Пролет. Злато – Georg Nordmann

[Skyward]

Georg Nordmann

I

ПРОЛЕТ

Всяка сутрин в песните на пролетта ние можем да научим нещо от великата мъдрост на живота.

Лъчите на слънцето, багрите на росната капка и възторжените гласове на птичките имат от мъдростта на вековете, която мъдрост дирим в книгите и строгите писания.

Вървях веднъж из гората, спирах се по полянките, гледах дърветата и захласнат в шепота на листята загубих една голяма книга, що носех в ръце. Душата ми се натъжи. Дълго време ходих безутешно да я търся, защото тя носеше в себе си слова на мъдрост и след като я не намерих, седнах до стъблото на един стар бук и се отдадох на своята тъга.

Гората беше пуста, нямаше никой да ме утеши. Потокът, запътен отдалеко течеше бъблив надолу и неговата песен беше чужда на моята тъга. Тих лъх повяваше. шепнеха си нещо листата, но никой ми не рече дума да ме утеши в моята мъка. Седях с наведена глава до дънера на старото дърво ù, живеех сам часовете на мъката за своята книга, защото я обичах.

Слънцето се издигаше високо. Неговите лъчи минаваха вече през клоните на дърветата, през трепкащите листи и падаха като малки златни дискове по меката постилка на гората.

Някъде на клоните по стария бук кацна славей и запя своята утринна песен. Никога не бях чувал да пеят птичките така. Това не беше само песен. Това бе някаква хвала или химн на пролетта, на цялата човешка радост.

Аз се унесох в тия трели и кога повдигнах глава, съзрях как седемте багри на светлината играеха по капките роса.

В дълбочината на леса някой мълчеше и слушаше тая песен, потънал в размисъл. Аз го не виждах, но усещах диханието Му...

Никой не дойде да ме утеши в моята скръб, само славеят със своята песен, само капчиците на росата със своя чуден, диамантен блясък.

.....................................................................................................................

Аз загубих книгата, в която бяха изписани символи на мъдрост, но в своята тъга смирен, заслушан в себе си, открих мъдростта на вековете в песните на една птичка и погледа на една росна капка.

Те ме утешиха. Разбрах къде е написана мъдростта: по листата, по небето, в песните на птиците, в тайнственото шумолене на стария лес.

Пролетта ме утеши!

Никога не ще забравя тоя час, когато тя изпрати своите пратеници да продумат на сърцето ми.

Някой мълчеше потънал в размисъл в дълбините на леса. Очите ми го не видяха, но аз усещах диханието Му. И неговото безмълвно присъствие ме утешаваше в скръбта по книгата със старите, мъдрите символи...

Всяка сутрин в песните на пролетта ние можем да научим нещо от великата мъдрост на живота, която крият вековете в тъмните си пазви!

ІІ

ЗЛАТО

(Спомени от Ачларе)

Душата ми е слънце. Слънчеви приказки имам в душата си, мои братя. За вас са те – за часовете след морния ден.

Златни са нивята. Злато се люлее в пладнен пек и небето с невидими ръце разлива щедро златен дъжд.

Трепти земята. Тръпне нейната гръд родила тежки класове и чака коравата ръка на ранобуден жътвар.

Слънцето царува над света, в него живеем, за него приказки се раждат в душата.

Отминава денят. Издалеко звездна нощ притихва над полята. Привеждат ниви класове и чучулигата се скрива. Като с крило на гигантска птица нощта обвива широките поля.

Мълчаливи, ние седим вслушани в себе си, препълнени със слънце.

Звезди запалва горе там ръката на нощта. Тежки хамбари е разтворил някой и хвърля звезден прах по тъмното небе.

Братя мои, някой пише със звездите...

Морни сме. Сънят долита с леките крила и тегнат на очите часовете морни на отминалия ден.

Сънуваме полята, разлятото златно имане, шепота на нивите и белите крила на незнайна, странна птица разперена над нас.

Душата ми е слънце!

Душата ми е арфа многострунна. Четирите годишни времена на нея пеят своите химни. Слънчева песен сега звъни по нея. Нейната мелодия дочуваме, смълчани в часовете на вечерната почивка.

Злато разсипано е в полето. Невидими ръце пилеят щедро дарове. Класовете шепнат златни думи, невидими уста разказват приказки за слънцето, което ни гори в пладнен пек, което сутрин се ражда с химни и потъва вечер там, на запад, със златни, гривести коне.

Сърцата ни са арфи многострунни. Четирите годишни времена на тях пеят своите химни. Във вечерните часове на размисъл ще ги дочуем, братя мои...