Пред прага на Вечността - Цв. Стайков

[Skyward]

Цв. Стайков

ПРЕД ПРАГА НА ВЕЧНОСТТА

Един голям и остър ум на нашето време, германецът Оствалд Шпенглер, в стремежа си да докаже залеза на западноевропейската култура, е направил интересна характеристика на „душата" на тая култура, като я нарича „фаустовска" и я сравнява с древногръцката - „аполоновската". И струва ми се, че названието фаустовска е сполучливо избрано, защото Гьотевия Фауст наистина е един съвършен портрет на съвременната душа с нейното трагично раздвоение, измъчена от най-отвлечените проблеми.

Дали Шпенглер доказва, че западната култура е на своя залез и дали въобще неговата философия на историята е правдива - на тоя въпрос няма да се спирам. За нашата тема е от значение неговата характеристика за фаустовската душа на европееца. А тая характеристика е, безспорно, силно аргументирана. Душата на западна Европа е безпокойна, изпълнена с копнеж по безграничното, както душата на Фауст, докато типичното: античността е спокойствието, яснотата; тя е отдалечена от всичко неосезаемо и отвлечено, робиня на материалното. „Античната култура е изникнала из чувството за измеримото в пространството и времето, а западната - из чувството за безконечното пространство, за безконечното време." Шпенглер намира, че тия основни черти на двете култури са изразени във всичките им прояви - живот, изкуство, наука, философия.

Числото в древност е било израз на геометрични величини - криело е представата за нещо конечно, осезаемо, физично и затова тогава математиката е била в основата си геометрия. Обратно, от Декарт насам геометрията стана математична, числото е понятие за функция, израз на безкрайни процеси. Инфинитезималното смятане е най-съвършеният израз на чувството: безконечността, присъща на съвременната „фаустовска душа".

Това чувство е изразено в архитектурата с готическия стил. Заострените, извисени в небето кули на готическите църкви със символи на неутолимия копнеж, на безспирния порив на западната душа към вечността, към безкрая на небесните бездни. На същия тоя порив се дължи и силното развитие на астрономията в нашето време.

В областта на изкуството древните са били майстори в скулптурата, която изразява осезаемите форми, телесното, действието. Нашето време (разбира се ранния ренесанс) създаде съвършени портрети - израз на душевното, на неосезаемото. Старата живопис борави с плоскостта, ней е непозната перспективата. В съвременната живопис чувството за далечина и дълбочина е символ на копнежа по безкрая; в безкрая е точката, в която се пресичат всички линии. Тоя копнеж роди пейзажа с далечните планини, върхове, облаци, небе. Тоя копнеж е изразен в дългите градински алеи, и в безкрайните коридори и колонни зали на средновековието. А върховен израз е намерил поривът на съвременната фаустовска душа към отвлеченото, неосезаемото в най-нематериалното изкуство - музиката. Музиката на Елада е била предимно вокална и само е придружавала говора, имала е второстепенно значение. В западна Европа тя се разви до независимо и най-висше изкуство и се напълно обезплъти чрез усъвършенствуването на инструменталната музика и чрез създаването на контрапункта.

Още много и поразително остроумни съпоставки за характеристиката на двете култури биха могли да се заемат из книгите на Шпенглер. Но и тези дотук ни сочат за онова чувство на съвременните човешки души, или на съвокупната душа на съвременната култура по безпределното, по незнайното; чувство по безкрая, що ни обикаля, по вечността, от която нашият живот е миг.

Усещането близостта и реалността на вечното не е могло да не остави следа и в литературното творчество. Аз искам да обърна внимание на често употребявания в литературата символ на вечността - морето. И наистина, що друго от заобикалящата ни природа би могло да ни даде по-вярна представа за безграничната вечност с нейните тайни и стихийни изненади, с нейната неумолима повелителност? Морето стана обичаен символ на вечността, и аз ще напомня на читателя само няколко примера.

В малката драма на Метерлинк „Слепите" морето - вечността - със своя далечен и едва доловим шум, докарва незнайни тръпки на измъчените слепци - човечеството, което опипом се движи с мъка по лицето на малкия остров, що представя нашият осезаем свят. Стриндберг също представя живота като малък остров, на който хората, мъртви, разядени от червея на взаимното недоверие, танцуват, забавляват се, за да прогонят мисълта за заобикалящата ги вечност, пълна с тайни и неизвестност и затова страшна. За Ибсеновите герои пък вечността със своите загадки, символизирана пак с морето, е една примамка. За тях е върховно благо да бъдат погребани в неизвестност, покрити със савана на вечните снегове.

Та не зовът ли на вечността мамеше Колумб да се впусне по вълните на невярното море и да търси нов свят?

Душата на западна Европа чува смътно зова на безкрая и тоя зов тегли европейците към вечните ледове на полюса, към поднебесните висини на Монт-Еверест. Тоя зов тегли окото на астронома в бездната на небесната твърд и мисълта на химика във вихъра на електроните, дето се сплитат в нов Гордиев възел нашите знания.

Много са още белезите, що сочат, че нашата култура е пред прага на вечността, че душата на запада усеща лъха на безграничното, приближаването на нещо ново, още непознато в света. Това предчувствие, това невидимо докосване до парливата завеса, що дели материалния свят от света на безпредела; допирането до тая завеса, при която се разтопяват всички познавателни методи на интелекта, причинява едно особено безпокойство, една особена двойственост в душата. Ражда се велика трагедия. Душата от нашето време изживява трагедията на едно безсилие да познае това, чиято безспирна реалност усеща недвусмислено.

Ето защо не веднъж са произнесени монолозите и съмненията на Хамлет, не един и двама от нашата епоха са датски принцове. „Фауст" е трагедията на европейската душа, която е раздвоена под натиска на две сили: стремеж към безкрая, към вечността и фантома на безсилието да се проникне в непознатото. Пътят на такава душа е многоликата смърт, опитване на всички блага, що предлага земята и най-после, когато нищо не остане, смирение и молитва към вечността, от която по незнайни пътеки се излива нов живот.

Трагедията на съвременната душа не се оспорва от никой. Та нали от нея са герои модернистите в изкуството, модернистите в живота? Няма да ги изброявам, но те са крайният израз, преминал в болезненост, на оня стремеж към невидимото, нематериалното, безконечното.

Българският поет Д. Дебелянов завършва своята „Легенда за разблудната царкиня'' с думите: „Морето бездушно мълчи... и блудна мрачина гаси венците звездни." В тая легенда той обработва сюжета за душата, живуща в самотен замък на брега на вечните води, със светлия спомен за обещанието на „оня цар далечен'', когото тя някога насън видяла. Тя го очаква и се движи по кривата линия на редуващите се отчаяние и надежда. Нейната трагедия е безкрай, защото морето бездушно мълчи.

Великият свят, обаче, който ни заобикаля, не винаги мълчи. Има хора, на които той говори. И те не са малко вече. Тяхната вяра ги надарява с новата способност да разбират езика на Вечността. Тя им говори на мистичния език на Любовта - тъй, както дъбът напролет говори на пъпките по клончетата си, както пролетното слънце говори на заровеното в почвата семенце. Това са хората на прииждащата култура. Може да е на славянството тя. Но копнежът на съвременната душа вещае нейното идване, когато човека и Вечността ще се разговарят на езика на туптящия живот.

Ако е вярно, че културите са организми, както твърди Шпенглер, то ще е вярно също, че из недрата на залязващата се оформява и зародиша на идващата. Трагедията на нашето време е знамение. Тя е треската на майката, която ражда новото! И ако една култура трябва да се разложи, защо да не изживее последните си дни почтено и с чувство за изпълнена задача? Защо да не завещае на своя потомък със задоволство богатствата на своята душа?

Все пак това си е нейна работа. Ако ù се нрави, нека западната култура прегърне евангелията, що Шпенглеровци ù поднасят. Нашият зов е отправен към ония, които предусещат и вярват в идването на новата култура. Нека те превърнат сърцата си в градини за нейния разцвет.