Изток и Запад – Вел. Вл.

[Skyward]

ИЗТОК И ЗАПАД [1]

СЪВРЕМЕННИ КУЛТУРНИ ДВИЖЕНИЯ ЗА СБЛИЖЕНИЕТО ИМ

Изток и запад и техните взаимни отношения могат да се разгледат от разни страни и да бъдат предмет на разни науки и дисциплини - география, история, етнография, политика и др. - В географски смисъл, под „запад" обикновено разбираме земите на запад от днешна Полша, Австрия, Унгария, Чехословашко, Югославия и Гърция. Център на запада са, както е знайно, Гармания, Франция отчасти Италия и прилежащите около тях малки държави - Швейцария, Белгия, Холандия и др. - Не трябва да забравяме и Англия, която, ако и да лежи малко по на страна, дава тон на целия запад.

Според това обикновено деление, към изтока спадат: азиатска Турция, Персия, обширна Русия, Индия, Китай и Япония. - Подобно на Англия, само че в обратна посока, Япония заема крайния предел на изтока. Даже в ново време, както е известно, японците, тъй като в културно отношение бързо се издигат, са наречени „англичаните на далечния изток".

Историческото понятие за изтока и запада съвпада до голяма степен с географското, но не и изцяло. Това се дължи на подвижността на народите, които са прямия обект на историята (особено ония от тях, които са били подлагани на по-дълги преселения). - Към източните народи, исторически причисляват и египтяни, финикийци, араби и евреи, които географически не заемат точно източно положение.

В политиката също се употребяват понятията .изток и .запад", „източния въпрос" „жълтата опасност от изтока" и т.н.

Ние също говорим за източно и западно изкуство, всяко от които имало свои характерни особености. Говорим за Християнски запад и езически изток. - Запада в нашето въображение си го представляваме обикновено като страна на техниката, дисциплината и практицизма в живота, а изтока - като страна на приказките, легендите и слънцето...

Изтокът и западът могат да се противополагат един на друг въз основа на различни начала. - В това противоположение, ние българите, заемаме особено место. Ние се числим към запада, но не сме далеч и от изтока. У нас има чисто западноевропейски влияния, но не по-малко са и източните - особено така наречените близскоориенталски, които минават през Турция и добиват там особена украса.

Ние сме, както се изразяват някои, един полуевропейски и полуориенталски народ. Имаме, следователно, външното условие да разглеждаме общото отношение между изтока и запада по-обективно, защото не спадаме изцяло в никой от тях.

Нашето настояще изложение ще направим от гледището на така наречената културфилософия. В последно време, под влиянието на разни фактори, се заражда една нова философска дисциплина - културфилософия или философия на културата. В много отношения тя е близка до културната история и философията на историята, но не може да се изчерпи изцяло от тях. Тя иска да проникне още по-дълбоко, във вътрешния колективен дух и смисъл, както на отделните големи култури, така и на културата изобщо. - Културфилософията е една от най-интересните, но затова пък и най-трудните и комплицирани дисциплини и изисква голяма научна и житейска начетеност. Нейните проблеми започват с относителното положение на земята във вселената (доколкото можем да го знаем от астрономията и сродните ù дисциплини) - минават през всички - известни досега и тепърва откривани - геологически периоди и катастрофи и свършват с най-специалните научни и технически въпроси на нашето време...

Понеже нямаме възможност да разглеждаме подробно културното състояние на западна Европа днес (това до голяма степен сполучливо е направил известният вече у нас културфилософ Освалд Шпенглер), ще кажем направо, че то, културното състояние на западна Европа, може да се характеризира с три особености:

1). Редица нови научни, философски и религиозни проблеми, каквито са „интуицията" на Бергсон, психоанализата на Фройд, четвъртото измерение на новата математика и физика (на което могат да се дадат различни психологически тълкувания), интересът към религиозното учение на Толстой, към психологичните романи на Достоевски, към произведенията на Рабиндранат Тагор, (а у нас в последно време твърде много се четат и книгите на известния руски писател-философ Григорий Петров). - Тия проблеми, ако и да не са приели още окончателно очертание, в своите крайни изводи разколебават установените в западна Европа „научен" материализъм и религиозен догматизъм и разкриват като че ли перспективите на едно ново знание.

2). Редица икономически и обществени признаци, кризата в производството, липсата на вдъхновени творци, израждане на поколението и др. показват, че жизненият темп на западноевропейската култура е намален, отгдето и възниква идеята за нейния упадък и

3). ред опити (повече или по-малко сполучливи) да се предвиди бъдещето на Европа и културното развитие изобщо. Под влиянието на тия три положения, въпросът за изтока и запада влиза в нова фаза и добива нов интерес. Затова и ние го правим предмет на настоящата лекция.

Преди всичко, изтокът в географско отношение е несравнено по-голям, а в историческо и много по-стар от запада. Западът в съвременния смисъл на думата води началото си едва от падането на западната римска империя, над развалините на която, придошлите след великото преселение на народите германски племена образуват своите държави. - От тия държави с примесения впоследствие към тях славянски елемент се оформяват днешните европейски сили - изразители на западната култура. И днес някои смятат, че противополагането запада на изтока е неправилно, тъй като той и по размери и по минало е несравнено по-малък. Но от друга страна западът до неотдавна беше в своята стихия и за известно време затъмни и дори като че ли оспори величието на изтока. И това най-вече дава право на днешното противополагане запада на изтока...

Взаимното влияние между изтока и запада, доколкото го е имало, е различно. Влиянието на запада върху изтока е било предимно политическо, а на изтока върху запада, според нас, предимно духовно. В наше време това става все по-ясно. В какво се изразяват завоевателните стремежи на изтока върху запада, знаят ония, които следят общата и по-специално колониалната западноевропейска политика. Духовното влияние на изтока върху запада е било по-слабо или по добре, не тъй очебийно. А изтокът е влиял и върху изкуството и върху литературата и философията на запада. - Ориенталски и изобщо източни мотиви се срещат ярко очертани в произведенията на много от големите западни музиканти... В литературата, като започнете от любимите на много автори чисто библейски сюжети, минете през „Тъй рече Заратустра" на Ницше (книга може би толкова литературна колкото и философска) и свършите с обикновените малки лирически ориенталски подражания. Във философията, като започнете с Шопенхауеровите проучвания на будизма, минете през учението за „абсолютния дух" на Хегел и свършите в наше време с немския философ-естет Кайзерлинг, който е един от големите сторонници на общото сближение на изтока със запада.

Ние, разбира се нямаме намерение да излагаме подробно пътищата, по които изтокът е влиял върху запада. Само констатираме това влияние. И трябва веднага да прибавим. - Влиянието на изтока върху запада до неотдавна е било повече откъслечно, частично... Западът се е обособявал в отделна култура, индивидуализирал се и не се поддавал на систематично въздействие отвън... А и изтокът не е бил натрапничав. Напротив, с голямото спокойствие на стар и беловлас мъдрец е наблюдавал възрастващия запад. - Западът израсна, възмъжа, разбра своето место в реда на културите - и отново се обръща на изток. И днес погледите на всички, които мислят за духовното бъдеще на запада, са обърнати на изток. Духовното съдържание на живота е идвало винаги от изток (и в буквален и символичен смисъл). И днес, ако животът трябва да се одухотворява отвън - то това одухотворение може да дойде само от изток?

Но, в какво по-точно се изразява засилващото се в наше време общо движение за сближение изтока със запада?

Както е знайно, от възраждането насам, а особено в миналия век - стихията на запада - в Европа са се борили под разни вариации два мирогледа. Мирогледът на черквата (особено католишката) - изразен в буквалното тълкувание на библейския разказ за сътворението на света и произтичащия от него догматизъм и мирогледът на засилващото се естествознание... В това, което твърдеше естествознанието, имаше голяма доза от истина, но в своите прибързани материалистически обобщения то стигна до крайности - понякога дори абсурди. (Забележете - наука е едно, а материализъм - друго). Същинската наука никога не е била материалистична, както и никога не е била идеалистична, в обикновения смисъл на думата идеализъм. Науката е наука за фактите и произтичащите от тях правдиви хипотези, които постоянно подлежат на корекция от новите факти...

Крайностите на материализма се изправиха срещу буквалното тълкуване на писанието от черквата. Тия крайности в много отношения и днес стоят една срещу друга под вид на тъй нареченото „противоречие между науката и религията". Конфликтите и днес още са възможни, но се преодоляват само благодарение намесата на държавата, която по тия въпроси е, разбира се, един временен и твърде условен примирител.

А въпросът е бил и е да се преодолее противоречието не отвън, а отвътре, не по форма, а по същество. Не да се приема мълком, че научен и религиозен опит са коренно различни - следователно връзка между тях не бива да се търси - а напротив, да се намери единството във функциите на разума и вярата...

И убеждението на ония, които не бяха се увлекли от крайностите остана, че трябва да има някаква истина по средата, но не обикновената „златна среда" умопостроена и сведена в догма, а в увереността, че в човешкото знание може да има мир и единство, както ги има във вселената. Тоя мир и това единство могат да се намерят, стига непревзето и правилно да се търсят. И нашето време се характеризира се такова търсителство, което иска да преодолее отвътре - еднакво крайните „буквата на писанието" и „догмата на материализма". Това търсителство, неизбежно ни води на изток...

Но да продължим нашите разсъждения...

Главен духове фактор на запад от край време е било, разбира се, християнството. Под една или друга форма то е проникнало във всички области на живота и навсякъде е оставило своя отпечатък.

(Засягайки тук християнството, трябва да направим една забележка. Ние сами чувствуваме всичката сложност и деликатност на въпросите и доколкото смятаме, че имаме усет към истината - практикуваме ги с голяма толерантност).

Как се е появило и проявило външно християнството от начало до ден днешен, малко много всички знаете. Като започнем от проповедта на неговия основател по брега на Генисаретското езеро пред „нищите духом", минете през катакомбите, гоненията, съборите, кръстоносните походи, религиозните войни, инквизицията, реформацията и свършите в наше време са рязко разграничените - католицизъм, православие и протестантството. Тия са главните моменти от външната история на християнството, която върви точно паралелно с историята на западната култура. Християнството се яви в нейното начало, приживе един дълъг - где повече, где по-малко легален живот и днес заедно с цялата култура преживява...

Кризата в западноевропейската култура предизвиква едно ново сравнително изучаване на културите, а оттам и на големите религии включително и Християнството.

Това сравнително изучаване ни представя в нова светлина и миналото и бъдещето...

Оказа се преди всичко, че в християнството има много неща аналогични (подобни) на предшествуващите го големи религии: будизма, брахманизма, кунфуцианството и др., които и днес изповядват милиони от източните народи. Още общият сравнителен преглед на културите открива между другата закономерност в тях и тая, че в началото и основата на всека голяма култура, лежи една особена етико-религиозна школа, която впоследствие с упадъка на самата култура се и ражда постепенно в един чисто външен религиозен култ. Така е било с учението на Лао Дзъ, Заратустра, Конфуций, Буда, Мохамед и др., появите на които слагат началата на редицата източни култури. Ние трябва да го кажем направо, че имаме твърде повърхностна и погрешна представа за източните култури и религии... Тях ние понякога си представляваме едва ли не като варварски... А Буда, Конфуций, Заратустра, Лао Дзъ - митологически същества, създадени от въображението на езическите източни народи и нямащи връзка с действителния ход на историческите събития... Новите проучвания на изтока показват съвсем друго. Това не само, че не са митологически. същества, но велики и мъдри Учители на човечеството, играли на времето голяма историческа и духовна роля. В реда на големите култури и религии, исторически християнството се явява като нещо твърде естествено в началото на една нова култура - западната (нашата).

...И основателят на християнството притежавал дълбоката мъдрост на големите Учители на човечеството преди него... Но той имал и голямо сърце, може би по-голямо от техните. Затова и в първото християнство имало много сърдечна простота и сърдечна широта - липсващи вече на днешните християни. На тая простота и на тая широта християнството дължи своето обаяние и изключителност... И затова може би и днес мнозина обичат да слушат разкази за живота на първите християни или да четат с увлечение известния роман на Сенкевич „Камо Градеши".

Но...

На всички е знайно и от обикновения живот дори, че хората по конструкция, по темперамент са различни. В душевния живот на едни преобладава повече умът, а на други - чувствата. Отделно и под влияние на ума и под влияние на чувствата, човек може да извърши много и дори велики работи. Но знайно е също, че оставени сами на себе си те водят към крайности, умът към формализъм, а чувствата към сантименталност. И затова, правилното усъвършенстване на човека изисква (а то е принцип и на педагогиката) хармонично интелектуално и емоционално развитие. Преведено на малко по-символичен и житейски език то значи - умът да слуша сърцето и сърцето да слуша ума...

По аналогия - в християнството като колективна единица изглежда подобна хармония имало известно време... По късно обаче, по разни причини настъпва някакво раздвоение... Умът и сърцето се разделят и всеки тръгва по свой път.. Докато днес от тях останали само догмата и религиозното настроение... Догмата и настроението са началото на противоречието между науката и религията (в широк смисъл). А около това противоречие се концентрират днес всички противоречия на западната култура, в основата на която легнало християнството. Опитът да се преодолеят противоречията, ни връща към началото на християнството... А и християнството се яви от изток - в своето начало то бе само една религиозна секта в далечна Палестина.

Нашата основна мисъл дотук може да се сведе до следното - между изтока и запада има вътрешна, дълбоко органическа връзка. Християнството по същество, не е теоретическа система, нито строга външна организация. То е било преди всичко школа на живота, подобно на всички източни етико-религиозни школи. А тия школи не били религиозни общества, нито черкви в съвременен смисъл на тази дума. Те са били училища на голямото синтетично знание от математика и музика, от философия и мистика, от практическа работа и дълбока мъдрост Със своето синтетично знание те са били мозъка и нервите на културите, в основата на които лежали. Такова е било и християнството за западната култура в началото... Но какво е останало днес? И днес имаме напр. математика, но математика като една отделна клонка от духовния живот, формулите на която са живи само дотолкова, доколкото изчисленията им улесняват строежите и изобретенията. Днешните математици малко знаят за вътрешния динамизъм и символизъм на числата и не виждат през тях хармонията на сферите, която виждаха някога питагорейците... И днес имаме философи, но тия философи не са някогашните мъдреци, а само книжовници, коментатори. И днес имаме мистици, но това не са някогашните александрийски мистици и гностици, а унесени проповедници или непросветени калугери...

Не можем да отречем, разбира се, че и днес хората имат ценности, научни, философски, религиозни, художествени, но пред нуждите на новото време тия ценности остават дребни и разпилени... Днес са останали частите, но цялото е изгубено...

А великите Учители на човечеството са били не само мъдри и нравствено съвършени хора, но и владетели на голямо синтетично знание, на което дължели и обаянието между своите съвременници. На пръв поглед днес това звучи може би малко странно и то по две ясни причини. Първо - на наслойките на материализма. За историческата мисия на материализма в западната култура ние имаме по особено схващане, на което тук няма да се спираме. Материализмът изпълни своята задача и вече си отива. Твърдата кора, с която той беше обвил живота на всички, по историческа необходимост се вече троши. Днес нито въодушевленията, нито опасенията от него имат основа... Втората причина, която забулва за нас първоначалния лик на християнството, а оттам и на целия изток, е грамадният външен религиозен култ, създаден отпосле - Сравнителното изучаване на другите източни религии, които и до днес са запазили по-голяма външна простота, косвено посочиха какво е било християнството в началото... В тая насока изобщо се движат нашите мисли за съществуващата открай време връзка между изтока и запада исторически...

Но за да станат те по-ясни, трябват няколко теоретически и философски обяснения...

Пътищата и степените на знанието са различни. Но две неща има безспорни за всички - единството и различността във вселената. Какво представлява това единство като цяло, ние не знаем, защото сме част от него (а частта не може да знае за цялото). Но това единство ние го чувстваме, ние сме проникнати от него. ние го виждаме в закономерната връзка между явленията... Различността във вселен.ата е толкова очевидна, че тя не може да се докаже. Колкото повече доказателства се привеждат, колкото повече книги се пишат - те толкова повече се замъгляват. Ако вие не виждате проявената разумност в живота на цветята, на насекомите, които са най-близко до вас, никакви математически формули или метафизически заключения не могат ви я доказа. Независимо от това, дали светът е произлязъл тъй, както ни описва Кант-Лапласовата теория или някое религиозно предание — единството и различността във вселената са факти.

А по отношение на човечеството във връзка с тази различност, това което знаем е, че безкрайният низ на вековете в миналото, върху лицето на нашата земя, то - човечеството - живее, напътвано от своите обществени и духовни водители. Знаем и това, че човечеството в своето закономерно развитие минава редица култури, някои от които са вече упаднали, а някои и изчезнали. Точният ред на миналите култури ние обаче засега не знаем. Защото захващат да се оказват и неподозирани досега изчезнали култури.

Животът върху нашата земя, включително и тоя на човечеството, е сигурно само едно малко проявление от универсалния живот. Всичко, което става на земята, е във връзка с цялата вселена и нейната целесъобразност. И човечеството, което в своето колективно развитие ни се струва понякога като цел само за себе си, е може би всъщност средство за реализиране на някаква по-възвишена цел. В тази цел ние можем да се съмняваме или отричаме, но от това тя не престава да съществува. Нито отделният човек, нито цялото човечество, по силата на закономерността в явленията, могат да правят това, което искат... Хвърлете поглед върху лицето на земята в миналото, вижте редицата култури и вие ще се уверите...

Вселената представлява, изглежда, реализирането на един велик план. Ние не сме нито пръв, нито последен продукт на това световно развитие. И днес, както от незапомнени времена, общият световен план се реализира чрез нас и около нас, все със същата настойчивост. Ние се радваме, живеем, суетим се, изчезваме, а световното развитие неспирно продължава. Редят се поколение след поколение, култура след култура, а земята, да си послужим с израза на Галилей, се върти все тъй спокойно и величествено около слънцето; слънцето, може би, около друго слънце в общата хармония на сферите, както са се изразили някои питагорейци. Във вселената има голяма красота, величие и разумност, но ние сами сме затворили очите си за тях и това е едно от нашите големи нещастия. Една от положителните черти на новите културни движения е тая, че те косвено ни разкриват и чистите радости на живота, причинени от красотата и величието на вселената...

Човечеството обитава земята от незапомнени времена. Какво е неговото точно място и смисъл в битието, ние може би не знаем, но знаем поне отчасти фазите, т.е. културите, които преминава. Всяка култура в своето начало и стихия е като че ли едно по-пълно разкриване на еволюиращото човечество - върховните сфери и смисълът на битието - разкриване, което в последствие с упадъка на културата се затъмнява, но резултатите му се някъде съхраняват.

От това гледище - етико-религиозните школи, легнали в основата на големите култури, не са нищо друго, освен средоточия върху лицето на земята, върху които по-пълно се е проявявала разкриваната хармония на сферите. За това те са обединявали в себе си наука и музика и философия - различни страни на една единна и хармонична същина... Само по-късно те се израждали и изпадали във формализъм.

Да конкретизираме мисълта си.. Как протича нашият обикновен ежедневен живот, всички знаем. Той е, външно поне, доста еднообразен и монотонен... Всеки работи - чука, чете, пише - всеки бърза. Всеки е зает. И като че ли не се виждат нито началото, нито краят на тая работа, на това обикновено занятие, което ние наричаме живот. Дали ежедневният живот изчерпва възможностите на живота въобще, както сме свикнали да мислим? Решително не! - Защото има моменти, макар и редки, които загатват за съществуванието и на една по-висша действителност, на един по-висш живот - които ни навеждат на горните съждения... Угризената съвест на разкаяния, силата на таланти и гения, чистотата на детето, загадката на мъртвеца, величието на природата, красотата на звездното небе, това са положения и моменти, които не се поддават на обяснение с обикновения човешки ум. В тия моменти, вие знаете, ние, иначе силните, се отдръпваме, благоговеем или мълчим. Това са, аз бих ги нарекъл - ирационални моменти в живота на човека... Днес животът от една страна става все по-обикновен и по-безличен, но от друга - тия моменти зачестяват или най-малкото стават по-очебийни Това се дължи не само на тъй наречената „морална криза” но и на дълбоките промени, които настъпват в колективната психология на днешния човек - вследствие общите културно исторически дислокации. Търсейки рационално обяснение на тия зачестили ирационални моменти, ние неизбежно стигаме до по-общи и наглед метафизични състояния, реалното съдържание на които, казват някои, могли да се намерят в езотеричната философия на изтока Но на изток днес ни водят не само моралните, религиозни и философски противоречия на запада, но и специалните науки. Учението за темпераментите и митовете на хората и взаимодействието между тялото и душата, в някои отношения изглежда е било по-добре познато на древните. Така наречената експериментална психология изнесе интересни работи и данни, но със своите безкрайни таблици и изчисления не задълбочи много уясняването за същината на душата. На запад това се вече чувствува и признава... Опитите на Райхенбах и така наречените „сензтиви'' - прилаганите в днешната медицина внушения, както и въздействието на цветните лъчи, загадъчното влияние на луната, а косвено може би и на други небесни тела върху нашия земен живот и ред специални проблеми, които ние тук, нямаме възможност дори да изброим, ни връщат към езотеризма на изтока.

Тази е външната и импресионистически набелязана картина на новата фаза, в която влизат отношенията между изтока и запада. Упадъкът или по-право заключителният период на запада и съпровождащата го криза в християнството, крушението на материализма, разкриваното величие на изтока и исторически и по пътя новите научни въпроси, излизането на изтока от неговата досегашна пасивност и по-обективната му намеса в работите на запада, както ще видим по-долу - това са характерните моменти на тази нова фаза.

Ако е трудно днес не само за отделния човек, но и за цялото човечество да си даде обективна сметка за това, което става с него, още по-трудно е да се предвиди или по-добре провиди и неговото бъдеще... Ние сме достигнали като че ли или отиваме към един върховен, универсален момент, пред който всички отделни спорове, недоразумения, конфликти остават дребни, незначителни. Днес се касае вече не за отношения между отделни личности и народи, а се поставя на изпитание цялото човечество... Днес дори, както поетично се изразяват някои, се надига земната кора със зачестилите напоследък земетресения и вулкани и цялото лице на земята се раздвижва.

Картината отвън е такава, че искайки да я обхване и проумее със своя мъничък ум, човек или се върти в кръг, или изпада в песимизъм. И действително на оня, който по природа е песимист и вижда само мрачното и отрицателното в живота, с теоретически обяснения мъчно може да се помогне. На такива може да се предпише едно - да се примирят с житейската си съдба и в пълен пацифизъм да очакват възможния си край. Днес това положение е за мнозина дилема... Но от друга страна и днес, както от памтивека, наред с крайния песимизъм върви и крайният оптимизъм. Песимисти и оптимисти е имало през всички времена... И то по степен, като започнете от крайния песимизъм на Шопенхауер и свършите с крайния оптимизъм на Лайбниц, според който, този свят въпреки всичко е възможният най-добър свят и злото в него е възможното най-малко добро...

И днес, ако можем да бъдем оптимисти и то в голяма степен (при наличността на съществуващия песимизъм) - основанията са две - авторитетът на историята и разумната закономерност във вселената. Историкът е винаги оптимист, защото подобни периоди и кризи човечеството е преживявало и преодолявало много пъти. И днес това преодоляване може би става, само че то е въпрос на години и дори на столетия, в които нашите обикновени мерки, лични настроения и разбирания, нямат стойност.

Авторитетът и оптимизмът на историята, почиват на разумната закономерност във вселената.

...И наистина, ако човечеството обитаващо земята, беше само един сляп, случаен продукт, когото очаква едно сляпо бъдеще - то би било едно нещастно човечество...

Но тая разумност, която в обикновения говор за нас е само една теоретическа абстракция, изглежда има и по-конкретни и по-реални проявления, които по един или други начин напътстват и ръководят човечеството - и от запад и изток. Само че на запад вследствие големите материалистически и култови наслойки, хората за известно време бяха престанали да ги виждат. Днес хората на запада откриват по конкретните проявления на върховната разумност в етико-религиозните школи и културното величие на далечния изток, където има по-малко материализъм и култ - за да се върнат един ден и ги открият у себе си... И нашата основна мисъл от начало докрай е - не че изтокът ще спаси запада направо, та да се обърнем всички в пасивно очакване от изток, а че днес само изтокът може да обясни противоречията на запада...

Ние споменахме по-горе за езотеричната философия,на изтока, в която мнозина виждат основата на голямото синтетично знание, което ще се притежава от бъдещата култура на вътрешно обединените изток и запад.

Нашето намерение тук не е да излагаме тази философия, която е една от най-мъчните и от която много работи са научили и Вели и Спиноза, и Хегел, и Шопехауер, и Хартман. Още повече, че във всички свои пунктове тя не е призната от официалната западна наука. А ние не искаме да се отклоняваме от обикновеното научно изследване. Ще поменем само някои от аналогиите и доводите, привеждани от ония, които имат голяма вяра в нейното бъдеще.

Ние, обикновените хора, от най-простия до най-учения, колкото и да се самооблащаваме, знаем твърде малко за същината на нашето и световно битие. За нас в света има много загадки, а най-често и самите ние оставаме загадка за себе си. Ние имаме такава картина и представа за света, каквато ни дават нашите пет сетива. Ако сетивата ни бяха устроени по други начин, то и светът щеше да изглежда за нас съвсем друг. Както е знайно от психологията, нашите сетива се дразнят от въздушните и етерни вълни, съставени от различен брой трептения. Но сетивата са в състояние да обхванат само определен минимум и максимум от тия трептения... Конкретно например - ултравиолетовите и инфрачервените лъчи от слънчевия спектър, съществуването на които с обикновеното око ние дори не подозираме.

Тъй че, в нашия живот ние винаги сме оградени от едно много по-голямо море от трептения и вълни, от една действителност, за която оставаме слепи следствие ограничеността на нашите сетива. Ако би било възможно едно разширение на възприемателната способност на сетивата, то светът за нас би изглеждал по-пълен и по-разнообразен - и неговият план и смисъл би ни се представил в по-друга светлина. С това, което ни дават сетивата, ние вършим много ценна и практическа работа, но основните въпроси на битието на можем да разрешим. Ние наистина разсъждаваме, умозаключаваме, но най-често остават само построения без реална основа, по простата причина, че сетивният материал, с който градим, е малко. На това се е дължало по едно време и разочарованието от философията.

А все пак, колкото и да е специализиран, неговият интерес е чувствувал и чувствува нужда от уяснение на по-общите въпроси на живота, каквото например особено настойчиво му се налага днес.

В днешната сложна действителност, която озадачава всички, вземат участие сигурно и много фактори, които ние не знаем, вследствие на нашата сетивна ограниченост А тия фактори бихме могли да намерим и уясним по-правилно не по пътя на умозрението, а по пътя на разширеното сетивно възприятие - като едно естествено продължение от обикновеното опитно изследване... Такъв е днес логическият извод на материалистичния запад – извод, който до голяма степен съвпада с едно от най старите твърдения на крайно спиритуалистичния изток.

На метафизическите наглед твърдения на изтока за съществуванието на по-вътрешни и по-тънки сфери на битието, в които протича нашият и по-висшият духовен живот, изглежда съответствува признанието на западната наука за заобикалящата ни, но не позната действителност. В това отношение за запада са особено характерни два проблема: за четвъртото измерение и за извънпространствения характер на душевното. Особено душевното, съществуването на което всички чувствуваме, признаваме, но не можем наглед да кажем, къде се намира. А то все трябва да бъде някъде и сигурно пак около нас, само че в едно по-особено измерение, в едно по-особено пространство...

Тук спираме теоретическите разсъждения...

При удобен случай ние може да се върнем на тия въпроси!

Под влияние на новите културно-исторически условия настъпва една нова ориентация на целия наш мироглед - за която две тенденции са характерни - желание за разширение на познанието чрез усъвършенствуване на човека и растящата вяра в разумната световна закономерност и двете стимулирани от изток.

Наред с изтъкнатите проблеми дотук, не можем да не засегнем и още един, органически свързан с тях.

Под влияние на новите условия, в днешната философия и по-специално етиката, добива нов интерес проблемът за тъй наречената нравствена гениалност...

През всички по-важни епохи на човечеството, наред с религиите на живописта, музиката, науката, са се проявявали и нравствени религии в различна степен и форма -- като велики Учители, философи, религиозни реформатори и др. Такива са били Буда, Конфуций, Лао Дзъ, Зороастър, библейските пророци, Мойсей, Мохамед, Христос, съществуването на които, звучи за съвременното ухо като легенди и на авторитета на които все пак почиват, под една или друга форма, днешните религиозни и духовни традиции. Задачата на нравствените гении е била да обхванат със своята прозорливост, миналото и бъдещето и от гледището на върховните закони на битието да посочат на слабото човечество пътища и методи на живот...

Те не били моралисти, проповедници и свещенослужители, в съвременния смисъл на тия думи, а дълбоки познавачи на човешката душа и смирени служители на човечеството. Те не уповавали на никакви авторитети и книги, защото четели законите на битието направо от книгата на живота. А тия закони и тая книга и днес са същите...

Днес нямаме една дълбока морална криза, която озадачава всички и която трябва да се лекува. Днес имаме маса морални падения. Някои от тях са безнадеждни, но и много биха могли да се изправят. А това изправление може да се постигне, не само чрез предписания и наредби, а чрез дълбоко познаване на човешката душа. Защото моралната криза по същество е криза душевна.

Днес имаме копнеж за свобода. Тоя копнеж е естествен, дълбоко мотивиран, но той погълна и поглъща много жертви вследствие неизясненото понятие за свободата. Вярно е, че свободата има една външна страна, но свободата по същество е нещо вътрешно, както хубаво обяснява Рабиндранат Тагор. Един от трагичните моменти в живота на днешния човек е тоя, че той, който не се е освободил от най-близките семейни, служебни и родови задължения, иска да услужи на цялото човечество... В тоя стремеж има нещо естествено и правдиво, но той требва да се уясни. На днешния човек трябва да се посочи вътрешната свобода и пътя към нея...

Днес имаме копнеж за знание, но не само знание на тънката специализация и паметарство отвън, но знание което да прояснява и цялата душа отвътре...

Днес имаме пресищане от фалша и лицемерието и стремеж към едно непринудено и естествено добротворство.

Кой днес ще каже на падналите как да станат?

Кой ще посочи вътрешния път към свобода?

Кой ще даде методите на новото синтетично знание и добротворство?

Оня, който еднакво владее и мъдростта на изтока и мъдростта на запада.

Днес и изтокът, и западът еднакво очакват своя вътрешен обединител, появата на когото ще отбележи началото на една нова култура...

Вел. Вл.

----------------------------------------------

[1] Изложение от публична лекция