ЧУДОТВОРНИ ИЗЦЕЛЕНИЯ

[Ани]

ЧУДОТВОРНИ ИЗЦЕЛЕНИЯ

Спомени на ученици

Имаше един младеж, който следваше в Прага. През лятото по време на ваканцията се връща в България. Неговата рождена сестра е от Братството и тя го завежда на Изгрева. Този брат се казваше Руси Николов. По това време в 1927 г. се строеше салонът на Изгрева. Сестрата представя рождения си брат на Учителя и той продължил разговора с Него повече, отколкото е необходимо. Учителят му казал: "Тука има майстори, които строят, а ти ще стоиш и ще наблюдаваш дали майсторите си вършат добре работата. Пък Аз също ще ти помагам."

Руси имал язва на стомаха, често страдал от нея и трудно се хранел. По тази причина сестра му го завежда при Учителя - да получи съвет как да си излекува язвата. Учителят не му дава съвет, а му казва, че му е намерил работа да бъде надзирател на майсторите, но само да наблюдава, без да им прави забележка. Няколко дни той е на Изгрева като нощува в една от палатките. А Учителят по време на строежа непрекъснато е между майсторите и дава някои съвети. След една седмица постройката е вече готова, слагат керемидите, боядисват отвътре и ето - идват съборните дни. Учителят казал на Руси: "Ще останеш и за събора". През време на събора Учителят чете беседи в новопостроения салон. След това има тържествен братски обяд. Учителят поканва студента да седне до Него на масата. Обикновено се поднася обща вегетарианска гозба, сготвена в големи казани. Поднасят чиния на Учителя, както и на студента, а той казал: "Учителю, не смея да ям такава храна, защото имам язва и ще ме боли стомахът от нея". Учителят се усмихнал и казал: "Ние нали построихме салона, нали сложихме керемидите на покрива, нали белосахме салона, ти нали също участваше тук? Как така, та ние ремонтирахме и измазахме и твоя стомах. Яж спокойно". Студентът, изгладнял от недояждане, с известен страх вкусил от яденето. Усетил, че стомахът го възприема и изял гозбата. Нямал никакви болки, следващия ден опитал друга гозба и отново нямал болки. Когато Руси се сбогувал с Учителя, Той се усмихнал и казал: "Е, ти си един от свидетелите да види, да чуе и да разбере, че когато човек и други като него строят къща за Господа, то Господ пък строи къща за самите тях." Студентът заминава за Прага и десетилетия след това той не боледуваше от язва, защото Господ бе построил дома му по законите Господни.

Мария Тодорова

Савка Керемидчиева едва на 23-25 години получи удар, от който пострада малко единият й крак и едната й ръка. Устата й малко се изкриви, зрението намаля. Тя излизаше сутрин на изгрев слънце, правеше дълбоки вдишки, но зрението й не се подобряваше.

Една сутрин ние я видяхме на полянката на изгрев с Учителя. Какво говореха, не се чуваше. До нас долитаха само думите на Учителя, които не разбирахме, но се долавяше, че са строги, много строги. Може да се каже, че Учителят се караше на сестрата. Ние я познавахме добре и не можехме да помислим, че се е провинила зле, за което Учителят да е толкова строг към нея. Тази лечебна разходка, така я нарекох, така още повече я наричам днес, продължи един час, а може би и два часа. Дали и тя казваше нещо, не мога да кажа, защото нейният глас съвсем не се чуваше. Важно е последното, което видяхме аз и още една сестра. Болната сестра се отдели от Учителя и тръгна към бараката, в която живееше. Мина край нас, проговори ни нещо и пак бих употребила същата дума, която при необикновени случаи се изтръгва от устата: "Чудо! Наистина чудо". Сестрата, болната, беше съвсем добре - очите оправени, погледът спокоен, равен; устата изправена, кракът и ръката й се движат леко, свободно, както по-рано, когато беше здрава. Погледахме и въздъхнахме спокойни, но нищо не й казахме.

Как се излекува сестрата? Лекарства тя не взе, облъчвания не прави, лекар не я лекува. Лекарят беше Учителят. Често Той прилагаше прости и понякога дори невидими и чудновати начини.

Паша Теодорова

Брат ми имаше дъщеря на 6 години. Разболя се, вдигна висока температура, изпадна в безсъзнание. Занесоха я в Александровската болница, но и там положението не се подобрява. Жена му отива с плач при Учителя и му казва, че детето й умира. Той казва: "Майка, която обича детето си, то не може да умре. Иди и го вземи и му направи супичка да яде". Когато се върнала, детето отворило очи и казало: "Мамо, гладна съм".

Георги Радев

Георги започна да работи в тенекиената фабрика и си отрязва малко пръста. Стана инфекция, той почна да бълнува и в бълнуването му го гонят едни черни духове. И той бълнува, сумти, плаче и сънува, че жена му и една сестра го вземат под ръка и го завеждат при Учителя. А Учителят е пред салона до прозореца и с едно ренде рендосва дъската на прозореца. Водят го затуй, че тези черни духове, които го гонят, искат да му вземат главата. И в това време като го гонили, явява се Учителят и черните духове се отстраняват. Като видели Учителя, се отстраняват тия черните и Учителят им казал: "Оставете го, аз гарантирам за него за 10 години". След съня му го завеждат при Учителя. Учителят действително рендосва на прозореца, както е сънувал Георги. И той още отдалече, като вижда Учителя, вика: "Учителю, Учителю, благодаря, благодаря, че гарантира за мене! За моя живот! Благодаря Ти, Учителю!". Отива при Него и Му целува ръка и Той му казва: "Хайде, рекох, няма нищо, хайде, заведете го сега. Заведете го!".

Значи Учителят гарантира за него за десет години, той идва да благодари на Учителя. И работи Георги Илиев и като минаха 10 години точно, замина си от този свят. Аз съм свидетел. Той ми беше приятел. Ние непрекъснато работихме, аз ходех, помагах им за някои работи. Остана поуката: кредит за десет години.

Георги Добрев

През 1940 или 1941 г. Учителят ме покани да му поправям вратичката на едно шкафче. Почнах работа, която вървеше успешно. Радвах се, че скоро ще привърша. Но когато работата беше вече в последната си фаза, трябваше да се изкопае място за едно ментеше, длетото се отплесна и ме нарани в лявата ръка. Текна кръв и се чудех какво да правя. През това време мина край салона д-р Паскалев, който ме превърза. "Отидоха 10-15 дни, докато ръката ми оздравее"- си рекох. А трябва да работя, за да си изкарам прехраната. В това време Учителят дойде и видя превързаната ръка. Пита ме: "Какво стана?" - "Длетото се плъзна и ме нарани" - му казах аз. Тогава Учителят се загледа над мен съсредоточено. Сякаш гледаше в безкрайната далечина. "Ще мине" - ми каза той. - "Да, знам, че ще мине - си казах аз мислено - но ще минат 10-15 дни." Вечерта, преди да си легна, снех превръзката, за да почистя раната. Но за голяма моя изненада, раната ми бе заздравяла само за 7-8 часа, вместо за 15 дни. Учителят по неведом начин бе ускорил процеса на лечението ми.

Георги Събев

Георги Томалевски е роден в 1897 г. и през 1928 г. заболява тежко от ухо и му правят трепанация на ухото, зад ухото. Една сестра отива при Учителя и му казва: "Учителю, брат Георги Томалевски е тежко болен, в болницата е и са му направили трепанация на ухото, имал възпаление". Учителят казал на сестрата: "Един момент!" Дава на сестрата книжка, която да предаде на Георги и то веднага. Сестрата взема книжката и отива в болницата. Книжката е озаглавена: "Бог ме люби!" От момента, в който Георги поема книжката и прочита само заглавието, неговото здравословно състояние се подобрява и оздравява. До последния си ден той пазеше книжката, която Учителят му бе подарил в онзи решителен момент от живота му.

Нестор Илиев

Идва един болен брат при Учителя и Му казва: "Учителю, много съм болен". Учителят му казва: "След пет дена ще оздравееш, върви си." След пет дена братът оздравя. Пристига след това и пита: "Учителю, как така оздравях?" - "Първо повярва, а после послуша и си отиде у дома, за да изчакаш изцеляването си. Вярата е връзка между Бога и човека, а послушанието е връзка между Учителя и ученика."

Борис Николов

Ади, една наша сестра се разболява тежко, не може да става от легло- то. Казват на Учителя: "Ади е болна". Учителят отговаря: "Кажете й да стане и дойде при Мене". Казват на Ади, а тя се чуди как ще отиде до Учителя, не може да става. Но Учителят настоява. Тогава тя се облича, става и отива на Изгрева, придружава я само сестрата, която и е предала думите на Учителя. Като отива при Учителя, Той й казва да седне. Хваща с двата си пръста ней- ния Аполонов пръст на едната ръка, после на другата. Болестта й преминава. Учителят й казва: "Никога да не заспиваш под плодно дърво". Ади се учудва много. Откъде знае Учителят, че предния ден тя е заспала макар и само за няколко минути под слива. "Никога да не заспивате под плодно дърво. В тях живеят същества, които изтеглят жизнените сили и демагнетизират човека". След това Ади запитва: "Учителю, нали ни казахте, че когато дърветата цъфтят, тогава ангелите посещават земята. Затова аз легнах под дървото, за да ме посетят".

"Умът трябва да мине строга Школа, за да се развие, да се оживят всички негови центрове. Ангелите не стъпват на земята, стъпват на човешките глави, на човешките умове и внасят светлина в тях."

Ади научи нещо ново за дърветата и ангелите.

Борис Николов

След няколко месеца от първата среща с Учителя, през което време редовно ходех на беседи, посещавах Школата и естествено, станах вегета- рианка, отидох при Учителя, този път заради здравето си. За да отида и Го попитам относно здравето си, стана причина Невяна Панова. Тя ми каза, че Учителят лекувал и няма да е лошо, ако Му кажа болката си.

Един есенен ден, преди обед, когато лешниците вече зрееха, ние с Па- нова се изкачихме по стълбите и едва стигнали на дървената площадка, вра- тата се отвори и на прага застана Учителят. Тогава с мен беше дошла и майката на сестра Н. Панова, защото и тя се оплакваше от нещо.

 

- Какво обичате? - обърна се Учителят към мене, но не гледаше в мен, а отстрани, вгледан в далечното пространство, сякаш търсеше нещо.

 

- От 23 години съм болна от гастрит - отговорих Му аз - и не мога да се излекувам. Идвам при Вас, ако обичате, да ми помогнете.

Той ми каза:

 

- Три пъти на ден ще пиете вряла вода, по една чаена чаша преди ядене. после ще вземете една черна ряпа, голяма, ще я настържете и сока ще го изпивате сутрин - един път на ден на гладен стомах.

Като чух това, веднага си казах в себе си: "Ах, с вряла вода ще ме лекува и с ряпа!"

Учителят ме погледна и каза:

 

- Разговорът е свършен, имам много работа, свободни сте.

На другите изобщо не проговори и Си влезе в стаята.

Ние със старата сестра слязохме при белите, дълги маси под лещаците и аз казах на Невяна:

 

- С вряла вода и ряпа ще ме лекува... Не вярвам на такова лекарство.

В това време горе вратата се отвори и Учителят слезе, мина край нас, без да ни каже нищо. Отиде на поляната, гдето беше дървената, малка барака, в която живееше Веса Козарева, и започна да гледа на изток. Така стоя няколко минути, същото направи към север и запад. След това тръгна да се връща. Аз през всичкото време Го наблюдавах. Мина покрай нас на две крачки, обаче бях поразена от факта, че откакто върви от голямата чешма, на която беше написано: "Храни се добре, мисли добре и работи добре", Той не вървеше по земята, а плаваше, ходеше на половин метър височина във въздуха. Гледах и не можех да повярвам на очите си. Учителят се приближи на около две крачки от мене, все така плаващ из въздуха, и ми рече:

 

- Видя ли кой съм... Но ти не знаеш коя си.

После възви към салона. Когато стигна до първото стъпало на стълбището, Той стъпи и се качи, както обикновено се качваше горе.

Тогава аз повярвах, направих това, което ми беше казал относно лекуването и за три дни оздравях.

Донка Станкова

Един адвокат от Търново заболял от лека болест - хълцавица, която му пречела да работи. Обърнал се към лекарите за помощ, но безуспешно. Тогава се сетил за Учителя, че бил помагал на много хора и Му писал писмо с молба да му помогне, на което Учителят отговорил: "В горния етаж на къщата ви, в една от стаите има едно долапче. В това долапче има една чаша с две отделения. В едното поставете сода за пиене, а в другото лимонов сок и ги изпийте".

Адвокатът получил писмото, намерил долапчето и чашата с две отделения и постъпил, съобразно даденото упътване и веднага оздравял. Тогава адвокатът отива да съобщи на лекарите как г-н Дънов го излекувал, а те като нямало какво да кажат, отговорили: "Да, и така може".

"Аз живея от тридесет години в тая къща и не знаех, че сме имали такава чаша, а Учителят чак от София знае какво има в нашата къща" - думал адвокатът и се чудел на Учителя и на Учението Му.

Георги Събев

Дълбока зима е. Не се вижда от прозореца нищо, освен безкрайна белина. Ни път, ни пътечка. Всичко е заличил дълбокият сняг. Болна съм от няколко дни, но ходя все пак на училище. Лекар наблизо няма. Каруца не може да изгази до гарата. Всичко, което знаех, опитах, за да си помогна, но не можах. И седнах да пиша писмо на Учителя. Описвам болестта си, описвам мъката си, че пътят е дълбоко заснежен и не може да се пътува, да отида при Него; пиша, че не искам да оставя децата си без учител, а не мога да ги уча добре в това болезнено състояние... Пиша и си мисля: Той ще ме разбере и ще ми помогне, ще ми даде някакъв съвет да си помогна. Докато писах, почувствах, че малко ми поолекна и не преписах писмото на чисто, защото беше вече време за училище. Затворих тетрадката и отидох на училище. Там ми поолекна още повече. Когато се върнах реших, че няма защо да изпращам писмото на Учителя, да Го безпокоя.

След няколко дни получавам писмо от Учителя: "Писмото ти получих..." Обяснения за болестните състояния, напътствия за живота, но съвет за лечение нито един.

Ама кое писмо е получил? Та аз не го преписах, не го изпратих! Разбрах, всичко разбрах. И с радостни сълзи благодарих. Той ми беше помогнал, още щом пишех писмото.

Помощта е идвала много пъти, щом се позова към Него, но от този пример, подчертано се вижда, че Той долавяше нашите състояния и нужди и ни помагаше и през далечното пространство.

Наталия Чакова

Това се случи на 23 януари 1934 г., във вторник сутринта. Костадин се роди към четири часа сутринта. Четири часа се мъчих с неговото раждане. Акушерката беше все над главата ми. Най-после той се роди и беше увит три пъти с пъпната връв около него. Роди се благополучно. След това аз си почивах от раждането, обаче плацентата не падаше. Мъчих се час и половина да се освободя от нея. А това е опасно за една родилка. Аз дишах едвам, едвам. Акушерката искаше да търси медицинска помощ. Тогава казах на Крум да отиде и да попита Учителя какво Той ще каже. Крум отишъл при Него и Учителят му казал: "Намерете, рекох, едно малко шишенце и да духне тя в него". Аз направих това. Щом духнах в шишенцето и то едвам, едвам, защото нямах вече никакви сили, плацентата падна, но с помощта на Учителя тя падна, като духнах в шишенцето. Така аз бях спасена от кръвотечение. Той ми помогна да се спася. Наистина беше странно и необяснимо, че това съвсем леко духване в малкото шишенце ме спаси. Аз почувствах, че Учителят беше взел вече предварителни мерки, за да ме спаси. Но трябва да има една външна физическа причина, за да се обосновава това велико чудо, което направи Учителят с мене. Пътищата, по които Той помагаше и спасяваше, дори и от смърт, бяха незнайни и необясними от съвременната медицина. За да прикрива своите методи на духовна помощ, Той си служеше с най-различни средства, за да не се прочуе със Своите чудеса. А такива Той правеше почти всеки ден с нуждаещите се и любящи за Него души. За Него беше достатъчно да каже на някой болен брат или сестра: "Изпий, рекох, чашка гореща вода или сварете си, рекох, чорбичка от картофки, или разтрийте се с чист зехтин", а можеше да препоръча и екскурзия на болните и те по чудо оздравяваха. А понякога Той помагаше незнайно, без болния дори да Му е казал за състоянието си. Тогава нямаше нужда Той да препоръчва физически мерки. След срещата си с Учителя, внезапно болният оздравяваше. Наистина това бяха необясними методи за медицината. Но трябва да подчертая от своя личен опит, че помощта Му беше духовна. Той беше в състояние да направи всичко, ако болния заслужаваше това. Учителят беше способен на чудеса.

Стефка Няголова

През януари 1933 г. заболяло окото на един брат. Лекували го дълго, но не му помогнали. Окото му се зачервило, после отекло, затворило се и посиняло. Най-после през месец май, братът се обърнал към Учителя: "Моля Те, излекувай ме!" Учителят му казал, че ако продължават да го лекуват с тези средства, ще ослепее с двете очи. Поканил го да влязат в големия салон. Там Учителят направил няколко паси на очите му и казал: "Ще видим сега дали законът е верен." След това заръчал на брата: "Иди на полянката, постой малко под заслона и си почини". Братът отишъл и като седнал - заспал. Събудил се и по часовника разбрал, че са минали около 10 минути. Сънят му бил толкова дълбок, че на разбуждането се чудел къде се намира, сякаш идвал от много далечно място. Извадил огледалцето си и видял, че болното око е отворено, отокът бил изчезнал, червенината и синините - също. Окото му било съвършено здраво. Той изтичал радостен при Учителя и Му благодарил, че оздравял по този чуден начин. Учителят казал само: "Значи законът е верен".

Влад Пашов

Една майка в провинцията имала дъщеря с психическо разстройство, ненормално говори. Майката се поболяла от мъка. Дъщерята става на 16-18 години. Майката е много разтревожена, че лекарите не могли да й помогнат. Тогава някой я посъветвал: "Върви в София, там има Учител, г-н Петър Дънов. Той на доста хора е помогнал от всякакви заболявания, било физически или духовни". Майката пристига на Изгрева, почуква на вратата, Учителят отваря. Без да казва тя нищо, стои с дъщеря си, а Учителят произнася следните думи мощно и категорично: "Марш, марш, марш, марш, марш!" Майката се изненадва, кръгом слизат по стълбите и като се отдалечават на 50 м, вече момичето говори нормално, обръща се към майка си любезно и мило. Тя се учудва, а Учителят се смее горе на вратата. Тогава се връщат двете, благодарят Му. Така оздравява момичето, болестта бива изгонена от Учителя. Със силата на духа Божий бе изгонен онзи, който бе обсебил момичето отвътре. "Царството Божие не е в Слово, а в Сила."

Нестор Илиев

Моят баща, полковник д-р Стефан Щерев беше ветеринарен лекар. През 1939 г. по време на учения простива, заболява от грип с усложнение миокардит, а впоследствие развива тиреотоксикоза. Пенсиониран е по болест на 53-годишна възраст.

Заболяването му протича тежко. Лекуваха го много лекари, като най-известният тогава беше д-р Пончев. Резултат от лечението нямаше. Баща ми бешe много отслабнал, не можеше да се храни и престана да спи.

[/left]

Една вечер предупредиха майка ми, че тази вечер "Докторът ще свър- ши". Всички вкъщи много се уплашихме. Майка ми тръгна при господин Дънов. Така го наричахме тогава. Познавахме Бялото братство, благодарение чичовците на майка ми - братята Георги и Васил Константинови от Русе, които живееха на Изгрева. Те бяха братя на моя дядо - баща на майка ми - Златка Стефанова Щерева - Стефан Константинов.

Майка отива на Изгрева, намира Учителя и Му разказва за болестта и прогнозата на лекуващите лекари на баща ми. Учителят се усмихнал и казал: "Той няма да умре. Ще умре злото му. А като си отидете, той ще спи." Майка ми много се учудила, но Учителят продължил: "Ще започне да ходи, но да го заведете някъде, където да смени климата - нависоко и да язди червен кон." Майка ми Му целунала ръка и се върна у дома с въпроса: "Какво прави татко ви?" На което отговорихме: "Спи." Така баща ни започна да спи, постепенно започна да става от леглото и да ходи. Заведоха го в Банкя, където обаче не мy понесе. Тогава го заведоха в Самоков, тъй като Боровец беше много високо за него. В Самоков той се възроди, стана друг човек. Ходеше все повече и повече, докато започна да се качва на Рида (едно възвишение до града). Въпреки че беше кавалерийски офицер, не се качи на кон, но здравето му съществено се подобри и той живя до 1946 г.

Лиляна Стефанова

Сестра Мария М. разказва, че нейната баба имала шест деца, едно от които била майката на Мария. Разболяла се една от големите дъщери на баба й и след като д-р Миркович не успял да я излекува, им предложил: "Аз имам един приятел в София, трябва да извикам Него, Той ще я излекува непременно." Думата била за Учителя. Извикали Го и Той пристигнал. Наредил з стаята да останат само Той, болната и майка й. Майката по-късно разказвала, че Учителят правил различни движения над болната и тя се почувствала по-добре, а след десетина дни била съвсем здрава. Нататък живяла още 45 години. След сеанса на лекуването, бабата на Мария повикала другите си дъщери да се запознаят с Учителя, в чието лице тя видяла един свят човек. Всички целунали ръка, а майката на Мария - една от сестрите - само се ръкувала и си казала името, както официално се запознават хората. Тя била светски настроена жена. Учителят я изгледал няколко пъти и й казал: "След две години твоето положение, твоят живот ще се измени коренно." След две години умрял мъжът й, тя изпаднала в меланхолия, която продължила много дълго. Оттогава животът й се променил, почнала да се интересува от Учението и станала последователка на Учителя.

Влад Пашов

Веднъж Пантелей Карапетров се разболял и изпитвал силни болки по цялото тяло. Лежал няколко дни, лекувал се, пиел горещи води, но без резултат. Накрая не можел да диша, щом си поемел дъх, прорязвала го непоносима болка.

Той бил много стеснителен и не искал да безпокои Учителя с дребните си човешки проблеми. Слушал беседите и считал, че от тях получава всичко необходимо. Но този път си казал: "Не се издържа повече на тези болки, утре след беседа ще отида при Учителя и ще Го помоля за помощ."

Следващият ден бил неделя. Пантелей се събудил рано, едва успял да стане от леглото, облякъл се с големи усилия и успял някак си да отиде до салона. Скоро след това влязъл Учителят и седнал зад катедрата. Погледнал баща ми и започнал беседата с много сериозен вид. Говорел за болестите, какво представляват те и как да се справяме с тях. Говорел и през цялото време погледът му бил насочен към Пантелей. Той слушал с голям интерес, мислел само за това, което чувал от Учителя и забравил ужасните болки. Когато беседата свършила, Карапетров се чувствал съвсем здрав. Изпитвал безкрайна благодарност към този Велик Учител, Който знаел нуждите на всички свои последователи и откликвал, дори когато Го зовяли само в мислите си.

Всеки път, когато баща ми разказваше този случай, майка ми казваше: "И все пак, Пантелей, трябваше да отидеш при Учителя и да му благодариш лично!" А той отговаряше: "Защо да Му губя времето? Той знае всичко. Както знае за болестта ми, така разбира цялата моя благодарност и признателност."

Божислава Пантелеева

Един брат бе довел сестра си, която бе медиумична и всички тия сили, които кръжаха в небесата и се опитваха да ни атакуват, намериха пролука и се насочиха към рождената сестра на този брат. Тя се разбуйства, влезе в една палатка и наби две възрастни сестри, които бяха доста едри и високи на ръст. И това става на събора, където е разположен лагера, където сме всички с Учителя. Как си представяте всичко това и как може да си го обясните? Няма ли да влезнете в противоречие с това, че тук, на това място е Великият Учител, а около Него стават тези неща. Отидоха и казаха на Учителя. Той не избърза веднага, след малко отиде, огледа я хубаво, както може Той да оглежда. Отиде при нея и извика на духовете, които я бяха обсебили: "Слушайте, вие, кой ви дава правото в този дом да влизате и да биете?" Той се приближи до нея и изведнъж тя цялата се разтрепери и извика: "Оле-ле", а пък Учителят също извика: "Вън от нея, вън оттук". Сестрата се сви, онези също се свиха у нея и не искаха да я напуснат. После от нейната уста се изтръгна един писък и като някакъв вихър нещо изскочи от устата й, тя се освободи, залюля се и падна на земята. Учителят ги накара да я отнесат в палатката. На следващата сутрин тя беше смислена, говореше умно, усмихваше се и се радваше на Божието избавление. А рожденият й брат благодареше на Бога, на Учителя и сияеше от радост.

Мария Тодорова

Един ден, по обед брат Велко почувствал силни болки в корема. Едва дочакал да свърши работното време и отишъл в болницата на преглед. Казали му, че апандиситът му е възпален и на другия ден сутринта в 8 часа трябва да бъде в хирургията да му направят операция.

Върнал се вкъщи брат Велко, мислил, охкал, и най-после решил да отиде при Учителя. Взел първия влак и се озовал при Него. Разказал Му, че има възпален апандисит и че в 8 часа трябвало да бъде на операционната маса във Варна.

Учителят му подал едно бурканче сладко от рози и му казал: "Вземи 3-4 лъжички от това сладко и ще ти мине".

До обяд брат Велко бил съвсем здрав и вечерта взел влака и пристигнал във Варна. Отишъл направо на работа.

След известно време бях на Рила с една група. След като се наобядвахме решихме да отидем на Езерото на съзерцанието. Минавайки по една пътека, видях 7-8 сестри, които не познавах, да се разговарят. Една от сестрите с доста убедителен тон каза: "Учителят е казал, че апандиситът се лекува със сладко от рози". Стана ми неприятно, но нямах време да й обяснявам случая с брат Велко. Те бяха приели случката с розовото сладко по буква.

Люба Стайкова

Един от учениците от Школата беше заболял. Лекарите казали, че има остър апандисит и трябва да го оперират, защото е гноен и щял да се пукне и да почине. Това означава, че трябва да го подложат на операция, а тогава тези коремни операции не бяха безобидни. Тогава нямаше лекарства срещу инфекцията, както сега са антибиотиците. Накрая болният приятел казал: "Не, няма да се оперирам, Учителят ще ме излекува". Ето, ние сме в клас, в петък, и точно по това време братът в бараката от силните болки припаднал и целият посинял. Това е между 5 и 6 часа сутринта, когато всички сме в клас. Точно по това време Учителят изведнъж спря да говори, загледа се в една точка високо над аудиторията, даде знак, че трябва да излезе и бързо напусна салона. Някой веднага тръгнаха след Него, а Той по стъпалата се качи в Горницата, взе една чаша и почти тичешком се отправи към бараката на болния. Когато Той влезе вътре, беше придружен от няколко приятели. Учителят му отворил устата, налял в нея нещо, което е носел в чашата и го оставил. Придружаващите Учителя бяха Борис Николов и Георги Радев и Той ги остави да дежурят при болния. Малко след като изпил течността, болният почувствал, че е изпил нещо много горещо, което го парело и след това заспал. Дежурните сменяли дрехите му, понеже непрекъснато се потял през време на сън. На сутринта се събудил. Болките в корема изчезнали. На следващия ден той е почти здрав, но още слаб, отива при Учителя, за да благодари. Учителят му казва: "Вече два пъти ти спасявам живота и ти още не се оправяш. Да знаеш, че това е за последен път. Други път, ако направиш грешка, заминаваш от този свят. А знаеш ли колко трудно бе да те пуснат отгоре, за да слезеш на земята и още по-трудно бе да дойдеш на Изгрева. Затова внимавай, защото с голяма цена си откупен, както от Небето, така и от Земята". Братът навел глава, а онези около него слушат и знаят, че той винаги правеше това, което си иска - беше вироглав и буен, но беше добряк и услужлив. Ето ви един обикновен пример за онези, които, за да си решат задачата, прибягваха до помощта на Учителя.

Мария Тодорова

Един ден Учителят извика при себе си Юрданка и казал, че днес тя трябва да изпълни една задача. Той взима малка ножичка и изрязва от палеца си част от нокътя си и го подава на Юрданка. Нарежда й: "Вземи това и го сложи в кърпата си, да не се загуби. Сега ще отидеш в най-бедния квартал (Той казва името на улицата и описва къщата), там има едно сляпо дете, то седи пред вратата на къщата, докато майката е на работа. А на двора има едно куче, но не се плаши от него. Ще пристъпиш до детето, ще отриеш очите му с парчето от нокътя, който ти дадох и ще кажеш формулата, която ще ти кажа и ще се върнеш тук без да казваш никому това." Юрданка взела нокътя, много лесно намерила описаното място и къщата. А детето седяло пред вратата. Тя казала формулата, потрила очите с нокътя и тогава паднали две люспи от очите на детето. В този момент то прогледнало.

Тя се върнала пак така, както влезнала, кучето било на двора, но то не лаело нито при влизането, нито при излизането. И никой не разбрал как е прогледнало детето, освен тя и Учителят. Майката била разбрала от детето, че идвала една жена и му натъркала очите с нещо и то прогледнало. Тя започнала да разпитва и да търси тази жена. Учителят не позволил да се говори нищо за случилото се. Ако бе се разчуло, всички слепи от България биха дошли и нямаше да има място за нас да се доближим до Учителя. Той можеше да лекува всякакви болести, когато отидеше някой при Него с вярата, че отива при Учител и при Господ.

Юрданка Жекова

След заминаването на Учителя ние с Тодора обработвахме градината и се грижехме за гроба на Учителя. Разсаждахме цветя, а в самата елипса Тодора насаждаше босилек и после от него раздаваше на братя и сестри за здраве и възпоменание. Започнаха да идват много хора на поклонение от София и провинцията. Веднъж бе дошла една сестра на поклонение от провинцията и започнала да разправя на Тодора своя опитност с Учителя. Тогава тя била млада жена и й се явило маточно кръвотечение с големи болки. Ходила при лекари, лекувала се, но кръвотечението не спирало. Обезкръвила се, едва се движела и била принудена да дойде при Учителя за съвет. Когато пристигнала на Изгрева, Учителят бил заобиколен от много хора и тя не могла да се приближи по никой начин до Него. Едно, че болките отново се явили, от друга страна маточното кръвотечение продължавало и трето, едва се държала на краката си, че онзи, който я придружавал й донесъл стол да седне. Непрекъснато отправяла молитва към Бог и към Учителя. Както седяла на стола, изведнъж почувствала, че трябва да стане. В момента, в който се изправила, Учителят изведнъж отправил своя поглед към нея. Като сноп светлина от Учителя се отправил към нея. В момента, когато я погледнал, моментално спрели болките, както и кръвоизливът. Зашеметена, тя отново седнала на стола и не могла да проумее онова, което се случило. След малко станала и казала на придружителя: "Учителят ме излекува само с поглед". На следващия ден тя се явила на Паневритмия със своя придружител и се включила в общия кръг, който се движел под звуците на оркестъра. Тогава разбрала какво значи, че човек трябва да се възроди чрез Духа.

Ангел Вълков

Един наш приятел от Търново, адвокат, пътувал някъде зиме със свой другар, но бил премръзнал. Като се върнал, някой го посъветвал да се намаже с бензин, за да си сгрее тялото. Намазал се и стоял край печката да се грее, но бензинът се възпламенил и тялото обгоряло. Лекарите го отписали и чакали да умре.

Един брат писал на Учителя. Той изпратил мехлем и само след две намазвания кожата заздравяла. И така, обреченият от лекарите на смърт, бил спасен от Учителя.

Боян Боев

Тук ще разкажа един случай на моментално излекуване и то през разстояние.

Беше през ранните години на моя живот в Братството. Учителят живееше още на ул. "Опълченска" 66. Беше коледна ваканция. Прекарахме я с моята приятелка Олга Блажева в София у леля ми. Един ден бяхме на ул."Опълченска" 66. Чакахме си реда да влезем при Учителя. Бяхме в стаята на сестра Гумнерова - хазайката. Учителят приемаше в малка стаичка, която беше между Неговата стая и стаята на Гумнерови. По едно време дойде непознат човек, много загрижен и разтревожен. Попита за Учителя, може ли веднага да влезе и говори с Него. Казахме Му, че не е хубаво да прекъсва разговора Му с лицето, което е при Него, но че след като излезе то, ние му отстъпваме реда си, щом като работата му е много спешна. Но този, който беше при Учителя се забави доста и човекът ни разказа защо е разтревожен и бърза.

Имали единствена любима дъщеря, която преди една седмица се омъжила за пълномощен министър в Румъния и заминала с него там. С жена си били много привързани към нея и майката от мъка се парализирала и била много зле. До този момент лекарите не могли да й помогнат и не давали никакви надежди. Наши сестри познавали жена му, посетили ги и го насърчили да помоли Учителя да й помогне. Но човекът при Учителя се бави и той е много неспокоен. По едно време Учителят изпрати посетителя и влезе при нас. Човекът Му разказа всичко и Го помоли да помогне на жена му.

"Файтон ли да взема, Учителю, или такси? И да отидем веднага, незабавно. Много е зле." - "Няма нужда от нищо, рекох. Поздравете я." - "Ама не можете ли да дойдете днес" - пита тъжен човекът. "Много е зле." - "Поздравете я, рекох" - повтори Учителят. "Тогава кога? В петък ли? Да ви оставя адреса?" - продължава човекът в отчаяние. "Кажете й много здраве от мене" - казва Учителят и се усмихна спокойно, мило, хубаво и му подаде ръката Си за сбогом. Човекът си отиде смутен, недоволен, тъжен. Учителят ни гледа нас усмихнато, многозначително. Ние вече знаехме, че Той може да помага и отдалеч, без да има нужда да ходи при болния.

Влязохме при Учителя, потънахме в Неговата Божествена аура и забравихме за човека. Нито когато излязохме си спомнихме за него, нито по-късно. След 2-3 години през една ваканция виждам същия човек на беседа, а след известно време го виждам и на обед на масите на Изгрева заедно с жена си. Заинтересувах се за тях. Разпитах сестра Янакиева, която им беше близка. Разказах й случая, на който бях свидетелка. Тя каза, че когато си отишъл, човекът намерил жена си по-добре и след няколко дни оздравяла съвършено. Оттогава влезли в Братството. Това бяха брат и сестра Йотови.

Наталия Чакова

Една хубава сутрин след дъждовна нощ, ние всички, летуващи на Рила, изнесохме дрехите си да се напекат на слънце. След като обядвахме, всички набързо прибраха дрехите си и си легнаха да си починат. Аз също започнах да прибирам, но много бавно, понеже боледувах от плеврит, болката ми беше силна и бяха намалели доста силите ми. Но аз не позволявах никой да ми услужва. Знаех, че Учителят казва: "Болният трябва да си услужва сам. Има скрити сили в неговия организъм, които ще се събудят и ще си помогне по- лесно и по-бързо да оздравее. Остане ли милосърдни сестри да му услужват, неговата работа е свършена."

И така бавно, бавно аз внасях парче по парче и подреждах палатката си. Най-после остана да внеса една пухена възглавница, но толкова бях изморена и такива болки чувствах от дясната си страна, че някак много ми домъчня, захлупих се на възглавницата и тихичко се разплаках. В това време чувам: "Можете ли, рекох, да ми донесете един чайник вода?" Подигнах си главата, гледам - Учителят, бащински мил и нежен, надвесил се над мен и държи трилитров чайник в ръка.

Скочих за миг. Забравих, че съм болна. "Мога, Учителю." Грабнах чайника и полетях към чешмата. Тичам. Не ходя, а тичам. Никаква болка. Никаква умора. Никакво задъхване. Никаква скръб и отчаяние. А пътеката е камениста и на места стръмничка. По едно време се препънах и строполих върху камъните. Не бях се ударила никъде. Чак тогава се сетих, че съм болна. Но какво стана с мене? Оздравях. Поемам дълбоко въздух. Дишам, дишам...Никаква болка. Леко ми е, радостно ми е. Здрава съм! Напълно здрава! Ще изхвръкна от радост. Тогава по-спокойно отидох до чешмичката, напълних чайника и го занесох на Учителя. Понеже не бях сигурна дали няма да се върне болестта, нищо не Му казах. Целунах Му ръката и мълком Му благодарих. Но болестта не се върна. От този момент аз бях вече здрава, напълно здрава. Мълком Му благодарях непрекъснато. Но бях много стеснителна и не отидох да Му благодаря и гласно да Му разкажа, как съм тичала с чайника. Та Той не знаеше ли? Не го ли направи всичко Той? Може би беше редно да отида и да Му благодаря, за което съжалявам, че не го направих. Но и Той пък много не обичаше гласните излияния, благодарности и хвалебствия. Той сигурно чуваше непрекъснатата благодарност на душата ми - нейната хвалебствена песен.

След това прекарахме още 15-20 дни на Рила, през което време аз бях здрава, весела и бодра, поправих се и когато се върнахме, не се познаваше, че съм боледувала от плеврит.

Наталия Чакова

Довеждат при Учителя един човек от града и Го молят да спаси жена му, че е тежко болна. Учителят се обръща към него строго и казва: "Рекох, иди си, жена ти ще оздравее". - "Ама как ще оздравее?" - "Ще оздравее без илачи. Иди си, тя ще оздравее." Учителят е сърдит. Онзи си отива и ни разказва, че господин Дънов бил много груб с него и го изпъдил от стаята. На следващия ден жена му оздравяла и идва мъжът на Изгрева да благодари на Учителя. "Г-н Дънов, благодаря ви, че жена ми оздравя. Не знам как стана, но според мен е редно да Ви благодаря, защото знам, че чрез Вас стана". Учителят го гледа, усмихва се. "Прав си, че чрез Мен стана. Но не съм аз, който я излекува, но Духът чрез Мен изгони болестта от жена ти. Важно е, че тя оздравя и още по-важно е, че ти дойде да благодариш, защото това е почит и зачитане на Духа".

Драган Петков

През 1924 г. една сестра заболява тежко. Залежава се, не може да става. Болки големи. Питат Учителя: "Какво да се прави?" Учителят казва на брат Боян Боев: "Ще отидем да вдигнем сестрата, но вземи цигулката си!" Сестрата лежи, не може да става. Учителят я поразговаря, после взема цигулката Си и почва да свири "Благославяй, душе моя, Господа!" Три пъти изсвирва песента и сестрата се почувствала по-добре. Като свършва песента, сестрата се повдига и сяда на леглото. "Учителю, оздравях, преминаха болките. Някаква нежна ръка отне болестта ми. Мога сега да стана и да шетам." Сестрата извиква: "Господи, благодаря Ти! Учителю, как да благодаря на Бога за изцелението си?" Учителят отговаря: "Направи най-малкото добро!" Сестрата се казва Толева - съпруга на Иван Толев, редактор на списанието "Всемирна летопис".

Учителят си тръгва, брат Боев върви до Него, с една ръка носи цигулката, а с другата държи тефтера, в който е описал случая.

Мария Златева

Имаше един богат банкер, с голяма къща, прислуга, с много пари. Живееше в охолство. Макар че беше във всичко задоволен, дойде му на гости една тежка болест. Влезна в къщата му и не го напуска. Тя го тръшна на легло и той се уплаши не на шега. Той беше във връзка с Братството. Казваше се Коста Русев от Русе и къщата му беше в София. Отидоха при Учителя и Го замолиха за помощ. Каза им: "Нека направи някаква по-голяма материална жертва и да раздаде част от богатството си на бедните." Той послуша и понеже имаше връзка с протестанти, отдели голяма сума, закупи дрехи и ги подари на бедни, нуждаещи се. Докладваха на Учителя и тогава Учителят му препоръча да пие сок от черна ряпа, настъргана с ренде, по една чаша на ден. За няколко дена той оздравя. Отива една друга сестра и пита Учителя: "Учителю, каква му беше болестта, че да знам и аз ряпата за какво е лек." - "И цяла кола с ряпа да изядеш, няма да оздравееш. Неговата болест бе поради подпушване. Беше награбил чужди блага и трябваше да жертва от тях, за да се отпуши. Болестта му беше задръстване от чуждо богатство. Братът, ако не беше пожертвал такава сума за бедните, и на него ряпата нямаше да подейства." По този случай Учителят коментирал: "Ще знаете, че всяко благо на Земята, което искате да придобиете, трябва скъпо да заплатите за него."

Борис Николов

Като ученик в отделенията, заболявам от малария. Но не е обикновена, а комбинация между терциана и тропика. Лекарите не могат да ме излекуват. Само хинин предписват и аз си боледувам, карам по две-три седмици на гладно, ставам кожа и кости и така карам ред години. Вече бях в прогимназията и то след толкова години такива премеждия. Бях много закъсал. Нямам сили. Организмът няма сили да се бори и майка ми не може вече да търпи, почна да реве и баща ми замина за София. Взе си 3-4 дни отпуска и замина при Учителя Дънов. Баща ми казал на Учителя колко години боледувам.

Учителят отговорил: "От този момент той е здрав." Баща ми си изважда джобния часовник и засича времето, че е точно 10 часа. Като се връща, пита майка ми: "Какво става с Велик?". Тя отговаря: "Точно в 10 часа оздравя".

Велик Константинов

1907 г., срещу Нова година Учителят пристига в Бургас, отсяда у брат Тодор Стоименов, който живее в дома на гърка Апостолидис, богат търговец и лихвар.

Вечерта приятелите ще посрещат Новата година. Масата е сложена, а какво няма на тази маса, изобилие голямо: бели хлябове, приготвени от сестрите и плодове - ябълки, круши, смокини, орехи, портокали, фурми, маслини, всичко от най-хубавото. Стаята празнично осветена, гостите са насядали вече на масата, вечерята ще почва. В това време в къщата се разнася отчаян плач. Всички гледат с недоумение. Брат Стоименов пояснява: "Детето на хазяина е тежко болно. Днес викаха лекарски консулт, лекарите вдигнаха ръце и сега майката плаче." В това време вратата се отваря и на прага застава Апостолидис и жена му, облени в сълзи. "Учителю, помогни на детенцето ни, загива. Едничка рожба ни е. Лекарите не могат да му помогнат." Учителят им казва: "Идете при детето!" След това изпраща пет сестри в съседната стая да се молят. Изважда от джоба си една чиста, бяла кърпичка, дава я на брат Пеню и му казва: "Иди, покрий лицето на детето!" Брат Пеню отива. Вечерята почва. След малко Учителят взема от масата един хубав портокал, дава го на брат Пеню и му казва: "Иди, та го дай на детето!" Брат Пеню отива. Бащата и майката плачат при леглото, около детето новогодишни подаръци, играчки най-скъпи и най-хубави. Брат Пеню вдига кърпичката. Детенцето отваря очи. Пеню му подава портокала, детето го взема с ръчичките си и се усмихва. Родителите още хълцали и нищо не видели. След малко детето седнало и взело да прибира играчките около себе си.

Когато родителите вдигнали глави и видели, че детето им седи на леглото и играе с играчките си, те вече плачели от радост. Всички били насядали на трапезата, когато родителите дошли да благодарят на Учителя за оздравяването на детето. Всички присъстващи били преизпълнени с радост от това, което видели с очите си, което се дало да усили вярата им и да познаят Учителя.

Вечерята минала при преливаща в душите радост, която нямала равна на себе си.

На сутринта рано на връх Нова година на вратата на брат Стоименов се чука. Влизат Апостолидис и жена му пак облени в сълзи, но сълзи на благодарност и радост. Целуват ръцете на Учителя и Му благодарят. Апостолидис казва: "Учителю, търговец съм и лихвар. Ако съм ощетил някого, ще му въздам четверократно." Наистина, днес стана спасението на този дом. Семейството Апостолидис станаха наши приятели. След време се преселиха в Цариград. Синът порасна здрав, хубав, помагаше на баща си в работата. Народи се и потомство. Колко е важно да познаеш Денят, в който си посетен от Господа.

Георги Събев

Някаква позната на Елена Цочева имала тежко болно дете, което било вече на смъртно легло. Лекарите казали, че не могат да му помогнат и ще си замине. Бащата бил слушал от сестра Цочева за Учителя и я помолил да поиска помощ от Него. Той вярвал, че Учителят може да помогне. Сестрата предала на Учителя и Той определил ден и час, в който ще отиде при детето. По уговорката пристигнал със сестрата при болното дете и бащата разкрил вярата си: "Аз зная, че вие сте Учител и светия и можете да му помогнете!" Детето било изгубило съзнание и лежало полумъртво. Тогава Учителят предупредил: "Това, което видите няма да го разправяте! Кажете на всички да излязат от стаята." Останали само Учителят и Елена Цочева. Той поискал паничка топла вода и една чиста кърпа. След това почнал да мокри кърпата и да я поставя на лицето на детето. После казал на Елена Цочева да излезе и останал сам с детето. То постепенно дошло на себе си и в течение на два-три дни се подобрило. Учителят дал наставления как да се храни и в скоро време детето окончателно оздравяло. Елена Цочева не изпълнила обещанието си да мълчи за този случай и споделила с майка си. След известно време нейният рожден брат се разболял от туберкулоза и бил вече на умиране. Бил в болница, но лекарите го изписали като неизлечим - да се прибере вкъщи и там да си замине. Майката на Елена Цочева се сетила: "Ти нали ми разправи, че вашият Учител е излекувал полумъртво дете. Помоли го да излекува и твоя брат." Цочева отишла при Учителя и му признала, че не могла да удържи обещанието и разказала на майка си за случая с детето. Сега тя го молила да помогне и на тежко болния й брат. Учителят й обещал, че на другия ден ще отиде у тях. Там Той накарал болния да стане и да започне да се движи. После Учителят им дал един адрес, откъдето да изпишат лекарство. Изпратили им го и братът на Елена Цочева окончателно се оправил.

Влад Пашов

Пътувахме с влака за София. По това време като студенти, ние, хората от Братството, носехме дълги подрязани коси, което издаваше убежденията ни. В купето имаше и други студенти, които взеха да ни се подиграват, като намесваха и името на Учителя. В същото купе пътуваше и един подполковник, който се възмути от държанието на студентите, стана цял разтреперан от вълнение, отвори прозореца и заяви: "Само ако някой се осмели да се подиграва с г-н Дънов, ей тук, през прозореца ще го изхвърля." След това се обърна към нас с думите: "А бе, поплювковци, защо не се обадите да защитите вашия Учител?" Но ние пак не се обадихме. След като мина малко време и подполковникът се поуспокои, една студентка го запита: "Защо вие така упорито защитавате Дънов?" - "Знаете ли кой е г-н Дънов? Сега ще ви разкажа, за да разберете това, което не знаете.

Ние сме трима души в нашето семейство и много се обичаме, но дъщеря ни заболя от туберкулоза. След като тукашните лекари не можаха да ни помогнат, бяхме принудени да търсим помощ при най-големите професори - специалисти в Швейцария, Германия и Австрия, но отникъде помощ, отникъде надежда. Върнахме я, за да си умре при нас, тъй като положението й все повече и повече се влошаваше. Най-после дойде дотам, че взе да не яде и да я унася на сън, а това значеше, че дните й са преброени. Отникъде надежда. Отникъде помощ. Настъпи пълно отчаяние. Бяхме решили тъй: "Ако тя умре, аз ще застрелям жена си, а след нея и себе си, за да ни погребат и тримата в един гроб."

В този тежък момент, най-тежкият и критичен в живота ми, чух за г-н Дънов, че на много хора е помагал и отидох при него. Паднах на колене пред Него, като му казах за болната си дъщеря, както и за опитите ни да я излеку- ваме, но безуспешно и го помолих тъй: "Учителю, ти помогна някога на римския офицер, на стотника, като с една дума излекува момчето му. Моля ти се, Учителю, помогни и на мене." Тогава Той ме погледна благо, наведе се, хвана ме за рамото и ми каза: "Стани. Иди си. Момичето ти е здраво." Върнах се в дома и заварих дъщеря си вместо на смъртно легло, с ръкоделие в ръце.

"Къде е майка ти?" - я попитах аз. - "Тя отиде да направи пражени филии" - ми отговори дъщерята, но вече съвсем бодра. Седнах в стаята, за да почакам идването на майка й, която след малко дойде и по лицето й се четеше неизказано доволство, че най-после дъщеря ни огладняла и поискала да яде, като казала: "Майко, гладна съм. Направи ми пражени филии." Това беше цяло събитие - дъщеря ни да поиска да яде. Като разпитах майка й за времето, когато се почувствала добре и поискала да яде, то съвпадаше точно с времето, когато аз бях паднал на колене пред Учителя и го молех за ломощ. И тъй, драги младежи, дъщеря ни оздравя."

Студентите, като чуха разказа на подполковника, наведоха глави и повече никой не заговори по този въпрос. /Името на подполковника е Тодор Божков./

Петър Камбуров

Моята приятелка от младини Олга Блажева заболя от тумор. Беше учителка някъде из Хасковско. Лекарите й казали - операция. Тя идва при Учителя да се съветва с Него. Той й казва: "Ако имаш вяра, може и без операция". Обаче изглежда, че е била страхлива и с по-слаба вяра, както повечето хора. И туморът расте, положението й се влошава. Беше Великденската ваканция. Аз бях на беседа и лично чух като каза Учителят на беседата: "Тука има една болна сестра. Загнездил се е в корема й един дух и не иска да излезе. Казвам й, ако имаш вяра може да мине и без операция, ако нямаш вяра, ножът ще играе." И наложило й се операция. Когато беше минала операцията и беше вече здрава, тя ми разказа следното: "Оперирах се при д-р Веркони. Той познавал много добре Учителя и Неговите дарби и способности". Когато минала операцията и била вече добре, бил един ден при нея и й казва: "Чудно нещо. Аз не зная кой те оперира, аз ли или някой друг. Никога не беше ми се случвало такова нещо. Като взех ножа, такова нещо особено почувствах, сякаш се вля някаква сила в мене, сякаш някой грабна ръката ми и оперира. Аз не зная какво стана."

А ние, разбира се, знаем как това става, когато Учителят помага.

Наталия Чакова

В спомените на Магдалина Стефанова Григорова има следното допълнение за същия случай:

Преди операцията, Олга Блажева има видение:

Учителят се явява зад гърба на д-р Веркони, до дясното му рамо в бяла престилка и хирургическа шапка на главата. След операцията д-р Веркони се явява при сестрата и казва: "Всичко мина успешно, но не мога да разбера защо имах чувството, че аз не оперирам, някой друг вместо мен движеше скалпела в ръката ми." Сестрата му казала за видението с Учителя, а д-р Веркони се е познавал с Него. Става му ясно, че успешната операция е извършена от Учителя чрез него.

Магдалина Григорова

Един път направих баница, занесох на Учителя и Той ми върна тавата, а вътре имаше укрухи от баницата останали. Не ги хвърлих на пиленцата или другите животни, а ги събрах в едно пликче и 10 години давах от тези укрухи на някой болен от стомах, главоболие или нещо друго, някакво нещастие в семейството. Щом ги изяде, веднага му се оправят работите. Десет години си служих с тези укрухи, добре, че ги събрах. Значи каква сила има всяко нещо, до което се е докоснал Учителят. Учителят не е като нас, както го виждаме, с брада и мустаци, както ние си мислим.

Мария Милева

Беше към средата на лятната ваканция, когато Георги Попов заедно с племенницата си, дванадесетгодишната Росица, обикаляше от болница на болница да търси лек за болното от хорея момиче. Характерното за тази болест е, че при нея се явява треперене на цялото тяло, което затруднява ходенето на болния.

Брат Тахчиев и Георги бяха колеги. Те работеха в една и съща гимназия. Всеки от тях си имаше свое убеждение, по което се различаваха, но като колеги и граждани те се уважаваха. Докато Тахчиев бе бял брат, Георги бе върл атеист. Георги обичаше да спори и да доказва, както всички атеисти, правотата на своите убеждения. Брат Тахчиев, не по-малко ревностен към своите убеждения, знаеше от опит, че полемиката не дава резултат, отбягваше спора, като повече изслушваше противника и с въпроси го насочваше към ония области, дето атеистите остават без основа и честните от тях капитулират. Георги сипеше ураганен огън срещу противника, докато брат Тахчиев си пестеше патроните за по-късно, когато противникът вече си е хвърлил гранатите. Той оставяше противника да се наприказва.

"Колега Тахчиев - казваше веднъж Георги - чудно ми е как вие, интелигентни хора, вярвате в някакъв Бог и душа, които не могат да се докажат. Това са попски работи" - заключваше Георги. Но болестта на племенницата му промени обичайния ход на нещата. Росица се нуждаеше от лекуване и трябваше да се търсят лекари - специалисти. Росица се нуждаеше от лекуване, а не от умуване. Много лекари и много болници вече бяха посетени за 10-15 дни, но никакъв резултат или надежда. Всеки лекар, при който отиваха, преглеждаше болното дете, предписваше лекарства и ги изпращаше, но полза никаква.

Георги не бе човек, който лесно се отчайва, но след като бе ходил при толкова много лекари и специалисти, без да могат да помогнат, взе да губи кураж, като неговата вяра във всемогъществото на медицината взе да се разколебава. Тогава брат Тахчиев му казал: "Колега, хайде да те заведа при нашия Учител! И Той е доктор. Завършил е медицина и богословие. Може да ти помогне." Съгласил се Георги и отишли при Учителя, макар че не му било лесно да признае, че лекарите не са в състояние да му помогнат. Но нали поговорката казва, че нуждата закон изменя, така и Георги се принудил, от голяма любов към племенницата си се съгласил да отиде за помощ при тоя, когото най-много бе осмивал и отричал. Не малка мъка била за Георги да занесе дванадесетгодишно момиче до Изгрева.

Когато пристигнали тримата, заварили Учителя на поляната да разговаря с няколко души. Когато те се приближили, преди още да му обадят за какво идват, Учителят се обърнал благо и бащински към момиченцето и го попитал: "Ти ходиш ли на училище?" - "Ходех, но вече не ходя, защото съм болна." - "Да, ти пак ще ходиш" - казал Учителят, като я помилвал по главата. "С колко премина?" - "С шесторка." След това Учителят се обърнал към вуйчото с думите: "Утре елате на екскурзия на Витоша." От тези думи Георги напълно се слисал. Нито знаел какво да мисли, нито какво да прави. Тогава брат Тахчиев го поканил в квартирата си за вечеря и нощуване.

Вечеряли тримата, поразговорили се и си легнали да спят. Росица скоро заспала, но вуйчо й будувал дълго. Сън не го хващало, защото умът му не можал да побере това: Щом г-н Дънов е лекар, защо не го покани в кабинета си да прегледа детето и да му предпише лекарства, както правеха всички лекари и специалисти. Но тъй като не станало така, както той очаквал, в него настъпило пълно разочарование. А пък това, да се ходи на Витоша, то е съвършено невъзможно. Той до Изгрева едва бе донесъл детето, а да го носи до Витоша, това е невъзможна работа. Тези и подобни мисли изпълвали ума му. Цялото му същество се бунтувало и сънят бягал от очите му като подплашена птица.

Минавало полунощ, когато най-после умората надвила и той задрямал. В този момент Росица се събужда, почувствала се добре и почнала да вика от радост: "Вуйчо, вуйчо, утре и аз ще дойда на Витоша." Виковете на Росица събудили току-що заспалия вуйчо. Сега вече Георги не се чудел защо г-н Дънов не я прегледал и не е предписал лекарства, а се чудел как е оздравяла Росица, след като при толкова лекари я бяха водили, без да й помогнат. А ето тук, на Изгрева, г-н Дънов само бе я помилвал, тя бе заспала лесно и се събудила здрава. За чудене работа - си думал гласно той. А милият ни брат Тахчиев само се усмихвал и мълчал, като оставял Георги сам да дойде до известни изводи пред настъпилата промяна в здравословното състояние на момичето.

Когато се развиделявало, всички вече били стегнати и готови за път. Учителят тръгнал пръв и след него цялата група. Там били и нашите герои. Георги сега вече не се чудел как ще носи Росица, защото тя била оздравяла и тичала напред, а се чудел как ще се яви при Учителя, тъй като вчера бе Го оскърбил с недоверието си и цяла нощ се бе бунтувал против Него, преди събуждането на Росица. Тя припкала напред, пред всички. Нямало никаква следа от болестта й. Учителят, като видял припкането на момичето, обърнал се към Георги с думите: "Брат, вие не оставяйте детето. То още не е напълно оздравяло. Дръжте го за ръка, защото то може да се спъне и нарани. Лекуването му ще продължи цяло лято. То ще си грее гърба на слънце през лека дреха, всеки ден преди обед и ще се облива с вода, грята на слънцето, така че водата да се стича по гръбнака." Георги, като чул това напътствие за лекуване на болната му племенница, приближил се и просълзен целунал ръката на Учителя - на този, против когото бе роптал, без да го познава досега. Учителят като видял душевното му състояние, казал му: "Успокой се, брат, всичко ще се оправи." Тези думи на Учителя, казани с голяма бащинска любов и благост, разтопили всичкия лед, който от много години бе сковавал ума и сърцето на Георги. Лицето му просветнало, като че той се бе новоро- дил. Нито следа от вчерашния Георги, от вчерашния бунтар и атеист. Само за двадесет и четири часа Георги се пробуди и от атеист стана бял брат.

Колю Николов - Русе

Преместиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Обстановката беше мизерна, а зимата студена. При това, положението на болния ми мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че поръчали за някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да искам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: "Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог!" През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, познавах Го, но нямах адреса Му. Написах една отворена картичка - "До г-н Петър К. Дънов - София", и я изпратих. Скоро получих отговор от Него: "Г-н Иларионов не е болен, той има задължение в живота. Аз ще ви помогна." Написахме, че сме съгласни и вместо отговор, пристигна сам Учителят. Може да си представите радостта и изненадата ми. "Господ ме прати - каза Той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявахте леглото, госпожата каза на болния: "Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне." Тогава Бог ми нареди: "Иди помогни на тези хора". С голямо удивление Го запитахме как е чул разговора ни, като е бил толкова далече от нас. Учителят каза: "За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради." После Той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея една чаша и Той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителят го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден Той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лекарят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото, възкликна: "Тук е станало някакво чудо!" Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговоряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На една от тях Учителят посочи един офицер: "Например, госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде редовен домакин, защото неговите домашни чувства не са развити." Като се върнахме вкъщи, добави: "Това семейство имат едно дете, живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал или още е жив."

До вечерта другарят ми беше добре и можа да седне с нас на трапезата. Никак не помня как съм заспала тази нощ, носена от чудните вълнения, които бях преживяла през деня. Но на сутринта, войникът, който бе ординарец на другаря ми и който си беше отстъпил стаичката, за да спи в нея Учителят, а той спа долу в мазето при сеното, дойде с тихи стъпки при мене и ми прошепна: "Кой е този, който спа снощи тук?" - "Наш гостенин" - отвърнах аз. - "Той не е човек." - "Защо?" - попитах учудена аз. - "Така, Той не е земен човек. Снощи аз излязох на двора и погледнах през прозореца да видя какво прави човекът. Той беше коленичил на пода, вдигнал ръцете си нагоре и целият Той светеше. Такава светлина не съм виждал. Целият Той беше светъл и от Него излизаше светлина. Аз дълго време стоях като закован и Го гледах."

 

- "Хубаво си видял - казах му аз. - Блажен си, че си видял!" Ординарецът си тръгна дълбоко замислен, а аз си казах, че за този, за когото няма време и пространство, не беше мъчно да бъде цял в светлина.

През всичкото това време, докато Учителят престоя у нас, войникът винаги благоговейно, смирено стоеше пред Него. И не само той, но и аз, и другарят ми, когото Учителят излекува, Го гледахме с любов и благоговение. Само Той стоеше тих и неизказано смирен, както и през целия си живот - сякаш не Той правеше Чудото. Сега, когато си спомням за тогава и за всички други случаи, си мисля: "Само Големите могат да бъдат така смирени в своето величие!"

Елена Иларионова

През есента на 1925 г. заболях от ангина пекторис. Също както през 1922 г. при главоболието, опитах да си помогна сам с всички познати средства, даже и с помощта на официалната медицина. След като не получих никакво облекчение, наложи ми се пак да прибягна до последната инстанция - Учителят. Ето защо отидох на ул. "Опълченска" 66, но болката ми бе толкова голяма, че аз чаках свит на един стол. Когато Учителят влезе, аз едва можех да се повдигна да Му целуна ръка и пак се сгънах на стола. Казах Му със задъхвания и прекъсвания бедата си и Го помолих да ми каже какво да правя. Учителят стоеше прав до малката масичка, която ни разделяше и видимо беше много радостен, почти се усмихваше, когато му говорех. Като свърших с оплакването си, Той все така усмихнат ми изкомандва: "Стани прав! Изправи се и дишай дълбоко!" Аз събрах сили, колкото можех и се изправих. В същото време Учителят си протегна десницата срещу гърдите ми или по-точно срещу сърцето ми, с длан, обърната надолу, пръстите събрани, но прави. Когато си доближи пръстите на десетина сантиметра, размърда ги нагоре, надолу. В същия миг почувствах, че през мене мина ток, който моментално унищожи всякакви болки. Гърдите ми, които до този момент бяха свити от болки и страдания, се разшириха. Изпълниха се целите с въздух. Стана ми леко и радостно. Учителят все тъй усмихнат ме запита: "Имаш ли още болка?" - "Не, Учителю, нямам вече болки."

Той ме излекува само за няколко минути.

Тодор Попов, гр. Ямбол

В годината, когато на Рила са строени заслонът и кухнята, баща ми е бил там и е участвал в строежа. При донасяне на плочите за покрива на кухнята, които са носени от мястото над Петото езеро, при единия курс той изтървал плочата така, че тя паднала на палеца на едната му ръка и го премазала. Другите приятели казали на Учителя. Той дошъл и носел едно шише със спирт и памук. Баща ми си подал ръката и Учителят с памука почистил раната. До вечерта нямало и следа от това, че пръстът бил така травмиран. Не бил останал никакъв белег.

Стефка Няголова

Няколко дни преди заминаването на Учителя от Земята, дойде в дома ми наша сестра от Братството - Пенка Белева и ме помоли да отидем на Изгрева и да кажа на Учителя, че мъжът й Стефан Белев е в безсъзнание много тежко болен.

Пенка Белева беше възрастна наша сестра, от дълго време беше в Братството и много предана, изпълнителна и непоколебимо и твърдо вярваше в необикновените възможности на Учителя.

Нейният другар и съпруг Стефан Белев беше също така известен, много културен, високообразован човек, владеещ няколко езика и със западноевропейско възпитание и образование. Той също добре познаваше Учителя и имаше непоколебима вяра, голяма преданост и любов към Него.

И така, сестра Белева искаше аз да съобщя на Учителя, че Стефан е тежко болен, че животът му е в опасност и Учителят ще направи пак чудото с него, за да му спаси здравето и живота. Брат Стефан Белев вече за трети път получаваше удар, като при първите два случая Учителят му спасяваше живота.

На молбата на сестра Белева аз отговорих, че доколкото зная от наши братя и сестри, Учителят е също в тежко здравословно състояние и не приема никакви посещения, така че безполезно е да отивам, защото няма да мога да изпълня молбата й. Тя обаче беше непреклонна, настояваше и молеше, въпреки всичко това, да отида и се явя пред Учителя и да му кажа, че

Стефан е болен и е в много тежко положение. Аз упорствах, не исках да се съглася, защото мислех, че е безполезно и безсмислено всичко това, но пред нейната непреклонност и неотстъпчивост реших да отида, като казах в себе си, да отида само за опит, че каквото е определено, това да бъде, така поне ще бъда оправдан пред нея и пред себе си, че съм имал доброто желание да сторя това.

Отидох на Изгрева, застанах пред стълбата долу, която води за горната стая, в която лежеше Учителят.

Разпитвах случайно минаващите хора какво е състоянието на Учителя, приема ли посещения, мога ли да се срещна с Него или не. Всички ми даваха все един и същи отговор: "Учителят е болен и никого не приема!"

Реших да съобщя на Учителя посредством някоя сестра от тия, които му прислужваха, за да знае, че Стефан Белев е болен и то много тежко.

Една от сестрите ми обеща, че ще Му каже и веднага тичешком се озова в стаята при Учителя. Аз чух обаче как Учителят недоволно и сърдито я посрещна и й каза да се върна, защото не приема никого. Тя обаче беше малко особена, не се подчини и започна да обяснява, че аз съм я изпратил и обясняваше за какво съм я изпратил и своята настойчивост оправдаваше с моя някаква поръчка, нещо съвсем невярно, неуместно и нетактично от нейна страна.

Учителят на няколко пъти каза: "Аз вече никого не приемам. Аз вече никого не лекувам, идете си, оставете ме!"

Тя обаче пак настояваше, че е пратена от мен, че случаят е важен и пр., което, разбира се, беше съвсем нетактично, не беше вярно, защото аз не бях я пратил да тревожи Учителя и да спори с Него, а само леко, деликатно и без излишни обяснения да каже, че Стефан Белев е болен.

От всичко станало аз бях смутен, измъчен и огорчен, и недоволен от обстоятелството, че съм станал причина да измъчвам Учителя в един такъв тежък за Него момент. Бях като вцепенен, неподвижен, съкрушен и не знаех как да изляза от това положение.

След малко, за моя голяма изненада, аз видях Учителя, че излезе на терасата горе над стълбата пред вратата, обърна се с лице към мене и се подпираше леко за перилото. Аз бях смаян, бях в недоумение от всичко станало. Картината пред мене беше наистина неописуема!

Пред мен стоеше не човек, а самият Бог. Той горе, а аз долу! Блед, слаб, красив, с хубави бели коси и бяла брада, цял сияещ с неописуема чистота и красота, благ, мил, кротък, добър. Баща нежен и любещ. Той с нежен и мил поглед и съвсем тих глас се обърна към мене и каза: "Какво има, рекох, за бащата на учителката ли?"

Аз бях смутен, засрамен, почувствах се виновен, бях объркан пред това необикновено Величие, на това, което беше пред очите ми, исках да се извиня, исках да Го помоля да ми прости, обаче аз почувствах, че това беше излишно, защото Той не ми се сърдеше. За това говореше Неговият поглед и цялата Му външност, която излъчваше Любов, нежност, красота, доброта, благост и готовност да помогне и да услужи в такъв момент като този, в който

Той сега се намираше.

Аз чух последните Му думи: "Идете си, рекох, и му кажете, че ще му мине!"

След три-четири дни Учителят напусна физическия свят, а брат Стефан Белев още същия ден оздравя напълно и в пълно здраве той живя още пет- шест месеца след заминаването на Учителя, след което и той набързо си замина от този свят.

И така, Учителят в последните си дни на земята, болен, почти скъсал връзката си с физическия свят, направи велика жертва и даде небивал пример за нас, Неговите последователи, като прие и се съгласи с нас, да се отзове на молбата ни и да спаси живота на един наш брат.

Тодор Божков

ЗАПИСКИ ОТ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Дойде някой болен, казва: "Можеш ли да ме излекуваш?" Казвам: "Стани!" Аз само веднъж казах на едного да стане. Много пъти не съм казвал. Само един път. Пишат ми от Търново, че един брат се вцепенил. Лекарите го оставили за оня свят. Не може да стане, краката му се вцепенили и лежи на леглото. Пращам двама братя и казвам да го излекуват. И двамата много вярващи, обаче, като отиват, и двамата заболяват: единият го заболява кръста, другият - корема. Пишат ми: тази работа не е за нас, ела да си гледаш работата. Ставам, отивам. Гледам, братът лежи и ми казва: "Аз съм готов за оня свят. Като е дошло времето, ще си вървя." Смел брат. Рекох: "Какво има?" - "Не мога да стана, краката ми се вцепениха." Казвам: "Това е духовно вцепенение." Като му говорех двайсет минути, казвам: "Стани!" Той стана на леглото. Пак му говорих, казвам: "Ти вярваш ли в болестите?" - "Не вярвам."

 

- "Я стани от леглото!" Стана от леглото. Пак му говорих и му казвам: "Я се поразходи в стаята!" И той се поразходи в стаята. След два-три дни човекът оздравя. Той беше адвокат и отиде да си гледа работата. След това лекарят го пита: "Какъв цяр ти даде?" - "Каза ми да стана на леглото." - "После?"

 

- "Пак ми каза да стана от леглото. После ми каза да ходя из стаята." Лекарят казва: "Не може така, има нещо друго, ти го криеш!" - "Не го зная скритото, каквото има!"

 

За мен това е детинска работа. Влизам и виждам, че дяволът го е вързал. Вързал краката с конци, вързал ръцете, вързал гръбнака му. На три места го вързал дяволът и не може да мърда. Изваждам ножчето и прерязвам конците на дявола на гръбнака и човекът става на леглото. Като му приказвам, без той да знае, развързвам конците, с които са завързани краката и ръцете му, и казвам: "Стани!" Как оздравя? - Развързах конците. А за това трябва да имаш остро ножче...