АКВАРЕЛ - Ире

[Skyward]

АКВАРЕЛ

 

„На този който ни дава светлината".

 

Тайнствена е планината преди да изгрее слънцето... Хладен тръпен покой цари в нея.

 

Прикътала всички свои чада при своите мощни нозе, тя ги учи на това, що ничий ум не знае и никаква книга не пише. Само старите разрушени скали са знаци на минал живот и вековно течащият поток ромоли отгласи на истории и случки от миналото. В зори предсутришни влаги се носят по оросените треви и размекнала влажна земя.

 

Ефирен ветрец подухва, показващ скорошното идване на светлината. Далеко в усои, със спуснати отпред тъмни завеси, бучи бъбрив шум на поточета. Това са вълни, довяващи шума на водите, песента на горските върхове, ядовитото свистене на попукани скали. Настава отлив..., шумът отлита далеч напред, а едно мълчание и спотаеност, заливат всичко наоколо, само далеч някъде тътен на клокочещи подземни води се чуе.

 

Наистина..., красива и тайнствена е планината. Радост ражда нейното дихание, сила блика в нейното лице, живот творят нейните обятия, простор дават нейните върхове.

 

Мирис се носи из въздуха, мирис от овлажнелите треви.

 

Горе, над гордо изстъпените скали започва блестящ бял снят изпъстрен с острови от скали и купчини шубрачки. Той се закрива навръх от пръстен сребристи мъгли. В този пръстен от мъгли се сбират малките подтичващи облачета.

 

В диплите нейде славей подбира своите песнички, за да посрещне идущия ден.

 

На Изток, мъглявина крие полето. Само тук там проблясва сребърният пояс на Искър. А зад него, далеч, се тъмнеят очертанията на Мургаш планина.

 

Високо на синьото небе се чертаят купища златни звезди. Зорница премигва, подухвана от сутришни зефири.

 

Разведрява се.

 

Жълти вълни пробягват на Изток, морско синьото небе губи своята чистота, въззеленикави маси се наслагват на камари. Нови оранжево-червени вълни дават нов землисто-глинен цвят на изтока. Зад гребена на Стара Планина, незнаен огън издига червени отблясъци.

 

Изведнъж – цялата планина отсреща се обагря в аметистово-теменужен модър воал.

 

Далеч от Изток пристигат четки, натопени в злато. Те ограждат със златна ивица всичко, що срещнат на пътя си. Високо леки перести облачета добиват своят златен цвят. Те са като изплъзнали се златни дискове от титани олимпийски борци.

 

Планинският нагънат гребен се запаля невидимо от червено-карамфилови огньове, над тях златни пръти сълзят разтопени.

 

Едно... две... три... четири... пет... Вечност...

 

В трепет очаква всичко в природата да види пак светлият лик на своят баща – слънцето.

 

Ето първият лъч, отначало бавно в ритъм, а после с буен устрем се впуска той напред. Той стига на високите снажни върхове на Витоша, загатващ... Но него вече го застигат следващите го лъчи и постепенно, педя по педя, те изтъкават светла дреха за снежните висоти ... Тя, отначало розова, става пурпурна, златно-бяла.

 

Слънцето бавно се е издигнало над планините, то праща обилна светлина, то е тъй свежо, тъй силно, както и вчера, и всеки минал ден. И днес то бавно върви по своя вечен път, пращащо – светлина, радост живот.

 

Светлина..., всичко е светлина!