вълшебство ще изразяват милиардите очи от разпиляното сребро при изгрева на новия ден?

 

Теб Един, Неизменен и Вечен.

 

Милиони пъти морето ще се мести, ще преминава, но всякога ще бъде нейде, за да плиска, да подържа неспирната си песен.

 

Безброй светила ще угасват. но всякога ще има плавният им ход по небето, – поличба за Тебе – Вечно будният.

 

Колко сърца са спрели да туптят по земята, но спрели ли са радостта и възторгът да спохождат живите сърца?

 

Как да се слеем с твоя мир, с твоята тиха радост! Как да приучим сърцата си да се не отравят в тежка жалба, а всякога да дирят усмивката на твоя ден...

 

Вечно буден, никога не ще настане миг в цялата вечност, когато ще се затвори Окото Ти. Неспирна е играта на вълните, неспирен е воя на бурите в нощта, никога нe ще угаснат милиардите очи при изгряващия ден, но по-несъкрушим от Тебе никой не е.

 

Животът на хиляди слънца, на хиляди морета е един миг на Твоята будност и затова летят към Тебе нашата мисъл и нашата Любов! Затова ни подсказва нещо в душата с живите слова на скритата надежда, че бурната песен на нашите дни ще секне, че нова песен ще пеят някога живите човеци. Ще се стопи омразата, родена заради тленна вещ, защото любовта на вечно Будния, по-необятна от морето, ще залее всичко в света.

 

Ще се закрие взорът на користното око и великата жертва, благородството ще найдат друга отворена зеница, през която ще погледнат.

 

Ръката на стареца, увехнала след дълга борба с вълните, сред които направляваше кораба, поел път да дири далечно имане, ще легне в покой, а друга ръка на жилав юноша ще стисне човешкото кормило. Тогава корабът на новия човек ще носи само радост.

 

Блажена ще бъде земята, където ще спре на котва той.

 

Велик ден! Аз те виждам в моите часове. Неспирния шум на вълните ми разказва за тебе и усмивката на сребърната утрин в морето е твоята усмивка... Не са ли сладостните тръпки в душата предвестници, долетели едва като отглас на далечна песен. През откритите зеници на смелите днес, не наднича ли смелостта на твоите храбри деца?

 

Вечно жив! Ще премине като керван пред тебе цялата вечност, а окото ти не ще сведе ресни на морност, защото вечно буден Си!

 

* * *

 

VІ. ПРОЛЕТТА

 

 

Когато за първи път преминах край вашата градина, гранките разтваряха миризливи цветове, защото беше пролет. Скрит кос в тях подсвирваше щастливо и ручеят подхвърляше обилни води, запътен надолу, като извита сребърна змия.

 

Дъхът на тия бели цветове събуди пролетта и в мене, и аз я отнесох в моя път.

 

Друга пролет не срещнах като нея. Веднъж бива пролет в живота и никога се не връща тя. Очите всякога гледат, но веднъж поглежда окото така, та цялата душа се отразява в него... Когато други път те срещне цъфнала и китна пролет, душата ще я познае само заради първата, едничка пролет в живота, и всяко око в което има хубост и дълбочина ще спомня за първото, единствено око.

 

Вървя по моя път. Морето стигнах. Морето е врата и път. Оттук идва, оттук си отива пролетта. Оттук преминават забързаните към други брегове...

 

Сега е вече есен. Вълните плискат и шумът им сякаш спомня отлетяло време. Сам се скитам по златистия бряг и диря стъпките на пролетта, която идва, която си отива през морето. Приветствен лъх донасят морски ветрове. В тоя лъх досещам тръпките на нещо познато, което се роди в мене тогава, когато кичестите гранки изпускаха аромата на бели цветове... Дали и сега не ми ги праща моята пролет?

 

Отмина ли или отново идва – знам, че само една едничка пролет навестява ни в живота, но дали премина, дали е същата оная, която беше преминала вашата градина, или отново ще се зададе?...

 

Морето стигнах. На златния му пясък край брега, аз гледам да найда диря от сетната ù стъпка.

 

Морето е врата и път! Обичам го, защото през него се отива всякъде. Ако е отминала, тук се е сложила сетната ù стъпка, ако ли пък ще дойде, тогава ще я видя да се зададе с първото ято на ранните птици.

 

Ще я позная. Ако е тя, тогава ще ми спомни за деня, когато миризливи цветове разтваряха овошките, когато скрит славей пееше в кичестите, бели гранки и ручеят, забързан когато се извиваше надолу...

 

От морето ще я чакам!

 

Морето е врата и път!

 

* * *

 

VІІ. ВЕЧНИЯТ ВЪПРОС

 

Когато стихне равномерния бяг на талазите към брега, тогава ще стихне и шума на морето и моят въпрос, роден кой знае откога!

 

Има ли край животът на морето?

 

Ще се измести неговото корито, неспирният вой на бурите му ще оглася други места, но море ще има вечно, вечно ще се гонят една след друга пенести вълни, и техният шум ще буди всякога въпроса – вечния въпрос!

 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...