Кабир

[Skyward]

КАБИР

На запад почти всички познават Рабиндранат Тагор, ала малцина знаят нещо за Кабир, един от живите извори, от които индуският поет обилно е черпил. Малцина знаят, макар че сам Тагор е превел на английски, заедно с М. Еvelin Underhill поемите на Кабир, за да изрази своята дълбока обич към индуския мистик и певец.

За Кабир не може да се каже „кога" е са живял. Не че не се знае кога приблизително се е родил и колко е живял! Роден е в Бенарес към 1440 год. от родители мохамедани. Но той е от ония, които са вечно настоящи. Времето не е могло да го затвори в границите на някаква „епоха" или „период" или „ера" нито пространството да го вмести в някоя „страна", „народ” или „съсловие".

И затова не може да се каже какъв е бил Кабир: мюсюлманин, браманин, ведантист или Християнин. В поемите си, той облича своите преживявания в религиозните символи и образи ту на индуси, ту на мохамедани, ту на персийките мистици. И той сам казва за себе си в една от своите песни, че е „чедо на Аллах и на Рама". Онова велико единство на живота, което произтича от Любовта, и за което непрекъснато пее Кабир, обхваща в себе си всички метафизични доктрини и всички религиозни учения: там е техният живец. Няма значение какъв е човек и по какъв път търси Бога.

„Безсмислено е, казва той в една от своите поеми, да питаш праведния, към коя каста се числи.

Дори безумие е да се пита, коя е кастата на праведния.

Защото и бербери и перачки и зидари са търсили Бога.

А Риши Свапаша принадлежеше към съсловието на Тъкачите.

Индуси и мюсюлмани в края на краищата достигат оня предел, дето се заличават всички различия.

Някой може би ще си помисли, че Кабир ще да е бил някой аршинобрад отшелник, който е проживял живота си всред индуските лесове, погълнат в постоянно съзерцание. Ни най малко: той не е живял живота на ония „професионални" аскети, от които гъмжат лесовете на Индия, а е водил здравия и деятелен живот на прост занаятчия. Кабир, според вестите, които са останали за него, е бил тъкач. Прост и безкнижен човек, който е трябвало с пот на чело да си вади хляба.

И тогава ние разбираме, защо е пял така:

„О праведниче, да станеш просто едно с Него, - това е най-доброто.

От деня, в който срешнах моя Бог, игрите на нашата любов не са престанали!

/\з не затварям очите си. Не си запушвам ушите. Не изтезавам тялото си.

Гледам с широко отворени очи. Усмихвам се и вредом съзерцавам Неговата хубост.

Шъпна името Му и всичко, което виждам ми говори за Него.

Всичките ми дела са служба Богу.

Зората и вечерния здрач за мене са еднакви.

Противоречията не съществуват вече заради мен.

Където и да ходя, аз действувам все в Него.

Всичко, което върша е Негова служба.

Кога си лягам, аз се просвам при нозете Му.

Едничък Него обожавам. Други не познавам.

Езикът ми не произнася вече скверни думи. Денем и нощем той Му възпява хвали.

Прав или седнал, аз не мога Го забрави, защото ритъмът на неговата песен звучи в ушите ми.

Кабар казва: Сърцето ми пламти от мощна радост и аз откривам всички тайни в душата си. - Аз тъна в безкрайно блаженство, което стои над всяка радост и над всяка скръб".

Прост тъкач е бил Кабир. Безкнижен, ала е свирел добре. Още една прилика с Тагор. Светия всред света е бил Кабир - най-трудното изкуство. Достъпно само за чистите по сърце, които еднички могат да видят Бога. И наистина няма по-трудно изкуство: всред най-обикновения живот, в най-дребните, най-простите случки да доловиш дълбокия ритъм на Божественото и да затупти сърцето ти с него. Тогава, дълбоко в твоето жизнено самочувство ти не делиш живота: на земен и небесен, на светски и духовен, на свят и нечестив. В дълбокото чувство, с което човек изживява живота, той е единен и непреривен.

И Кабир пее:

„Истински светия е оня, който може да разкрие пред човешки очи формата на безформеното.

Истински светия е оня, който учи простия път, по който трябва да се върви, за да го достигнем без да си хабим времето в обреди и церемонии.

Истински светия е оня, който не те кара ни да затваряш вратите, ни да задържаш дъха си, ни да се отричаш от света.

Оня, който ти помогне да видиш върховния Дух навред, дето има разумност.

Който те научи да оставаш спокоен всред твоята дейност.

Завинаги потопен в блаженство, без страх в сърцето си, праведният запазва, всред радостите, съзвучието на живота си.

Безкрайното присъствие на Безграничното е навсякъде: в земята, във водата, в небето, във въздуха.

По-твърдо от гръмотевица, седалището на търсещия се покои над празното пространство.

Оня който е вътре е и вън. Аз виждам Него и никого другиго.

Или:

О братко, кога и аз се заблуждавах, истинският Учител ми показа пътя.

Тогава аз напуснах обреди и церемонии. Не се къпах вече в осветените води.

Разбрах, че само аз бях безумен. Че всички около мене бяха здрави умом, и че аз само срамех умните люде.

Оттогава насам, аз не се валям вече из праха в знак на покорност.

Не бия вече камбаната на храма'

Не слагам кумира на неговия престол.

Не турям вече цветя пред образите в знак на обожаваме.

Не суровия живот и не изтезанията на плътта се нравят Богу.

Ти не ще му станеш благоприятен като съблечеш дрехите си и притъпиш усетите си.

Човекът, който е добър. правдив, който остава тих и спокоен всред вълните на света, който почита като себе си всички божии създания.

Тоя човек достига Вечния и Истинния Бог е с него.

Кабир казва: Оня, на когото думите са чисти и в когото няма ни гордост, ни завист, познава истинското Му Име.

Ето каква свободна мисъл е имал Кабир. Затова казах в началото, че не може да се каже в кое време е живял, ни „какъв" е: ония, които не се ограничават в никакви форми принадлежат на Вечността. И вие вече се досещате, какъв смут е внесъл този „еретик" всред благочестивите брамини и мюсюлмани. И едните и другите са го смятали за опасен човек. Те не са могли да понасят свободната проповед на Кабир за онова „просто единение" по пътя на Любовта с Еднчката Реалност без форми, без обреди, без церемонии. И затова той е бил жестоко преследван от браманите, особено в Бенарес, където влиянието им е било силно. Те дори драговолно биха го унищожили като „еретик" да не беше мюсюлманин - поради което той не е подлежал пряко подъ тяхна власт.

И в живота на Кабир се е повторила онази вечна борба на живото слово с мъртвата буква. На старини Кабир е бил изгонен от своя роден край. Той минал според вестите, останали за него, в северна Индия, където придобил многобройни ученици. Там, макар и заточен, той продължил своя живот на апостол и поет на Любовта, за което, както той сам пее в една от своите песни, е бил предопределен от Началото на Времената.

За края на живота му е останала една дивна легенда. Когато напуснал земята, неговите ученици, индуси и мохамедани, си оспорвали тялото му (пак стара история, нали?) Едните искали да го изгорят, а другите да го заровят. Но както спорели, Кабир се явил сред тях и им рекъл: „Подигнете савана и вижте какво има под него". Когато сторили както им казал, те в почуда видели наместо тялото, купчина цветя. Половината от тях била заровена от мохамеданите в Магхар, а другата била пренесена от индусите в Бенарес и изгорена.

Легенда за неговия живот и за неговите поеми, в които текат соковете на Единното Слънце, но които като цветя изникват на две почви, облечени в свещените одежди на две велики вери.