Няколко думи за окултната биология. Новите насоки в биологията – Б. Боев

[Skyward]

Б. Боев

НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ОКУЛТНАТА

БИОЛОГИЯ. НОВИТЕ НАСОКИ В

БИОЛОГИЯТА

(Продължение от книга 3)

„Аз не разбирам под думите „жива природа" това, което съвременните естественици разбират. За нас природата е нещо велико не само в своето устройство, но и в онази интелигентност и разумност, която тя представлява".

П. Дънов

ОПИТИТЕ НА РУНЩРОМ[1]

Той е правил опити с личинките на морския таралеж Paracentrotus lividus. Знае се, че в личинката се образува първична стомашна празнина, наречена ентерон, който е в съобщение от долна страна с външната среда. На горния край на ентерона се образува издатък, който после се откъсва и образува отделен мехур; той представлява зачатък на телесна празнина. Този зачатък се разделя на два мехура, които образуват дясната и лявата половина на телесната празнина (ентероцел).

Рунщром поставил за няколко часа яйцата на морския таралеж в морска вода, лишена от калиеви съединения. След това ги върнал отново в обикновена морска вода. В такъв случай храносмилателната система на личинката се развива съвсем слабо или даже никак не се развива. Това, разбира се, е пречка за нормалното образуване на телесната празнина. Нали зачатъкът на телесната празнина се образува от ендодермата (от стените на първичната стомашна празнина)? Тъй като последната не се развива или съвсем слабо, то образуването на телесната празнина по обикновения начин не е възможно.

С какви средства излиза организмът от това положение? Чрез една целесъобразна регулация, която е съвсем различна от нормалния начин на образуване на телесната празнина и при това е най-износният начин при дадените условия. Именно, на тръбната.страна на личинката се появява вдлъбване (инвагинация) на ектодермата на две места. Тези вдлъбвания стават по-дълбоки, откъсват се от ектодермата и стават самостоятелни мехурчета в тялото. По своя строеж и положение те напълно отговарят на зачатъка на телесната празнина. След това те се сливат в една телесна празнина.

Значи тук се образува орган, който нормално се образува другояче и на друго място. Значи тук, поради недоразвитието на ендодермата, ектодермата изпълнява нейната работа и затова новата телесна празнина има ектодермален произход.

Спомена се по-горе, че при нормалното развитие се появява един мехур, който после се раздвоява. Дотук имаме обратното явление: отначало имаме два зачатъка, които после чрез сливане стават един. Това сливане пак е пряко приспособление и отговаря напълно на условията, в които се намира организмът. Поради недоразвитостта на храносмилателната система, пространството, което при нормални условия се заемаше от храносмилателната система, е свободно и затова мехурите няма защо да бъдат разделени, и те се сливат в едно. И тук виждаме целесъобразно реагиране на изменените условия.

НОВИТЕ ОПИТИ НА В. БРАНД[2]

През последните 2-3 години Бранд е предприел нови опити, за да се уяснят известни биологични въпроси. Опитите му се състоят в присаждане на крайници у опашатото земноводно тритон. Присажданията, които е правил, са от най-различен вид. То бива автопластично (присадката е върху същия индивид), хомопластично (присадката се поставя върху друг индивид от същия вид), хетеропластично (върху друг вид), хомоплеврално (лява присадка присадена от лява страна на тялото), хетероплеврално (обратното) и пр. После гръбната страна на присадката може на новото си място да се постави така, че да стане коремна или да си остане пак гръбна.

При всички тези случаи се получават най-разнообразни резултати. Чрез последните може да се хвърли светлина върху много теоретични въпроси.

От многото опити на Бранд нека спомена някои: У зародиша на тритона се отстранява десния зачатъчен крайник и зад него се поставя десен зачатък от друга личинка без завъртване. В такъв случай не се извършва регенерацията на отстранения крайник, а присадката се развива като нормален крайник с всички кости; гръбната му страна се пигментира нормално. Тук пак имаме проява на целесъобразност: няма нужда от регенерация на отстранения крайник, щом има присадка на също такъв крайник, макар и малко по-назад Друг негов опит: Зачатъчен крайник, завъртян на 180 градуса, се поставя от същата страна на тялото и то зад нормалния крайник. Тези два зачатъка отначало растат отделно, но после, започват да се сливат, след известно време, в основната си част. И най-после след 6 седмици основните им части се сливат, а краищата им остават разделени. Станалото сливане не е съвършено: микроскопските изследвания доказват, че сливането важи само за кожата и други някои тъкани, обаче двете раменни кости са си останали отделни, тъй че сливането е било външно. Но тук е важна проявата на тенденция към сливане. А тази тенденция показва едно разумно реагиране на създаденото положение.

Какво показват всички тези примери за пряко приспособление? При тях е изключено действието на естествения подбор, защото при тях организмът реагира при условия, които не е срещал постоянно в своя минал индивидуален и видов живот, та да има възможност да се приспособи под действието на естествения подбор. А щом подборното, т.е. механическото действие, е изключено, то трябва да се приеме, че целесъобразността има тук друг източник, именно разумното, психичното начало в организма. Щом организмът реагира винаги разумно, целесъобразно, при каквито и условия да го поставим (разбира се в кръга на възможностите и средствата, с които разполага в даден момент), макар и тези условия да са за пръв път в историята на индивида и вида, тогаз трябва да допуснем психичното като причина на регулацията. Тогаз ще излезе, че при тази регулация организмът не е пасивен, но активен. Затова тази регулация можем да наречем саморегулация.

Този израз е даден от знаменития основател на „еволюционната механика" (Entwicklungsmechanik) Вилхелм Ру (заминал в 1924 година), основател на списанието със същото име. Но той още не беше вникнал във всичкия смисъл и дълбочина на този израз. Неоламаркистите правят това. Те си служат с този израз, за да изразят дейността на вътрешното, психичното начало в организма.

Някой би могъл да каже: защо да не допуснем, че тази регулация е механичен процес, щом при нея влияят външни фактори: храна, температура, светлина, влага, почва и пр. И те привеждат ред примери, за да покажат влиянието на тези външни фактори върху организма. Тук те разбиват отворени врата. Да, влиянието на външните фактори не се отрича при саморегулацията, но който разгледа приведените в тая и миналата книжка факти, ще види следното: външните условия имат влияние, но характерно е, че на тях организмът реагира целесъобразно, той е активен. Значи психичният, вътрешният фактор определя начина на реагирането.

Нека си послужа с една аналогия за разяснение на мисълта:

Да си представим, че човек е излязъл в гората и завалява дъжд. Той си построява колиба. Поради дъжда си прави колибата. И материала за нея взема от съществуващия наоколо материал. Но идеята за колибата не се съдържа нито в дъжда, нито в материала, от който тя е направена. Тая идея е плод на вътрешния, психичния фактор. Построяването на колибата не е механичен процес, плод на външните условия. Това е целесъобразно реагиране на външните условия от страна на организма.

Щом приемем, че вътрешният фактор определя посоката на реагирането, то трябва да го приемем и като фактор при еволюцията на организмите.

Натрупването на маса факти, подобни на горните, накара мнозина учени да потърсят по-дълбоко обяснение на биологичните явления. Така се даде тласък на неоламаркизма. Един, който даде мощен тласък на движението на неоламаркизма, е Бунге – професор по физиологична химия в Базел. В книгата си „Учебник по физиологична и патологична химия" (второ издание в 1889 година), той изтъква, че жизнените явления не могат да се сведат към физико-химичните, т.е. механичните закони, защото в основата на тези явления стои психичното. И той не говори голословно, но привежда ред примери из живота на растенията и животните, между които и от областта на физиологичната химия, за да покаже, че в организма има фактор, по-дълбок от механическите, именно психичното, разумното начало.

Друг, който допринесе много в това направление, е мюнхенският професор по зоология Август Паули. Той е известен с няколко съчинения, от които най-голямото е „Ламаркизъм и дарвинизъм" (1905 година). То съставлява важна епоха в историята на неоламаркизма. Пълно е с множество факти из живота на растенията и животните, които говорят за вътрешния фактор на еволюцията. Той с ред примери показва как целесъобразността в организма трябва да се разбира от по-дълбоко гледище. В началото на книгата има специална глава за изкуствената целесъобразност, напр. приготвяне от човека на храна, инструменти и пр., и след това разглежда разните видове целесъобразност в растителното и животинското царства. Съдържа и специална глава: „Растителна психология",

Друг виден работник в това поле е мюнхенският ботаник Раул Франсе. Адолф Вагнер с право го нарича основател на растителната психология. Най-важното му и най-голямо съчинение е „Животът на растението" (1906-1907, два тома). То има особена глава „Душевната енергия на растението". Друго негово съчинение е „Сегашното състояние на Дарвиновите въпроси" (1907 год,), в което разглежда всички най-нови факти (от няколко десетилетия насам), които говорят за по-дълбоките фактори на еволюцията. Целта му е да покаже как всички нови фактори в биологията не само, че не противоречат на неоламаркистичната идея, но напротив, все по-ясно и по-ясно я потвърждават. За да се разработи неоламаркистичната идея, Франсе основа „Списание за изграждане на еволюционната теория"

Виден неоламаркист е и Адолф Вагнер, известен със съчинението си „История на ламаркизма" (1908 год.). Във връзка с историята той привежда многобройни факти, които говорят за приемане разумното начало в организма. Той разглежда и всички възможни възражения, които могат да се направят на едно психично разбиране на еволюционния процес и се стреми да им отговори чрез фактически материал.

В палеонтологията ламарковият принцип е въведен от американския палеонтолог Коп. Той, въз основа на палеонтологични данни дохожда до по-дълбоко разбиране на еволюционните фактори. В това ново направление в биологията работят още Бородин, Хаман, италианските физиолози Делпино Виньоли Лучиани и др. И всички те са привърженици на вътрешния фактор не въз основа на философски спекулации, но въз основа на фактите на съвременното естествознание. Доста се приближава до това направление и Ханс Дриш[3].

Принципите, които Ламарк приемаше за по-висшите животни, неоламаркизмът разширява за цялото органическо царство. Днес под названието неоламаркизъм са събрани множество направления, някои от които доста се различават едно от друго. Но това, което ги обединява е, че те дават място на психичния, вътрешния фактор при еволюцията.

Това движение се нарича още психоламаркизъм.

Някой би могъл да каже: „Как ще търсим психично у нисшите животни, които нямат нервна система, а още повече в растителното царство?" Има степени на съзнание в природата. Наивно би било, разбира се, да предполагаме у растенията и нисшите животни съзнание, подобно на човешкото. Знае се, че в човека има обширна област на подсъзнанието. Съзнанието в нисшите животни и растенията може да се сравни с човешкото подсъзнание. Значи, това е съзнание в друга степен на проява. Да припишем съзнание на човека и висшите животни, а да го изключим от нисшите, би било абсурдно, щом стоим на еволюционно гледище. Виньоли казва, че физиологически ние не туряме преграда между човека и животното, а психически я туряме, когато отричаме психичното у животното. Но ако веднъж премахнем тази преграда, пита се, къде да я поставим, когато виждаме постепенен преход между най-нисшите животни и висшите.Това показва, че трябва да приемем психичен живот и у най-нисшите животни. Липсата на нервна система не пречи, понеже нервната клетка е проста, диференцирана, обикновена клетка. Преди появяването на нервна, мускулна, храносмилателна и др. системи, клетката е изпълнявала всички техни функции едновременно. Така е у едноклетъчните животни.

Тези разсъждения се подкрепят и от множество факти.

ОПИТИ С РАК-ПУСТИННИК

Че наистина животните не са механизъм, но са ръководени от съзнание, се доказва от следния опит с рак-пустинник[4]. Поставен в осветената част на аквариума, той бил хранен по следния начин: под един тъмен екран поставяли риба. Положителният химиотропизъм завеждал раците до екрана и някои от тях минавали отдолу. В първия ден само три индивида намерили храната след четвърт часово търсене. Скоро намирането ù станало по-бързо. На края на 8-ия ден 28 индивида от 9, дошли под екрана 5 минути след поставянето на екрана и храната По-после, когато се поставял екранът, без да се тури храна, 24 индивида от 28 са отивали бързо към екрана.

ОПИТИ С МОРСКИ ЗВЕЗДИ

Прайер закрепил морска звезда върху подложка с пет гвоздея в ъглите между лъчите. Тя се опитала с всички възможни движения да се освободи, додето след дълго старание сполучила да прекара всички лъчи през междината между два гвоздея и така да се освободи. Прайер поставил лъч на змиевидна морска звезда в каучукова тръба; тя знаела да се освободи по различни начини: чрез търкане по пода, чрез метателно движение на лъчите, чрез освобождение с помощта на съседните лъчи и най-сетне чрез автотомия (откъсване на лъча).

НАБЛЮДЕНИЯ НАД ЕДНОКЛЕТЪЧНИ ЖИВОТНИ

Можем да вземем за пример наблюденията на Енгелман над Arсе11а[5] Това са едноклетъчни микроскопичнки животни, които могат да се намерят в капка вода, взета от нашите блата. Арцелите притежават кръгла черупка, която от едната страна е издута, а от другата — вдълбната. В центъра на вдлъбнатата страна се намира отверстие, от което излизат лъжекрачката и се виждат по края на черупката като издатъци. Нормалното положение на арцелата е с уста към дъното, по което лази. Ако турим под микроскопа капка вода с арцели, често се случва някоя от тях да е поставена на гърба си, т.е. изпъкналата страна да се допира до дъното. Тогаз лъжекрачката не могат никъде да намерят опора. Това положение е неудобно. Тогаз виждаме, че от едната страна близо до ръба на черупката в протоплазмата се появяват газови мехурчета. Тая страна става по-лека и се издига, чрез което арцелата с противоположната страна на ръба се опира на дъното. Тогаз с лъжекрачката от тая страна успива д се закрепи за дъното. След това тя вече лесно може да се обърне и вземе нормално положение. Тогаз мехурчетата се изгубват.

Ако вдигнем покривното стъкълце, под което има капка вода с арцели, то те отначало по закона на тежестта дохождат на долната повърхност на капката. Но тъй като те там не намират опора, става следното: появяват се множество мехурчета, цялото животно става по-леко от водата и се качва до стъкълцето. Ако дойде при стъкълцето в положение, че не може да се закрепи с лъжекрачката, тогаз мехурчетата от едната страна се увеличават, а от другата – намаляват, додето черупката се обърне. Щом се постигне това, мехурчетата изчезват. Ако човек предпазливо с игла я отдели от повърхността на стъкълцето, тя пада на дъното на капката и пак се качва чрез образуване на мехурчетата.

Както и да се опитва човек да я поставя в неудобно положение, винаги се явяват мехурчета тъкмо на потребната страна и с потребната големина, за да се обърне тя в удобно за нея положение. Щом това се достигне, мехурчетата изчезват. Енгелман казва: „Човек не може да отрече, че тези факти говорят за психични процеси в протоплазмата".

Подобни факти от живота на едноклетъчните можем да приведем още.

И така, наблюденията над едноклетъчните животни показват, че техните движения не са механични, а придружени с усещания. Трябва значи да приемем, че клетките имат психичен живот, съзнание, макар и различно по степен от това на висшите животни,

Но щом приемем съзнание у едноклетъчните животни, трябва да приемем и у растенията, понеже няма рязка граница между нисшите растения и животни Зелената еуглена има червено очно петно, което показва, че тя възприема светлината, т.е, има зрителни усещания. А нали усещането е акт на съзнанието? А еуглената е преходна между животни и растения? За нея спорят ботаници и зоолози. Паули казва за психологията на растенията[6]: „При растенията имаме работа с психични процеси от по-прост вид".

Ние виждаме, че растението използува например тежестта за свое ориентиране. Когато светлината има да върши известна работа, то растението при нарастването следва посоката на светлината, обаче то я избягва, когато нуждите на цялото растение или на част от него изискват това. Ние виждаме, как ръководният принцип при дейността на растението е нуждата, която се мени според обстоятелствата, когато физическите агенти остават същите. Затова растението се отнася различно към едни и същи външни условия през разните фази на своя живот. Обвивното растение отначало прави движение нагоре, после кръгово (търсещо), след това движения за прикрепване о подпората, а когато горният край достигне края на подпората, движението пак става търсещо. Може да се направи да повтори някое движение, напр. като се постави изкуствено при началото на предмета.

Всички агенти, които влияят на растението, както и подпората имат само ориентиращо влияние и предизвикват в него възприятия, които им показват, как трябва да постъпи растението, за да постигне своята цел. Лигавата гъба с промяната на своето отношение спрямо светлината, земното притегляне, топлината и влагата, дава нагледен пример за първичното значение на нуждата и вторичното – на физическите действия. В млада възраст лигавата гъба търси влажно место, а при настъпване периода на размножение положителният хидротропизъм се заменя с отрицателен. Тя напуща влажната среда и се изкачва по сухи предмети. Страничното допиране на плазмодия с химикали, разтворени във вода: готварска сол, селитра, калиев карбонат и пр. принуждава оттегляне на плазмодия от заплашеното място, а захарният разтвор причинява приближаване към хранителния източник.

При лигавата гъба виждаме целесъобразността на употребените средства. От вредните химикали се отдалечава, а влагата (когато е необходима) и храната я привличат. Движението на мустачките не е в зависимост нито от светлината, нито от земното притегляне, понеже те няма да им помогнат да се ориентират при достигане на своята цел. Някои катерливи растения са си изработили средства, за да се задържат и на плоскости. Техните издатъци образуват на върха си при допиране с плоскостта или даже преди допирането надебеления, които се превръщат във вендузи и с това добиват здраво закрепване. В този случай издатъците на растението са отрицателно-хелиотропични (бягат от светлината), т.е. количеството на светлината ги ориентира за посоката, по която трябва да растат, за да се закрепят за предмета. Ботаниката имà смелост да припише на растението усещане и с това премахна основната противоположност между растение и животно.

Друг пример: Конопката (Linaria cympalaria) расте по стръмни скали и семената си оставя по скалните пукнатини. Цветовете и дръжките по време на цъфтеж са положително-хелиотропични и затова се изправят срещу слънцето. При прецъфтяване те стават отрицателно-хелиотропични и бягат от светлината, за да се скрият в скалните пукнатини, дето оставят семената. Тук пак виждаме, че чувствителността към светлината е само средство за ориентиране и растението в различни случаи постъпва различно, според нуждата.

Хаберланд и Немец през 1900 година намериха у растенията сетивни органи, напр. статолитни органи. Съществуването на сетивни органи показва съществуването на усещания, а заедно с това и на психичен живот, съзнание. Те намериха тези органи независимо един от друг и ги провериха чрез разнообразни опити[7]. Тези органи у растенията са в аналогия със статоцистите на животните. Хаберланд е намерил и други сетивни органи у растенията.

От последните примери се вижда съществуването на психичен елемент в организма и какво участие взема в неговия живот. От примерите за пряко приспособление, дадени по-рано се вижда, как ни се налага да приемем психичния елемент, за да обясним саморегулацията. От там с логическа последователност трябва да приемем вътрешния, психичния фактор при еволюцията.

(следва)

[1] Виж „Archiv fûr EntwickluHgsmechanik", 105 том, кн. 1, 1925 г.

[2] Виж „Archiv fur Entwicklungsmechanik" 106 том, 1925 год

[3] По-важни негови съчинения: „Die organischen Regulationen", 1901 г. Die Seele als elementarer Naturfaktor" 1903 г. „Der Vitalismus als Geschichte und als Lehre" 1905 г.

[4] Виж L. Cuénot: La genèse dеs espèces animales" 1911 г.

[5] Виж Bunge: "Lehrbuch der physiologischen und pathologischen Chemie".

[6] „Darvinismus und Lamarkismus".

[7] Виж списание „Berichte der deutschen botainschen Gesellschaft" 1900 и 1902 година